Беше към седем часа вечерта. Минавах за по пряко през тесните улички около булевард „Христо Ботев” към женския пазар в София. 

Чувах по опустялата улица заканителен мъжки глас, а телефона бе включен на високоговорител.  

Разминах се с мургав човек, който по телефона викаше с дебел  глас на българо-цигански език:  „ще те пребия ма,  ще ти счупа главата ма,  мръсна (еди...какво си),  какви пари ще искаш ти ма...” От  другата страна на „жицата” жената също не оставаше длъжна откъм  „комплименти” и закани.

Тъкмо се разминах  с едрия мъж  задъхан от яд  и бяс , и в този миг  детска ръка ме задърпа  за палтото. Около  четиригодишно детенце  на крачки зад баща си, което не бях видяла в тъмното, ме дърпаше с отчаяна тревога:

„Обади се  на телефона на децата, обади се на телефона на децата....”

Какво ми говореше така тревожно това  дете? Бях отминала когато разбрах, че то искаше да се обадя на телефона за защита на детето.

Да се обадя на 116111 или на 112 в полицията. И какво да кажа?

-Тук, на една тъмна уличка, между булевард „Христо Ботев” и женският пазар един  мъж  крещи по телефона, вероятно на майката на едно малко дете.

То иска да звънна на телефона. Аз съм случаен свидетел. Но детето нито го бият, нито го тормозят. Детето просто расте в дом сред крясъци и тормоз,  расте страдащо, стресирано, безпомощно. Как да се спаси?

Като порасне то ще си връща на околните за страданията и страха,  които е изживяло като дете. А всяко дете се ражда  невинно и без никакви пороци и  жестокост.

Но става такова от условията на живота, в който е живяло като дете, отчаяно от абсолютната си  безмощност на малко човече.

Не мога да забравя детската ръка, която ме дърпа за палтото с целия си страх:  обади се на телефона на децата ....

Вие как бихте постъпили в такъв случай?

Силвия РАДЕВА, БЛИЦ