Богдана Карадочева: Единственият начин да поживееш по-дълго е да остарееш

Човек не трябва да оставя след себе си злини, лоши думи и оскърбени хора, казва кралицата на шансона

Не можете да сбъркате гласа й. Нито неповторимия “аромат” на нейните песни, пропити с носталгия, страст, любов, намигване и щипка хумор. А разговорите с нея пък са наситени с някаква чаровна женска мъдрост, която не може да те остави равнодушен. 

Не съм забравила думите на Богдана Карадочева, които ми каза още преди години в дома си на емблематичния бул. “Витоша”:

- Много е хубаво да си млад, но единственият начин да поживееш по-дълго, е да остарееш. Боя се от лошата старост, от болестите и от това да не би да не си отида достойно от този свят. Човек не трябва да оставя след себе си злини, лоши думи и оскърбени хора. 

И понеже на 19 юли тя празнува поредния си рожден ден, нека се върнем заедно назад в спомените й, които споделя в книгата си “Богдана на 20 и на 30 х 2”.

“Родена съм в най-горещия ден на един юли преди много, много години, в клиниката на ул. “Шейново”, около 4 часа сутринта. След трийсет и шест часови мъки на моята майка съм се появила на света седалищно, така че първата ми среща с живота е била наопаки. Когато мама разбрала, че има момиченце, си казала “Юлияна се роди!”, защото е харесвала името, а и съм се родила през юли.

Със Стефан Димитров - заедно на сцената и в живота

Но само след два часа баща ми отрупал стаята с цветя и донесъл огромна торта с надпис “Честита Богдана!” - името на неговата майка - и оттогава все съм си Богдана.
 
Като малка не си харесвах името и исках да се казвам Теолин - Богдана на старофренски, както твърдеше любимият ми учител по френски г-н Белчев. Даже си бях измислила псевдоним, като стана певица, да се казвам Теола Кара.

Сега обичам името си и мисля, че в него има музика и характер

... Баща ми е имал голям елегантен магазин за кожи на “Алабин” и някакво производство ли, предприятие ли, което някои наричат фабрика, ама за мен фабрика е нещо голямо като Захарната, а с татко са работели двайсетина души, които са обработвали кожите, кроели и шиели палта и наметки, две продавачки в магазина, счетоводител и една божествено красива манекенка, която се оженва за войник от Английската мисия - той се оказва син на губернатора на Филипините - и тази наша Любета става една от най-коментираните жени в световната преса.

Баща ми беше бохем. Имаше безброй приятели - все първи. Обичаше много гости, но никога не изпи повече от половин чаша вино. Беше луд за музика. Имаше над 4000 плочи симфонична и оперна музика, между които и плочи-майки с Карузо, Джили, Тосканини... През няколко месеца идваше един възрастен господин, който подреждаше плочите по номера и правеше каталог, за да се намери лесно търсената музика.

Татко беше толкова музикален, че негови приятели музиканти си правеха експерименти: пускаха някоя плоча зад гърба му и го питаха какво е това. След осем такта той казваше примерно: “Григ, опус еди-кой си...” Беше невероятен. След концерт или оперен спектакъл довеждаше вкъщи певците и музикантите. Слушаха музика и си говореха.
Скъп спомен с Емил Димитров

Имахме една камина, която топлеше хола и стаите, и през решетките любопитно подслушвах - даже понякога се намесвах в разговора, за което получавах дръпване на ухото. Бой никога не съм яла. 

Свирех на пиано с неудоволствие

Когато два пъти в седмицата идваше учителката г-жа Винарова, се чудех какви истории да измислям, за да не свиря - ту ме болеше коляното, ту главата или й разказвах как съм срещнала на улицата жена с огромна сламена розова шапка. Мама казваше: “Г-жа Винарова, кой ходи сега с шапки?

Не й обръщайте внимание на тази малка фантазьорка!”. След като г-жа Винарова си тръгваше, брат ми, който е с година и четири месеца по-малък от мен и още не беше започнал да взима уроци, сядаше на пианото и изсвирваше брилянтно всичките ми упражнения... Боже, като че ли никога не е било! Това са само няколкото спокойни и щастливи години на моето семейство - златните години.”

Малка част от прекрасната автобиографична книга на певицата. Честно казано, когато преди време прочетох тези стотина страници до края, не ми се искаше да свършват. А и самата авторка ще каже:

- Можех още много да пиша, обаче паметта е нещо много странно - появява се на различни етапи от живота. Реших да кажа истината - това, което си спомням. Ако бях задълбала много, можех да напиша книга като на Толстой “Война и мир”. Но аз не исках това. Исках да мина през спомените си и да споделя това, което най-силно ме е докоснало.

Сега се сещам, че пропускам и други неща, но една книга може да се пише цял живот

И нейната житейска книга продължава все така интересно. А ако трябва да си направи равносметка, Богдана е категорична:

- Ще отговоря като моята любима Едит Пиаф: “За нищо не съжалявам!”. Ако имам възможност отново да изживея живота си, то ще е по същия начин.
Приятели от години

Попитате ли пък това “старо момиче” с красиви зелени очи дали все още мечтае, нейният отговор е:

- Да, непрекъснато. Ако човек не мечтае, значи не е жив. Аз съм фантазьорка, представям си много красиви неща... Дано се сбъднат.

Богдана Карадочева винаги ме е впечатлявала с нейния оптимизъм. Затова накрая нека потърсим отговор и на въпроса - дали и днес е все още такава?

- Да, така е, аз съм родена оптимистка, но не мога да се скрия от действителността. Има моменти, в които наистина се потискам от всичко наоколо. Знам, че рано или късно нещата ще се оправят, но ми е мъчно, че сме на опашката. Смазва ме отчаянието и незаинтересоваността на хората. А както пея в една моя песен: “Ей, хора! Всичко е толкова просто: ако сами си помогнем, ще ни помогне и Господ!”.
 
Щрихи към биографията й

Родена е през 1949 г. в София. Пее от 14-годишна възраст, а мечтата на майка й е да я види на оперна сцена. За младата певица по-силно е притеглянето на подиума в БИАД, който в началото на 60-те е нещо като център на българската естрада. На едно от състезанията “Микрофонът е ваш” тя дебютира като солистка на “Студио 5” (ръководител Вили Казасян) с песента на Фр. Арди “Всички момчета и момичета на моята възраст”.

През същата 1965-а г. осъществява първия си концерт и първия си запис (“Тази вечер аз съм хубава”).

Международният успех не закъснява - първа награда на Международния фестивал за забавна песен в Сочи, Русия - 1967 г. Звездата й заблестява с пълен блясък на фестивала “Златният Орфей” през 1969 г. В следващите години печели публиката на “Златният Орфей” - 1971, “Златният елен” в Брашов, Румъния - 1972, “Братиславска лира”, Чехия - 1972 г.

Печели извънредната награда за най-добър изпълнител на фестивала в Касълбар, Ирландия, и има най-голям принос за третото място на България в международната среща “Европа 71” (участват още Паша Христова и Борис Годжунов). Пее и на концерта на Емил Димитров в театър “Europien” в Париж - 1972 г. Реализирала е турнета във всички европейски страни, като Франция, Белгия, Австрия, скандинавските страни, както и Куба, Канада и Алжир. В началото на 90-те гласът й може да се чуе на всички митинги на СДС, а песента “Дано, дано” се превръща в химн на надеждата. 

Валентина ИВАНОВА