78-годишната баба Зюмбюла се грее на шахта, която идва в София да проси жълти стотинки чак от асеновградско село. Възрастната жена носи забрадка и се е навлякла с най-дебелите дрехи, които има. Носи дъждобран за еднократна употреба. В премръзналите си ръце държи пластмасова чашка за кафе и проси пред ЦУМ.
“Днес дойдох тук. Господ ми помогна тук с това място. Никъде не можех да стоя заради студа, но парата, идваща от шахтата, ме топли. Преди, като седях на други места, краката ми се вкочанясаха и после не можех да направя и крачка”, обяснява бабата. Живея далеч – в едно асеновградско село. Сега имам две имена – Зюмбюл и Зейджан. Идвам сутринта и си ходя вечерта с влака. В една седмица мога да идвам няколко пъти, после 15 дни може изобщо да не пътувам, разказва старицата.
Бабата получава 130 лева пенсия. Парите не стигат за храна, лекарства, вода и ток. “Захарта ми е много висока. Срам ме е, но какво да правя със 130 лева пенсия. Искам от хората малко помощ. Бъбреците ми съхнат. Очите ми се затварят, а ми искат 700 лева за операция. Къде да ги намеря”, реди през сълзи тя, пред в. “Телеграф”. Баба Зюмбюла работила 20 години на къра. Жената се разболяла и й давали 42 лева пенсия за инвалидност. “Аз много, много не разбирам български, чедо, но дойде писмо, че не могат да ми увеличат пенсията, защото нямам стаж.
Къде си седнала в този студ, бабо, приближи се мъж, който и остави 20 стотинки. “Мъжът ми почина и аз взех половината от пенсията му- продължава разказа си тя. – Не мога да се храня сама, защото не виждам. Синът ми ме храни. Чедо, хората нямат пари. Една стотинка пак помага”, разказва тя и показва найлоновия плик с жълти стотинки. Лекарите й казали, че трябва да яде по 600 г месо на ден. Няма откъде да намеря пари за месо, защото е скъпо. “Какво да правим, криво-ляво ще живеем. Тежко е, но горе-долу пак бива”, казва още тя. /БЛИЦ
