Виждаме се със Симеон Идакиев в зала на Военния телевизионен канал, където той работи. От 16 януари през събота можете да гледате неговото запленяващо авторско предаване. 

Мони, както го наричат приятелите му, не се нуждае от специално представяне. Вярвам, че няма човек, който с трепет да не е чакал пред синия екран на БНТ, за да гледа омагьосващото, макар и някога в черно-бяло, емблематичното му предаване “Атлас”.

И да, той е автор на над 400 филма, обединени от заглавията “Един мъж, един автомобил, една камера” и “Непознатата България”. Макар че отрича да е пътешественик, той е пребродил над 150 държави на всички континенти. Автор е на 12 книги, сред които “Азиатски маршрути”, “Мечта по Южния кръст”, “Виа Вита (Сто дни в Латинска Америка)”, “От Коста Рика до Златоград”, “Светът и всичко в него” (Америка, Азия...). 

- Кога се запали по камерата, как стана журналист и пътешественик, кое беше първото?

- Чиста случайност. Завърших електротехникум в Радомир, дойдох в София и започнах да уча в МЕИ, постъпих на работа в силнотоковия завод, после в “Софстрой”. Някъде по това време станах леководолаз и това предопредели живота ми. Имам 400 часа под вода от 1969 г. насам. Ходех да помагам на хора от телевизията, които снимат под вода.

Асистирах на Борис Сирийски. Той снимаше за телевизията една поредица - “По следите на потъналите кораби” в Черно море. На втората година той не дойде, оказа се, че е катастрофирал жестоко в Сърбия. Наложи се да снимам аз. На Маслен нос трябваше да се заснеме един френски кораб - “Жак Фресине”, на 24 м дълбочина. Това никак не е лесно, но материалът беше много добър, въпреки че аз не бях пипал до този момент дори фотоапарат. Но момчетата от екипа на сушата ми показаха какво трябва да правя и то взе, че се получи.

Материалът беше за редакция “Съвременник” с главен редактор Димитър Езекиев, той го прегледа, много му хареса и каза: “Знаеш ли, трябва да те назначим в телевизията”. И така станах журналист (смее се)... Чист късмет, благодарение на леководолазния спорт. И, разбира се, не без помощта на Иван Славков, голям професионалист.

- Извинявай, в момента на колко години си?

- О, едва на 82, животът е пред мен, само наполовината е минал... (смее се). Имам страхотен приятел, боен пилот, който след няколко дни ще навърши 85 - полк. Захари Добрев. Нашият девиз е - продължаваме. Защото той казва “самолетът не може да спре във въздуха, спре ли, пада”. А аз не искам да падам. Той например построи самолет, вече е готов, надявам се тази година да полетим. Много неща предстоят... 

- И каква е тайната на твоята перфектна форма, спортуваш ли?

- Не, но съм играл волейбол, занимавал съм се с леководолазен спорт и ветроходство. Вероятно за добрата форма има няколко фактора - първо геном, майка ми и баща ми са ме дарили с добри гени. Второ, и много важно, е активният ми начин на живот и трето, аз съм си избрал да работя, докато съм жив, и освен това се занимавам с география, забележителности, култура. И аз имам някакви болежки, но по-важно е, че ме има, че съм жив, добре съм и съм заобиколен от много и добри приятели.

Убеден съм, че един живот не стига, колкото и дълъг да е, за да се обиколи светът, осеян с чудеса. Моята страст към пътешествията е тъкмо както е казал един от любимите ми писатели, Джон Стайнбек - като неизлечима болест. Благодарен съм за късмета си, че мога да работя на моята възраст, защото иначе не знам какво бих могъл да правя. Всъщност моята работа е моето хоби и това ме зарежда с енергия.

- Има ли точка от световния атлас, където не си бил?

- О, има! Последно бях в Китай и Тибет, там освен виза, не знам дали знаеш, но е необходимо специално разрешение да посетиш това свещено място в Хималаите. Аз съм бил там и преди, два пъти - първия път, когато загина Христо Проданов, и после още веднъж с Пимпирев.

- Кое е най-впечатляващото там? 

- Манастирите, разбира се. Качих се на 5400 м височина, което, признавам си, не е лесно, защото няма кислород и се диша трудно. Този път присъствах на едни особени ритуали, свързани с жертвоприношения в храма Джокханг. Лхаса, което на тибетски означава “Свещеният град” или “Място на боговете”, е водовъртежът на тибетската духовност, град, който мистифицира и вдъхновява, въпреки сегашното китайско присъствие в него.

Огромната, кацнала на един хълм Потала, пустата тринайсететажна крепост, която някога е била зимният дворец и седалището на духовния глава и владетел Далай Лама, сега е музей, но е тъжно и празно. Нейните бяло-червени стени и златни покриви се издигат над свещения град, сякаш израстват от хълма, върху който е разположена от ХVII в. Иначе Лхаса е супермодерен град, има молове, дискотеки, модерни ресторанти. До там се стига със супермодерен влак, наситен с кислород. 

Животът върви към бъдещето, няма как да накараш младите хора в Тибет да отглеждат якове 

- Кой е най-странният транспорт, с който си се придвижвал?

- Слон, но за съжаление нямам нито един кадър, защото се клати като лодка. Човекът, който управляваше тази грамада, го притискаше с босите си крака зад ушите в меката част в зависимост от посоката, в която трябва да се движи. Аз през цялото време се опитвах да снимам, но уви. Всъщност слоновете могат да бъдат опасни. Разказаха ми, че един от водачите се държал грубо с животното. Когато навлезли в джунглата, слонът го свалил от гърба си и го стъпкал.

- При толкова пътувания със сигурност си попадал в опасни ситуации. Кога си изпитвал страх?

- В Перу, звучи смешно, но е така. Първия път, когато го прекосих с една “Нива”, всичко беше наред, но втория път бях с модерен автомобил “Волво”. Дойде един военен и възкликна: “Къде отивате с тази хубава кола, а и камери носите, сигурно и пари имате - направо плачете да ви убият”. 

Само бях чувал, но не знаех, че още съществува тяхната Сендеро луминосо. Това е крайнолява маоистка организация. Те първо стрелят и после гледат кого са убили. Техни жертви са над 70 000 души. Та най-големия страх съм брал, когато хубавата кола, не знам по каква причина, просто спря точно по залез слънце на един път, по който не се движи никой. Оказа се, че се е задавил този скъп модерен автомобил. Стигнахме до Лима невредими, но в съзнанието ми още седи запечатано онова огромно залязващо слънце, спускащо се над пустия път в очакване да бъдем нападнати. 

Всъщност навремето най-големият ми страх беше какво се е получило от снимките. Снимах на филмова лента и едва когато се връщах и пусках проба, си отдъхвах, като видя, че има картина. Това бяха хиляди метри материал. Ролката беше 30 метра, две минути и половина можеше да се заснемат на нея... 

- Да, днес е лесно с дигитална камера, интернет и джипиес. Как се пътуваше с карта в ръка?

- Много трудно, нямаше никаква информация. Имаше малко на английски и още по-малко на руски. Но имаше един великолепен човек полиглот, Светослав Колев - блестящ ум, ерудит, знаеше 40 езика. Който и да тръгнеше да пътува, такива скитници като мен, отиваше при него. Та той подготвяше едни папки с информация за всички места, които исках да посетя. Не познавам друг такъв човек като него. 

Светослав си контактуваше с Агата Кристи, с учени и писатели от цял свят, с носители на нобелови награди

Такъв невероятен човек беше. Още си пазя една от най-забавните папки, които съм получавал от него, тя се казва “Азиатският протокол”. По онова време не беше лесно да намериш информация, а камо ли за Далечния изток. Тогава научих, че когато седиш срещу събеседник, никога не трябва да насочваш подметките на обувките си към него, ако си кръстосал крака.

Това се приема като страшна обида. В мюсюлманските страни инструкцията беше никога да не подавам или взимам храна с лявата си ръка, защото тя се счита за мръсна. А също така и когато минавам покрай свещените стени Мани, те трябва винаги да ти се падат от лявата страна, т.е. да се движиш само и единствено обратно на часовниковата стрелка. Другото се счита за оскърбление

А имам и една забавна история с нашия общ приятел Петър Берон, който е доайенът на българските пътешественици, невероятен човек и голям разказвач. Той дойде на първата пресконференция и ми вика: “Да не мислиш, че съм дошъл безкористно!”. Извади една кутийка с епруветки и започна да ми дава наставления: “Сега, където и да отидеш, като видиш някаква ситна гадинка, хващаш я, слагаш я в епруветката и описваш къде си я видял. Трябва да станеш дарител на природонаучния музей”. Беше нарязал листчета, подострил моливчета... (смее се).

- Петър ми е разказвал, че когато е пътувал по света, е ял какво ли не. Теб къде са те гощавали с най-странната храна?

- О, това беше когато пътувахме в Тайланд. На изток знаеш, ядат всичко - скакалци и червеи, и какво ли още не. Та някъде по средата на пътуването спряхме в едно малко ресторантче. Там се говори тай, не говорят английски, така че нямаше как да се разберем, разчитах на обонянието. Гледам на едно тезгяхче купички с храна и нещо, което ми прилича на винен кебап с едни парченца, сякаш месо.

Стопанката ми подава една лъжица, която избърсва в полата си, и аз го опитвам, но нещо ми хрущи, докато дъвча. С жестове се опитах да разбера какво ям, а тя ми посочи една огромна хлебарка, която пълзеше по стената зад нея. Беше доста неприятно... Хората по света ядат най-странни неща, особено в бедните региони. Например край река Меконг в Лаос видях деца да вървят с едни пръти, все едно носят хоругви, но на тях няма нищо. Като се приближих, разбрах, че са намазани с нещо лепкаво, което привлича насекомите, те се лепят, обират ги и ги пекат.

Признавам си, ял съм какво ли не къде ли не, но най-вкусната храна е в България.

- Усмихваш се! Леко ли приемаш живота?

- Много е важно с какви възгледи живееш. Важно е човек да има благоразположеност към хората по света и у нас. Така че аз приемам всичко и се опитвам да го разбера, но сега съм тъжен, защото в България възрастните хора живеят зле

Няма какво да се лъжем, нямат качество на живот. Надявам се това да се оправи. Понякога си мисля за себе си. Ето, имам късмета да работя и това ми доставя удоволствие. Относително съм здрав, защото и аз имам болести. Ами ако занаятът ми беше свързан с физически усилия, ако бях болен, какво щях да правя... Ужасява ме мисълта, че трябва да спра да работя. 

- Предполагам, че колкото и трудни моменти да си имал, не си изпадал в отчаяние?

- Не, не съм и нямам намерение. Важно е самото желание за живот, човек не трябва да се предава.

- По света има най-различни вярвания, религии, традиции, философски и духовни учения, суеверия! Как успяваш да направиш филмите си?

- Аз гледам да съм добре с хората, не се интересувам какво изповядват. Хората са важни! Те са тези, които правят историята на съществуването на всяко кътче по света. Контактувал съм с всякакви хора, с бедни и богати, а също и с много известни популярни хора на планетата - Далай Лама, Жак-Ив Кусто, първите мъже, стъпили на Еверест - новозеландецът Едмънд Хилари и шерпът Тензинг Норгей...

Хората по света са еднакви, интересуват се от същите неща, от които и ние. Те искат да живеят по-добре, да изучат децата си, да са спокойни, да бъдат здрави, което, за съжаление, невинаги се случва. Но трябва да се съобразяваш с техните обичаи и вярвания, да ги уважаваш. Тогава е лесно да пътуваш. Аз не съм имал проблеми или поне много рядко съм се сблъсквал с неразбиране, но се съобразявам с обичаите на съответната страна. И тогава виждаш душата на страната, в която си.

- Вярваш ли, че има предопределеност, виждал си какви ли не религиозни ритуали?

- Аз вярвам в божественото у човека, приемам всичко, не съм краен. Често пъти тук казвам на наши свещеници - ми добре де, тези милиарди хора на изток какво да ги правим, да ги трепем ли в Индия? Боговете са милиони. За мен е смешно да се вживяваме в изповядването на строги религии. Аз вярвам във възможностите на човека и в природата, защото тя ни е създала. Дали само една личност е създала Вселената? Може би Бог е създал боговете във Вселената, а може би не! 

- Като си толкова любопитен, ако имаш възможност, би ли отлетял в Космоса?

- Не, аз съм противник на космическите изследвания

Хвърлят се невероятно много пари, за да се изследва Луната, Марс и т.н., а тук на земята милиарди хора мизерстват. Второ - ние унищожаваме собствената си люлка - планетата Земя. Вместо да се хвърлят тези колосални средства за космически експерименти, по-добре е да се похарчат за изследване на океана, който ние не познаваме. А той е бъдещето на нашата планета, важен за оцеляването ни, за изхранването на човечеството. Но океанът наполовина вече е отровен

. В Космоса кой ще отиде - Илон Мъск и още 200-300 хил. души, а останалите какво, да мрем ли? Тия хора полудяха от имането на много пари... Като отидеш в Индия или Африка и видиш как милиони тънат в мизерия, болести и смърт, а той е похарчил милиарди да построи две ракети... Ще ми се да им откъсна главата! И не може 99% от богатствата на земята да са в ръцете на 1% от хората. Това не е нормално! Човечеството не върви на добре.

Полека-лека си унищожаваме планетата. Докато правех филмите за Антарктида с Христо Пимпирев, си говорехме, че ледниците видимо се топят, нивото на океаните се повишава, макар и бавно, и ако така върви, в един момент ще настъпи истинска катастрофа за целия свят. Защото е победила агресивността и алчността - да имам, да имам. Колкото и милиарди да имаш, няма да ги носиш оттатък. Аз не мога да разбера тази лакомия.

- Има ли място, където си се почувствал като у дома си?

- Човек се чувства най-добре вкъщи, където е обкръжен от приятелство. Имам такива места по света. Едно от най-хубавите е Коста Рика, защото имам страхотни приятели там и наистина се чувствам като у дома си. Но най-добре се чувствам тук, където съм роден. 

Когато започнах да пътувам, разбрах,  че не мога без България. 

Тя винаги ми липсва! 

Ще цитирам сега Сократ, когото веднъж попитали: “Ти защо не напуснеш това малко село?”, а той отговорил: “Защото без мен то ще бъде още по-малко”.

Правил съм стотици филми за България - и за пред света, и за пред българите. Навремето в рубриката, която правех по Българската национална телевизия - “Атлас”, имаше една подрубрика, наречена “Непознатата България”. Кръстосвахме страната в търсене на по-малко известни факти, хора, местности, обичаи. Има места, където не съм бил, едва ли ще ми стигне животът. 

12 януари 1984 г. с шерпа Тензинг Норгей

- Има хора, които вярват, че Земята е плоска, къде според теб е краят на света?

- През Средните векове са смятали, че светът има край. Има в Португалия един нос Кабо де Рока, който е най-западната точка на европейския континент, и са казвали, че там е краят, където свършва Земята и започват моретата. Те не са знаели, че Земята е кръгла и че една окръжност няма край.

- Кое все пак е най-голямото ти приключение?

- Свързано е с българската експедиция на Еверест през 1984 г. Качих се до базовия лагер, по-нагоре не можех, защото не съм алпинист. И присъствах на последните минути на Христо Проданов... Тогава се запознах с Тенсинг Норгей, както и с Едмънд Хилари - които първи изкачиха Еверест. Забележително събитие в моя живот. Срещнах се няколко пъти с Тенсинг - ходих до град Дарджилинг и там заснех филма за него.

В негово лице открих самороден мъдрец, който беше неграмотен, но говореше 10-15 езика, които се говорят в този район, тогава учеше английски. Той ми каза неща, които до днес мога да цитирам по памет: колко са важни приятелите; че човек трябва да е широко скроен, да помага и на другите хора да бъдат велики. Както той казваше, че няма хора от Изтока и Запада, че са еднакви и трябва да живеят заедно. Но най-силно впечатление ми направи това, което каза за себе си: 

“Имах мечта да изкача Еверест и я осъществих. Всичко, което искам сега, е да остана достоен на моята съдба”

И добави нещо много важно: “Всички се питаха що за хора са тези, които първи са изкачили Еверест. Иска ми се отговорът да бъде такъв, че да не се срамувам”. 

Та, Поли, чудя се как алпинисти се хвалят с думите “Покорих еди-кой си връх”. Толкова самонадеяно е да си мислиш, че можеш да подчиниш величието на природата. “Покорил” - Вселената е била благосклонна към теб и ти е позволила да се докоснеш до чудесата на сътворението. Това е! 

 - Хора всякакви, нали!

- Снимал съм и съм се срещал с какви ли не хора - от най-обикновени, потомци на българи, които не говореха български, между Аржентина и Чили, до хора като д-р Хавиер Кабрера в градчето Ика в Перу, който имаше огромна колекция от камъни, събирана 40 години. Върху тях са гравирани динозаври и хора, което е странно, защото динозаврите са измрели преди появата на човека. Той беше убеден, че платото Наска е било космодрум, където са излитали и са кацали хора от други планети. Имаше теории и за други неразгадани загадки...

- Кои са били най-спиращите дъха гледки, усещания, емоции? 

- Не мога да ги изброя... Например, седнал съм вечерта, катерейки се към базовия лагер на Еверест, при манастира Тянгбоче. Долу се простира огромна долина и виждам как тя започва да се пълни - все едно гледаш мляко, което кипва и те залива... Усещаш се ей такава прашинка, каквато всъщност е всеки човек пред величието на природата. Това е велико чувство... Природата ме зарежда.

- А хората?

- Общо взето, не съм имал проблеми с хората. Много рядко ми се е случвало някой да ме гледа накриво. Хората по света като цяло са добри. Ако се отнасяш към тях с уважение - получаваш същото. Не знам дали съм станал по-мъдър - едва ли, но по-търпелив и толерантен - да. 

- Не бързам да съдя. И това е един добър съвет, който мога да дам на много хора 

България е най-хубавото място на света. Тук са приятелите ми, тук са хората, които обичам, всичко, което ми е скъпо. Обикалям я десетилетия и не мога да кажа, че я познавам. Толкова неща има за откриване в нея. Но не ги ценим достатъчно, донякъде и не ни интересува много. Природата е прекрасна, но вече доста сполучливо я унищожаваме. Да се надяваме, че няма да я унищожим напълно. Имаме богата история, познавам невероятни българи, от които съм във възторг. България ще оцелее! 

Паулина БОЯНОВА

 

 

Следете актуалните новини с БЛИЦ и в Telegram. Присъединете се в канала тук