Тези две снимки са олицетворение на травмираното българско общество и отношението към него в Европа.

На първия кадър работник на известна българска фирма сърфира в мобилния си телефон, докато хиляди столичани и гости на града лазят около паметника на Васил Левски.

Ремонтът около постамента на Апостола тече със средновековни темпове, също както и този на жълтите павета. Но тава не стряска фирмата изпълнител, важното е да си прибере милионите от реконструкцията. 

Явно "хората" по върховете на властта не си дават сметка, че безкрайното висене по задръстванията вбесява някои от шофьорите, те събират гняв в главите си, който по-късно избухва като вулкан и става причина за ужасяващи кървави катастрофи. Но как да си дават сметка за това политическите босове, след като се возят в кортежи по специални маршрути, а черните стъкла на бронираните им автомобили скриват досадната гледка на измъченото простолюдие. 

Другият кадър е не по-малко красноречив.

Той показва гейт №33 на летището във Франкфурт, на който са натикани българите, излитащи с "Луфтханза". Едва ли е случайно, че администрацията на едно от най-големите световни съоръжения е избутала нашите сънародници на най-отдалеченото място, което се ремонтира. Това показва истинското отношение на Германия и голяма част от Запада към България. 

В същото време политици от различни разцветки бодро ни обясняват как сме пълноправен и равнопоставен член на Европейския съюз и колко много уважение получаваме. Нищо подобно - "уважението" е протоколно, а изтласкването на нашите сънародници на най-отдалечените места на аерогарите, е само малка част от отвращението, с което се ползва държавата ни в чужбина.

На българските политици обаче едва ли им пука за гаврите с българските граждани по европейските аерогари, та нали най-високопоставените от тях пътуват с правителствени самолети и кацат на ВИП-овете с парите на българските данъкоплатци. 

Следват изкуствени усмивки, ниски поклони и обратно в България с лукса на държавните самолети. 

А тук реалността ни удря като торнадо. Крадливи ремонти, напъхване на хората в една лента, за да пълзят като хлебарки, докато други броят пачки. Агресия на всички нива и прегърбени пенсионери, които ровят в кофите за смет. 

Това ли заслужихме след години на измъчен преход, в който потънаха младините и надеждите на няколко поколения?

Затова е крайно време да се опомним и да спрем безобразието. 

Ивайло КРАЧУНОВ