Срещата с баскетболната легенда Петко Маринов не е просто разговор за спорт. Това е изповед на един успял мъж, който 60 години не е излизал от залата, но днес се вълнува повече от посоката, в която върви България. Откровен до болка, той говори за загубените ценности, за търговията с децата в спорта и за личната си самота след загубата на съпругата си. Ето какво сподели големият треньор специално за читателите на в. „Над 55“.
- Г-н Маринов, вие сте човек с огромен опит, видели сте и добро, и лошо. Как се чувствате в днешно време, какъв е духът ви?
- Като човек, който вече е на сериозна възраст, се чувствам един ден добре, но друг път – не чак толкова... Но как да ви кажа, от това, което става в България, ние, по-възрастните хора, сме много съпричастни с процесите в нашата държава, с бъдещето на нашите деца и внуци. И както виждате, една сериозна тревожност ни е обзела нас, по-възрастните. Всяка сутрин пия кафе с приятели и си говорим едно и също, темите са неизменни и все са свързани с тези тревоги.
- Как протича един ваш ден сега, след като десетилетия наред сте били под пара в залата?
- Аз 60 години не съм излизал от залата. Сега, последните 4 години съм „активен пенсионер“, но за щастие не са ме забравили
Много често спортните телевизии ме канят да коментирам проявите на националния отбор, на вътрешното клубно първенство, което много ме трогва – че още разчитат на мнението ми. Както казах, сутрин имам кръг от приятели, с които пием кафе. По обяд имам важна задача – отговарям за обяда на моите внуци, а в по-късния следобед чета или гледам телевизия.
- Споменахте четенето, което е рядкост днес. Книги ли предпочитате или вестници?
– И книги чета, но аз съм още от поколението на вестниците. Вашият вестник например е много хубав, харесва се и на моите колеги. Като говоря за колеги, визирам и млади, и стари – подходящ е за всички възрасти. Иначе чета най-вече историческа литература. Но имам един голям проблем напоследък – очите ми вече бързо се изморяват. Имам 4-5 подаръка, нови книги, и започвам по малко, пък спра. Внуците наскоро ми подариха една много хубава книга – „Най-големите лъжи в историята“. Отнася се за религии, за много владетели и други исторически митове.
Чета и Макиавели. Той има едно фундаментално издание – „Владетелят“, което обаче явно много се чете и от нашите политици. Това е най-лицемерната история, където според Макиавели владетелят трябва да има лъвско сърце и лисичи ум.
Нашите политици имат само лисичи ум, нямат лъвско сърце
Но пък от Макиавели са приели лицемерието, лъжата, хитрините – явно са го чели. Надявам се да са го чели де, поне нещо да са прочели, защото за много от тях имам чувството, че не четат особено много.
- Навремето сте ходели много на театър. Липсва ли ви онази среда?
– Много пъти са ме карали да напиша книга за живота си, но много мои колеги вече написаха. Да, интересни са, но аз имах едно условие пред себе си – ако пиша, да напиша повече за живота на София, защото съм тук от 1968-69 г. Имах много фенове сред артистите, политиците, такива хубави спомени имам с всички тях. Бях канен на почти всички премиери и няколко дни след това сме обсъждали постановките, случвало се е дори да ни заключват в театъра, докато си говорим. Имам толкова интересни спомени и преживявания...
- В днешно време май го няма това – спортистите да ходят на театър и да се вълнуват от играта на актьорите?
– Знаеш ли, може много силно да прозвучи, но ценностната система изчезна в момента. Българският народ малко оскотяхме. Четем всеки ден новини, сякаш са се върнали Елин-Пелиновите герои – брат брата убива за парче земя едва ли не. Само за пари се мисли. За мен в живота на човек, освен материално измерение, има и морално. За голямо съжаление, моралното изчезна, остана само материалното. Започнахме да създаваме консуматори от нашите деца и внуци.
- То се вижда и в спорта. За да постигне нещо детето, родителите трябва да наливат луди пари...
– Това е другата голяма трагедия. Преди години ме помолиха да направим с Атанас Голомеев и с Глушков една концепция за развитие на баскетбола. И тогава Голомеев, едно от големите ни имена, каза: „Отивам да видя моя внук, а то там е все едно дебелариум“. По-заможните хора могат да плащат таксите, екипировките, да поемат някои от разходите на отборите, но имат и претенции – децата им да се налагат, да играят на всяка цена. Аз например в спорта съм произлязъл от едно от най-бедните семейства.
Винаги съм мислел, че незадоволените деца са по-амбициозни, по-талантливи, а всъщност те сега не могат да се реализират, защото нямат възможност
Държавата изчезна от спорта и това се вижда с просто око. Миналата година наистина имахме голям повод за радост с волейболистите, но това е игла в купа сено. Радваме се на Григор Димитров, на Кубрат Пулев, но тези успехи са въпреки държавата. Спортът е оставен на самотек, а ние се превърнахме в просяци – да се молим на спонсори да помагат и да дават. А те не са длъжни, и те имат проблеми, знаете каква корупция има.
- Нешка Робева много хубаво го беше написала, че сте поколението с едно име – „Българи“. Съгласен ли сте с нея?
– Точно така е. Много ми е мъчно, че нямаме достойнство в много неща. Виждате как ни унижават – че това не сме направили, онова не сме направили, сега ще ни лишат от 200 милиона... В момента този Европейски съюз има лидери, за които научаваме такива неща от медиите... Имам чувството, че това са безмозъчни хора. Как може един човек зад океана да си прави каквото иска и те само да се кланят? Както пък и ние се кланяме за всяко нещо. Нямаме собствена доктрина, нямаме собствено достойнство.
Стоян Михайловски за мен е един от нашите големи народопсихолози. Преди много години е написал: „Проклятието на българския народ е политическата класа“. Колко битки сме спечелили на фронта, побеждавали сме Чърчил дори, обаче какво се оказва? На масата на преговорите нашите политици продават всичко.
Второ, написал е, че на нашия народ не може да се сложи точната диагноза, затова няма как да се лекува. Самият факт, че избираме хора, които виждаме, че са се провалили, толкова пъти те лъжат и хората продължават да гласуват за тях... А всичко започва отгоре. С тази правосъдна система – в цял свят няма такова нещо. И как не се намериха хора да видят какви имоти имат тези съдии, прокурори и т.н.
- Сякаш нямаме самочувствие като нация ли?
– Навремето, когато сърбите и гърците излизали да протестират, казвали: „Тихо, да не събудим българите“. Толкова бях щастлив, като видях светещите телефони на последния митинг, направо ми прималя от радост, но... утре ще видите пак какво ще стане. Много разчитам и президентът да влезе в политиката, да има нещо ново. Не знам, не ни ли писна на нас като народ едни и същи да ни лъжат? Знаете ли коя е най-голямата трагедия? Че всички тези, които са във властта, не мислят за народа, те мислят за партиите си. И сега чух Бойко Борисов да казва: „Ние не се хвалим, ние еди-какво си правим“, понеже правителството на Росен Желязков било много тихо, но те не се хвалели. А от него по-голям фукльо има ли?
- Да се върнем на спорта. В днешно време родителите много се месят и изискват от треньорите, но си и плащат за това.
– Ама как няма да се месят, като те са работодатели едва ли не! Големи такси дават, аз съм изумен. Даже ме караха да направя школа в Бургас, защото там съм полуфиналист на Купата на Европа, играл съм за Бургас, 5 пъти шампион, играл съм с женския отбор на „Нефтохимик“, имам 3 купи на България, хората ме обичаха. Имах предложение да се кандидатирам и за кмет, но отказах. За школата ми казаха, че само заради името ще има 200-300 деца, да взимаме такси. Викам: „Вие представяте ли си аз да взимам на децата такси, за да ги уча на баскетбол?“. И отказах.
- Разкажете малко за внуците, казвате, че всеки ден им правите обяд?
– Големият внук завърши и вече работи към престижна английска фирма, често е „хоум офис“. А малкият учи във Втора английска гимназия, която е доста далече от тях и все закъснява, защото е първа смяна, не знам как се оправя. Другият идиотизъм е, че строим хотели, но не строим училища и детски градини. И аз на обяд ходя и им взимам храна от една топла кухня или от пазара. Това за мен е един много приятен ангажимент, защото отивам, виждаме се, говорим си с тях. Големият се пали от политика, от история, даже често спори и с мен.
- Поддържате тонус така.
– Да, поддържам тонус, наистина. Даже днес, понеже снощи нещо излязох от ритъм, като ме изпращаха на вратата, им казах, че са ми най-големият стимул и най-добрите хапчета за моето здраве
Като ги видя, се старая да се държа, защото не е лесно на тази възраст.
- Искат ли съвети от вас?
– Говорим си, но аз не обичам да давам съвети. Много колеги ми се обаждат, но и на тях не давам съвети, освен ако не поискат. Не искам да изпадам в тази ситуация, дето да съм от тези, които всичко разбират и знаят.
Навремето Кеворк Кеворкян много рядко даваше интервюта, но случайно се промъкна едно в сп. „Биограф“. Много го харесвам това списание, имам може би над 500 броя от него.
Винаги много съм чел и смятам, че човек, докато е жив, трябва да се учи, да купува знания, да краде занаят, ако трябва, в добрия смисъл на думата. И Кеворк го питат какво донесоха промените след 1989-90 г. А той казва: „Две основни неща – падна респектът на децата към родителите и сегашните поколения се отнасят с животинско пренебрежение към предишните“. Аз лично не считам, че моите внуци са такива, но се страхувам да не изпадна в това положение само да съветвам и да давам акъли, защото за всички млади хора е много характерна самонадеяността. Невинаги е правилно, но трябва и да имат самочувствие. Така че това е много двупосочна улица.
- Явно вашето поколение е стигнало до този извод. И Нешка Робева каза, че не дава непоискани съвети.
– Така е, защото сме работили с млади хора. И Нешка работеше с млади, и аз. На 60-ата година излязох от залата, а дотогава бях само сред младежи. Непрекъснато ми се обаждат, снимаме се, като се видим. Но те знаят едно нещо – никога не съм ги лъгал и не съм предавал нито играчите, нито колегите си
Никога не съм казал нещо лошо за някой колега публично. На него мога да му кажа грешките, когато сме насаме, но иначе – абсурд.
Не мога да идеализирам нашето поколение. И при нас е имало както стойностни, така и нестойностни хора. Отношението между поколенията трябва да бъде взаимно уважение. Но тези 240 души в парламента не ни дават този пример, а точно обратното.
- Вие сте много уважаван човек, едва ли ще се намери някой, който да каже нещо лошо за вас.
– А, сигурно има. Има един стих, мисля, че е на Константин Павлов: „Единствено вечни и святи са мъртвите, живите живеем в грях“. Всички живи сме грешни, така че със сигурност съм правил грешки. Ще цитирам и моя „градски“ Христо Фотев: „Всичко бих повторил, всичко бих отново изживял“. Аз всичко бих повторил, но с корекции някъде. Не съм напълно съгласен с него, защото човек с годините помъдрява и разбира как някъде е сгрешил, съжалява. А добрини трябва да правим.
Ще ти разкажа за два случая, без да искам да се хваля. Често ме спират хората по улиците, целуват ми ръка, внуците ми са много щастливи, че не са ме забравили хората. Качвам се един ден в метрото и виждам един много изпаднал човек, но явно от моето поколение. Той възкликна: „Ей, хора, вие знаете ли кой е това бе, това е един голям човек!“. А пътниците си гледат в телефоните, никой не реагира. Аз му направих знак да не говори и той замълча. По едно време ми вика: „Имаш много хубави обувки“. Аз погледнах неговите обувки, а пръстите му бяха отвън.
Казах му да слезе с мен, събух се, дадох му обувките си и се прибрах бос
Живея близо до метрото, но не е там въпросът. Друг случай – когато играехме в Русе, имаше едно здраво хубаво момче, но много изпадна в живота, давах му пари за инжекции. Искам да кажа, че хората трябва да си помагаме. Сега до дъщеря ми откриха нов магазин на хранителна верига. Има едно момче, което свири на акордеон отпред, и когато минавам, винаги му оставям по левче. Но един ден ми казва: „Моля ти се, бате, много съм гладен“. Аз влязох, купих му хляб, шунка, че и десерт и му занесох. Днес например му купих една голяма милинка и му оставих само 60 цента, защото толкова имах в мен. А той, като му оставя нещо, вика: „Бате, да си жив и здрав!“. Това такова удоволствие ми доставя. А колко му трябва на човек? Какви хора станахме, не знам...
С дъщеря си и внуците
Аз така съм възпитан от родителите си. Баща ми казваше: „С циганин да седнеш – циганин стани, с професор да седнеш – опитай се да му импонираш“.
Душата ми е отворена за всички хора и домът ми е отворен
Ходя из цяла България, имам страхотни приятелства от 30 години в Димитровград. През ден ми се обаждат, такива майтапи падат. Онзи ден ми изпратиха снимка, направили ми колаж – аз като бог Зевс, защото съм бил бог на баскетбола. А в Троян имам от 20 години приятели, с такова удоволствие ходя там. Имам чувството, че така се зареждам. Ходя в Гоце Делчев, в Хасково, в Бургас да не говорим. Аз съм дал много обич на хората, но и много обич получих.
- В крайна сметка ще напишете ли книга?
– Сигурно не. Може би трябваше преди десетина години, макар че Жаклин Михайлов непрекъснато ми се обаждаше, но вече от 2-3 години спря. Но е голяма грешка, защото моята книга щеше да бъде много интересна – за театрите, за артистите, такива легендарни личности...
- Как започнахте с баскетбола, какво дете бяхте?
– Ами навремето в махалата играехме всичко. Започнах с футбол, бокс. Тренирах няколко месеца бокс, имах уж добри данни, но навремето преди мъжките мачове откриваха с двойки деца, като само те играеха с каски. И трябваше да играя срещу едно момче от Варна, но по-голям с 4 години. Като ме запука – изкарах само един рунд. После поиграх футбол повече, но тогава имаше ученически първенства. А аз, понеже живеех близо до училището, по цял ден играех на площадката и вкарвах кошове, бях самоук. Хвърлях много интересно, даже американците по-късно ми се подиграваха как стрелям, ама им вкарах 43 точки.
Та, гледали ме на тия ученически първенства и понеже отборът беше заминал на лагер, нямаха играчи, треньорът ме покани да участвам в първенството на пионерите и станах най-добър реализатор. Включиха ме в някакъв национален отбор. Но сега ще си призная нещо. Когато отидохме в София и седнахме в ресторанта, дадоха ни мешана скара. Това става 1962-63 г. Можеш да си представиш един гладен човек какво си мисли... Рекох си: „Тук е страшно!“ и така се запалих по баскетбола.
После станах капитан на юношеския отбор, станахме балкански шампиони. Бях още ученик, когато направих най-добрия си мач за полуфинал на Купата на Европа. Но тогава се израстваше много бързо, нямаше такси, иначе нямаше да стане.
- Ами когато си от бедно семейство и видиш шанс да се храниш добре и да печелиш, това е огромен стимул.
– Точно така е. Навремето Атанас Буров, когато се събират в парламента да решават дали да повишат пенсията на Иван Вазов, казва: „Как ще му вдигате пенсията, бе? Ситият човек не твори, гладният твори“.
- Тази година ще станат 10 години, откакто е починала жена ви. Как се свиква с това?
– Много е трудно. Много държах на семейството си, то беше всичко за мен. Тя беше корава жена, избираха я за „Мис“, беше много красива, много я обичах. Но внуците ме държат и дъщеря ми Краси. Тя се оказа едно много признателно дете
Така се грижи за мен. Казва ми: „Татко, аз седем живота да живея, няма да мога да ти се отплатя за това, което ти си направил за мен“. Има и непризнателни деца, познавам такива на мои приятели. Сега на Коледа и на Нова година бяхме заедно, идват при мен и празнуваме.
Писателят Маркес казва: „За една прилична старост трябва да сключиш изгоден договор със самотата“. Аз съм сключил изгоден договор със самотата. И през кариерата си много пъти съм бил сам – и във Франция като бях, а и в Димитровград. Там мръсният въздух се отрази лошо на дъщеря ми и тя направи тежък бронхит, та трябваше да сме разделени. Така че имам навика да живея сам, но всяка сутрин, като се събудя, първата ми мисъл е за дъщеря ми и внуците, а втората ми е за България.
Защото, за разлика от всички в парламента, аз съм патриот и неслучайно се дразня и се ядосвам. Тези хора въобще не мислят за България, а само за партийните си интереси. Те думата „народ“ не я употребяват, ние сме „електорат“. Срам ги е да кажат „нашият народ“. Ако имахме една съдебна система, неслучайно някои по-възрастни от мен хора казват, че трябва да има народен съд, но не с разстрели, а със затвор, защото като дойдат следващите и видят какво може да ги очаква, няма чак така да крадат.
- Какво бихте пожелали на нашите читатели за финал?
– Пожелавам им най-вече да са живи и здрави и много кураж, за да устоим, защото в момента са много бурни времената. Пожелавам им да сме добри хора и да си помагаме, защото иначе не става. Ако ние не си помогнем, няма кой да мисли за нас.
Цветелина ТОТЕВА
