Месеци наред телевизионните зрители живяха със съдбите на героите от сериала “Вяра, Надежда, Любов”. Доктор Атанас Дерменджиев успя да провокира скандали в болницата, да настрои колегите си срещу себе си, да причини страдания на родилки с немарливата си работа. Видяхме го на екрана гневен, пиян, завистлив. Актьорът Борис Кръстев се справи блестящо със задачата да претвори отрицателния герой.
Срещаме се с него в навечерието на рождения му ден - 21 юли, когато навършва 27.
- Вие сте зодия Рак, хванал опашката на Лъва. Ракът дърпа назад, Лъвът е винаги победител. Кое надделява при вас?
- Не знам дали дърпам назад, или побеждавам. Всъщност нямам идея какъв съм. Важно е човек да спазва баланс във всичко. Не мога да кажа дали зодията отговаря на характера ми. Родил съм се малко по-рано, трябвало е да съм чист Лъв. През 1999 г. се е очаквало слънчево затъмнение точно в деня, когато е трябвало да се родя.
Баща ми се шегува, че трябвало да ме кръстят Армагедон
Просто съм избързал. Истината е, че се стремя да постигам баланс във всичко.
- Помните ли вашите баби и дядовци?
- Сред тях няма живи, за съжаление. Дядовците са си отишли, преди да се родя. Бабите ми, Донка и Надежда, напуснаха белия свят неотдавна. Много се обичахме с тях. Нищо общо нямат с актьорската професия. Едната бе медицинска сестра, помня я вече пенсионерка.
- Първите актьори в семейството ви са вашите родители - Станка Калчева и Малин Кръстев?
- И двамата изненадващо стават актьори, нямат в рода си такава традиция. Изборът им е бил съзнателен, бих казал за онова време бунтовнически. Братя и сестри нямам.
- Какво дете бяхте - послушно, кротко или бунтар?
- Зависи от деня и възрастта. Имах и бурни, и спокойни моменти в детството ми. Бих казал, че не бях проблемно дете. Не бях прекалено буен и непослушен. Но не принадлежах към ония деца, свити в своя собствен свят. Изцепки не съм имал, бях комуникативен.
- От малък ли си носите актьорската дарба?
- Дарба е силно казано. Всяко дете я има. Какво сме ние, актьорите? Хора, които продължават да си играят в пясъчника като деца.
Достоверността на ролята е да вярваш, както едно дете вярва
Ето, хлапето в парка е намерило пръчка. Вярва, че тя е меч. Невъзможно е да го убедиш в обратното. То вярва, че в момента държи меча на крал Артур или автомат. Това правя и аз вече като пораснал. Всичко, което виждам, трябва и зрителите да го видят. Моето въображение и начинът, по който се потапям в ролята, много приличат на детското поведение. Добрите актьори са онези, които са останали деца.
- Вярно ли е, че са ви гласели за лекар?
- Никой не е искал да ме прави доктор, нито пък аз съм имал такова намерение. В семейството ми има лекари. Дядо ми е бил анестезиолог, прадядо ми - също. Баба беше медсестра. Но никой не се е опитвал да ми внушава какъв трябва да стана. Да ме прави лекар или нещо друго. Когато родителите ми видяха, че няма да се откажа от актьорството, се опитаха да ми покажат, че има и други престижни професии. Добри и ценни за обществото, с мисия. Но не са ме насочвали конкретно към никоя от тях. Никога не съм имал дарба за лекар. Вярвам, че тази отговорна професия също изисква талант. Не всеки може да я практикува. Интересите ми в училище не бяха към химията и биологията, тия дисциплини не ме вълнуваха. Не бяха моето.
Като малък с баща си, актьорът Малин
- Завършвате престижна гимназия в центъра на София. Трудно ли влязохте в НАТФИЗ?
- Няма трудно и лесно. Или влизаш, или - не. Човек се подготвя, и ако го изберат, е вътре. Попаднах в класа на професор Здравко Митков. Оттам тръгна пътят ми в професията.
- Дипломирате се и започвате работа. Къде ви приеха?
- Преди дипломирането ми Пловдивският театър обяви конкурс за млади мъже, явих се, спечелих го. Кастингът беше за “Солунските съзаклятници” на Георги Данаилов, постановка на Стайко Мурджев. Получих ролята на Коста Кирков. С тази роля тръгна професионалната ми кариера.
Обичам Пловдив, театъра и публиката
Това е културна и изискваща публика, която усеща лесно фалша. Имам огромен късмет да съм в тази трупа. Напоследък взехме много млади артисти, до болка талантливи. И кариерното ми развитие тръгна с много приятелства и контакти. Удоволствие е да си партнирам с младите и по-възрастните актьори. Освен това се срещнах с интересни режисьори.
Имах шанса да работя с Диана Добрева, с нея имам три спектакъла, обожавам я. Струва си да спомена и чуждите режисьори, с които работихме в Пловдив. Например Андрий Жолдак, който е световно име, македонецът Деян Пройковски. Неотдавна излезе премиерата на “Бариерата” на Павел Вежинов с режисьор Крис Шарков, където си партнирам с Иван Юруков. Театърът в Пловдив ме обогати благодарение на разнообразните срещи с различни творци. Нашата професия се учи чрез практиката.
Професорът в НАТФИЗ ми е казал много мъдри думи - когато стъпиш на сцената и срещнеш публиката, истински си даваш сметка какво са ти говорили в академията 4 години. Ти си мислил, че го разбираш, но грам не си го разбирал, преди да влезеш в театъра.
- Кога за първи път се снимахте в киното?
- Бях дете на 9-10 години. Снимах се в “Единствената любовна история, която Хемингуей не описа”. По-късно участвах в “12-и А”, “Чичо Коледа”, в “Столичани в повече” играх полицай. Тези роли бяха епизодични, малки. Не се бях сблъсквал с натоварен снимачен график като във “Вяра, Надежда, Любов”. Първото ми по-сериозно участие бе в “Жени извън употреба” на Александър Косев. В НАТФИЗ обучението за кино е поставено на заден план, за разлика от театралното. Ние, българските актьори, малко в движение се учим да работим пред камера. Защото става дума за два различни жанра. Мнозина си въобразяват, че в киното е лесно, че трябва да си малко по-естествен и всичко се получава. Ама не е така.
- Доктор Атанас Дерменджиев ви направи много популярен. Как се чувствахте в неговата кожа?
- Още при прочита на сценария ми стана ясно какъв трябва да бъде този персонаж. Героят ми хареса.
Мит е, че злодеите се играят по-трудно от добрите
Напротив. Всяка роля си идва със своите трудности. Моят антипод в сериала, доктор Богдан Кацаров, не е с по-лека роля от моята. За мен предизвикателството при Атанас не беше да облека бялата престилка. Ясно, ще я облека. Ще се залижа, ще съм неприятен, то текстът си го носи. Ще си кажа написаните реплики, пък то е ясно, че хората няма да ме харесват. Това не стига. Трудното е другаде - да направиш образа пълнокръвен, достоверен. Никой не е просто лош, просто зъл. Лошотията идва от някъде. Интересното при негативните персонажи е, че те движат действието.
Ако ни няма нас, лошите, какво ще се случи? Няма да има проблеми. Ние, лошите, сме онези, които създават проблемите. Ние движим действието. Кой ти гледа едни добри хора, които нямат никакви проблеми и си гледат работата!? Би било прекрасно, ако е така в живота. В киното не може без проблематика. Играейки Атанас Дерменджиев, се опитвам да задавам въпроси на публиката. Защо моят човек е станал такъв, така ли се е родил, или всичко е заради родителите му? Или пък лошотията идва от друго?
И в киното, и в театъра много важен е въпросът, не отговорът. Тайната е важна. За мен ролята е успешна, ако зрителят стои на една сцена с мен и се чуди какво ще направя предвид настоящите събития. Важно е да се опитва да разгадае мистерията. Да умува Атанас ще прецака ли жестоко нещата и хората около себе си, или ще се измъкне от положението?
Това се стремях да правя, влизайки в ролята на младия доктор Дерменджиев. Чувствах се добре в неговата кожа.
- Режисьорите помагаха ли ви, или пречеха?
- Това е съвместна работа, режисьорите Виктор Чучков, Станислав Тодоров - Роги и Мартин Илиев са изключителни професионалисти и имах пълно доверие в тях по време на целия снимачен процес. Ако образът на Атанас Дерменджиев е сполучлив, то това се дължи до голяма степен на тях. Не мога да го нарека точно помощ, ние заедно създавахме и откривахме този образ и разгръщахме историята. Макар изигран от мен, той е съвкупност от съвместна работа, идеи и доверие.
С колежката си в Пловдивския театър Мария Сотирова, която играе Зоя във “Вяра, Надежда, Любов“
- Искате да кажете, че на снимачната площадка се родиха приятелски отношения?
- Разбира се, имах огромния късмет да попадна на такъв екип. Прекарахме три месеца заедно, обединени от работата, и някак ми се струва невъзможно да не се привържа. Обичам ги и се надявам да имам възможността отново да се засека с тях в професионална среда. Особено сега, когато сме създали и приятелска такава.
- Какво ще кажете за екранното ви семейство?
- И Неве, и Робърт Янакиев ги обожавам. Прекрасни актьори са. Реално ние тримата визуално нямаме нищо общо. Все едно сме взети от три различни семейства, което си е самата истина. С тях се запознах на снимките, не бяхме работили по-рано. Абсолютни професионалисти. Приятно е да общуваш с тях. Предложа ли нещо, готови са с две предложения отгоре. И така нататък. С Невена Бозукова - Неве имаме някои интересни сцени. Моят герой трябваше да яде нещо. Нямаше много какво да се яде. Дадоха ми филия с кучешки салам. Неве, тоест доктор Дерменджиева, моята екранна майка, трябваше да дойде при мен с готвено. Така си натъпках устата с филията, че една реплика не можах да кажа. Неве си умря от смях. Удоволствие е да се работи с Жаклин Даскалова, Антъни Пенев, Дани Върбанов, до утре мога да изброявам. Работата ни носеше удовлетворение.
- Според вас полезен ли е за българското кино този сериал?
- Да. Едно от големите постижения на сериала е, че изкара на показ младите. Дълго време не им беше даван реален шанс в киното. Изведнъж тук се събраха много млади хора, които не бяха познати на аудиторията. Знаем се помежду си, но публиката не ни знае. Знаем, че този е добър, но никой не му е дал шанс да го покаже. По коментарите, които чувам за сериала, хората харесват младия състав. Това е добре, защото бъдещето принадлежи на младите. Не слагам себе си в тази група, защото не обичам да се самоизтъквам. Но за колегите си искам да кажа, че са прекрасни. Пък който иска да каже нещо хубаво за мен, да го каже.
- Не ви ли дотежа болничната обстановка?
- По принцип тя е тегава. Ние бяхме на 10-ия и 11-ия етаж в Майчин дом. Те са изоставени. Стени, лампи, оборудване от годините, които ние представяме. Двата етажа нямат нищо общо с модерната болница. Имахме обучение с акушерките по другите етажи. Дамите много ни помогнаха с терминологията, с обясненията как се използват дадени уреди и инструменти. Обновената болница е много различна. А през 90-те всичко е било като на 10-ия етаж. При нас нямаше пациенти и лекари, бяхме си само ние, актьорите и снимачният екип. Не беше страшно, беше по странен начин уютно. Имах си кабинет, с Неве си го деляхме. Между дубли лягах в него, сядах си на моето бюро. Обживявах си пространството като мое. Беше ми спокойно.
В кадър от “Вяра, Надежда, Любов“
- Ваша пиеса се играе в Театър 199, имате ли намерение да пишете нещо ново?
- Подобен тип въпроси ме спират да пиша. Бях на 20, когато написах “Кулата”. Тази пиеса спечели анонимен конкурс на театъра. Не го очаквах. Бях показал текста на близки хора, защото става дума за нещо много лично. Радвам се, че спечели конкурса, че бе поставена на сцената. В текста задавам въпроси, типични за онази крехка възраст - 20 години. Хем си още дете, а всъщност вече си мъж.
Имам идеи, започвал съм някои неща, но писането не е моята работа. То е хоби. Не знам дали ще напиша нов текст, може би още 10, може би нито един. Нямам идея. Не искам да го превръщам в задължение. Не желая да бъда графоман.
- Има ли в живота любимо момиче до вас?
- Не бих искал да отговарям на този въпрос.
Държа личния си живот далече от погледа на любопитните
Имам неприятен опит с медии. И около родителите ми създаваха някакъв вид интриги. Прочитам нещо в някакъв вестник, някой ми го подава, научавам някакви жълти неща за родителите ми, които изобщо не са верни. Затова личният ми живот ще бъде наистина личен, мой.
- Някой ден ще имате семейство. Ако имате син, ще го кръстите ли Малин? И ще позволите ли на децата ви сами да си изберат професия?
- Никога няма да си кръстя детето на родителите ми. То трябва да има свое собствено име.
И въобще не мисля, че децата трябва да носят имената на някой от рода
Вярвам в личния път на всекиго. Ще оставя децата ми да бъдат такива, каквото пожелаят. Познавам хора, които са искали да работят това, което аз работя. Родителите им казали, че артист къща не храни. Не мога да си представя да спускам забрани. Или пък родителите имат някакъв семеен бизнес и настояват децата да го продължат. Да предадат щафетата. Мен никой не ми предаде щафетата, аз просто си я взех, това беше съзнателен избор. Човек не бива да бъде лишаван от този избор и от правото да греши.
Да греши, да пробва! Може да си смени кариерата четири пъти за една година. Да учиш едно нещо, да ти писне, да почнеш друго. Светът е отворен за всичко и за всички. Ако имам деца, ще им дам пълна свобода. Решат ли да се занимават с това, което аз правя, ще се опитам да им помогна. Но ако не искат, няма да им преча. Свободни са да станат каквото им е по душа - от пилот до касиер. Пак казвам, човек има правото на личен избор, на собствено име, на свои грешки.
- Искате ли да кажете нещо на вашата публика?
- Благодаря на зрителите, че гледаха сериала. Благодаря на онези, които ходят на театър. Фактът, че са много, показва, че има глад за култура. Независимо дали продуктът е добър или лош. Ако няма глад за култура, обществото би умряло. Благодаря на всички, които вечер застават пред екрана или отиват на театър.
Ели КИРЧЕВА
