Когато пълноводната река на живота отмине и повлече със себе си по-голяма част от годините, спомените за нашите предци, спомените от нашето минало са онзи благ мехлем, който ни връща в детството. Връща ни в прегръдките на дедите ни, разпалва въображението за отминали геройства и случки от живота им. 

Случаят ме срещна с един интересен събеседник - Цветан Григоров от Видин, буден наш съгражданин, все още с активна обществена и духовно-просветителска дейност, който по моя молба се върна към някои спомени за своя стар род и пожела да ги сподели с читателите на вестник “Над 55”. 

“Най-ранните спомени за моите прародители датират от началото на 18 век. По спомени на дядо ми Григор (роден през 1900 г. и починал през 1976 г.), неговата прабаба е живяла в Румъния. Селото Пленица е на около 50 км североизточно, отвъд Дунава. 

Тя е била лечителка и гадателка

Лекувала с билки, баене и други тайни народни методи. Не знам доколко това е истина или е част от семейния фолклор, но са ми разказвали, че ходела боса, с увита около шията си неотровна змия. По пътя на логиката стигнах до извода, че когато тя се вглеждала в очите на нуждаещите се от лечение хора, те били хипнотизирани от вида на змията и по този начин ставали по-лесно манипулирани и се влияели по-добре от лечението й. 

Около 1850 г. нейният син Димитър (тогава 20-годишен), извършил някакво криминално деяние и за да не го осъдят, избягал в днешните земи на тогавашната турска империя. Прекосил Дунава с рибарска лодка и се озовал в с. Кошава, на 16 км от Видин. Димитър бил строен и красив, имал дърводелски и железарски умения, а освен това свирел на кавал тъжни мелодии.

Мама Мария (1919-2001) и татко Георги (1918-1974)

Оженил се за местна девойка, дъщеря на средноимотен селянин. Обработвал около 80 декара земя - зестра от неговия тъст, създал семейство и с неговата благоверна съпруга имали четирима синове, единият от които Йон - бащата на моя дядо. Пак по спомени на дядо Григор, вече 60-годишен, Димитър бил човекът, нает за дърводелски работи в храма “Св. Димитър” във Видин, който е открит в началото на 20 век. 

Моят прадядо Йон, роден около 1870 г., е имал три дъщери и двама сина. Наследил малка част от землените имоти на своя баща Димитър, който умира през 1921 г. И затова дядо Йон цял живот е изхранвал семейството си с улов на риба

По онова време, когато водата на Дунава е била чиста, а нивото на реката относително постоянно, е имало много риба. Интересно е, че освен мигриращите моруна, есетра и чига, от Черно море идвали и змиорки, тежащи около 80 кг и дълги метър и половина. Натоварена с риба, дини, пъпеши и други плодове, дядо Йон плувал със своята неголяма лодка до бавно движещи се параходи нагоре срещу течението и разменял с моряците това, което носел - срещу часовници, сечива, бутилки с вино и други неща. Параходите били австрийски, немски, унгарски и румънски. 

Неговата съпруга Младенка се разболяла от някаква болест, придружена с температура, когато била на 42 години. Възрастна местна лечителка й казала да ходи всяка сутрин преди изгрев слънце да се потопи в студените води на Дунава до шията, в продължение на половин час, за една седмица. На петия ден Младенка изпаднала в продължителна треска и скоро след това починала. Петте деца на прадядо Йон останали сираци и преживели нелеки години на недоимък. 

Интересен е начинът, по който единият му син - моят дядо Григор, се оженил за баба ми Йоана. Осемнадесетгодишен, с група свои връстници, отишъл на събор в съседно село. Там видял баба (негова връстница) и както понякога се случва, се влюбил в нея от пръв поглед. Скоро след това с един негов приятел отишли в селото, примамил я по някакъв начин, качил я на двуколката и подкарали обратно към дома. 

Баба Йоана (1900-1981) и дядо Григор (1900 - 1976)

Дълги години аз наивно смятах, че дядо е откраднал баба, но един ден в емоционално откровение тя ми каза: “Не слушай дядо си, че ме е откраднал! Аз го харесах и тръгнах след него”. А дядо се правеше на герой, разказваше страховити истории, как със затъкнат в пояса нож и револвер качил насила баба на коня и запрашили по брега на Дунава към Кошава. Пропуснах да пиша, че дядо Йон умира през 1945 г. на 75 години. 

Дядо и баба имали две деца - татко Георги и чичо ми Янко. Когато са на 20 години, се отделят с баба ми, строят малка къща с две стаи и коридор между тях. Имали десетина декара земя, чифт волове, кобила и каруца и други дребни животни. В онези години животът е бил труден, но като малък, често чувах дядо да казва: “Моята главна цел в живота е била децата да бъдат нахранени, облечени и възпитавани в добро”. 

Проста, но мъдра житейска истина

През 1948 г. дядо Григор с група приятели купуват гемия от Свищов, докарват я с малък катер до селото, ремонтират я и я подготвят за работа. Аз си спомням тази гемия, защото като малък, заедно с дядо и баба и шестте моряци, членове на екипажа, ходехме на панаир във Видин, където в продължение на една седмица обикаляхме сергиите, стрелбищата, люлките и ламаринените лодки, а мъжете отсядаха в бирариите на сериозни количества кебапчета и вино “Гъмза”.

С гемията прекарваха различни материали и стока от отдалечените на двадесетина километра крайдунавски села - дини, грозде, баластра, пясък, дървен материал и др. Надолу по течението, към Видин, гемията се носеше по вълните на Дунава на самоход, но на връщане, срещу течението, лодката беше теглена от петима моряци, които вървяха по брега, а един беше оставен на кърмата, за да я направлява. През 1954 г. гемията беше национализирана, премина на работа и стопанисване в ТКСЗ-то, но след 2-3 години животът й приключи.

Тук е мястото да кажа, че идеята да разкажа тези спомени е за да споделя колко е важно човек да се върне назад към своите корени. Прародителите ми са били хора с характери, животът им бил труден, но създавали семейства, деца и бъдещи поколения. 

Катерина НЕНЧЕВА