Бонус и боненкай

За нас, българите, допълнителното парично възнаграждение към заплатата за извършения ни съвестен труд през годината, под формата на бонус в края на декември, си е все още едно благопожелание, но не и за японците, които са свикнали с него! 

Като че ли някакси задължително свързана с годишния им бонус е и вековната японска традиция, т. нар. “боненкай”, с която се изпровожда старата година и всички японци я празнуват през целия декември, до настъпването на ШИНЕНКАЙ (шин-нов, нен-година, кай-празник) - Новата година.

 “Боненкай” е верига от декемврийски партита или по-скоро разпивки почти всяка седмица. Понякога  и почти всяка вечер с колегите от компанията, със съотборниците от спортния клуб, с колегите от кръга по интереси.

На традиционните боненкай-празненства миловидната девойка от информационния център на компанията има шанс да се запознае с млад, проспериращ колега, да разменят своите “мейши”, визитки, и ако Амур е стрелял право в сърцата на двамата млади, няколко месеца по-късно, на празника на цъфналата вишна (сакура) може да ги видим седнали един до друг под красивите сакури, опиянени от разцъфналата любов и чашките саке, тръпнещи пред отронилия се вишнев цвят, а-ха, да падне тъкмо в техните чашки, за да си пожелаят мигом, да са заедно завинаги.

Вчера бе моето първо за тази година присъствие на традиционното “боненкай”, което за разлика от утре вечерното, което ще се състои в елитния “Акасака Принс хотел”, го посрещнахме седнали на дебели рогозки и върху удобни възглавнички под клоните на последните неотронени червени “момиджи”- прекрасните кленови листа. Обувките бяха естествено подредени в края на настилката и всички останаха по бели чорапи.

Двете японки пъргаво, технично и акуратно подредиха като че ли за секунди храната и огромното количество алхохол (достатъчен  за цяла рота  гвардейци, мина ми през ума), качествен и разнообразен. Защото на този празник по стар обичай се набляга повече на пиенето, а не на храната.
 
Започна изпращането на старата година като всеки един благодари за всичко хубаво, което му се е случило през годината; докато изрежда усмихнато, автоматично се покланя... (чух и такива хубави “дреболии” като тези, че столетникът на верандата цъфнал, че съседът “хвърлил” бастуна и проходил, че най-малкият брат е издържал успешно изпитите и е приет да продължи образованието си в гимназията... следваха имената на учителите и директора на прогимназията, които със своя труд през всичките години са помогнали на брата да вземе успешно гимназиалните тестове), а  за тъжните мигове...

Тъжните мигове?... За тях не се споменава, те следва да бъдат “удавени” в алкохола, поради което чашите не бива и за миг да остават празни, очаквайки новата година с освободено от тревоги, сърце - за това е и “боненкай”!

Когато се прибирахме, на  гарата, пред очертанията на перона, където бе указано, че точно там трябва да се отворят вратите на последното купе на влака и който се очакваше да пристигне след десетина минути, (ние се подредихме там), забелязах двама “селари-мен”, японци от някаква компания, (думата идва от английската “заплата”-селари), които  в красиви бели пликове от оризова хартия, украсени със “златни класове”, подаваха усмихнати и с думи на благодарност на своите колеги декемврийския бонус

Учудих се естествено, за мястото, където ставаше разиграващата се пред мен щастлива церемония и изведнъж си представих спирката на нашето софийско метро, как някой стои и раздава на колегите си пликчета с пари - “декемврийски бонус” и как взаимно, с  много уважение един към друг си благодарят за успешната през годината съвместна работа.

А защо не?

Юлиана АНТОНОВА,
наш кореспондент от Токио