На 85 години Цветан Маджаров продължава да снима професионално, макар и без ръце. Той е живо доказателство, че човешкият дух може да надделее дори над най-тежките изпитания.
На 24 март 1981 г. съдбата го изправя пред най-голямото предизвикателство - мощен взрив при строителството на каскада “Доспат-Въча” отнема двете му ръце, слуха и зрението на едното око. Вместо да рухне, Маджаров намира сили да превърне трагедията във вдъхновение, разказва otzvuk.bg. От този ден той отбелязва датата на злополуката като свой “втори рожден ден”,празнувайки не загубеното, а втория шанс да живее и да твори.
Рядко срещан дух, несломима воля за живот, енергия и неуморна отдаденост към фотографията - така Цветан Маджаров преодолява всекидневните предизвикателства. Макар и инвалид по документи, той отдавна е победител в живота - шофира сам, готви отлично, пише, снима и с усмивка твърди, че не отстъпва на хората с ръце в почти нищо. Погледът му към света е изпълнен с оптимизъм и чувство за хумор, а историята му вдъхновява хората, които се сблъскват с изпитания и търсят сила да продължат напред.
Историята на Цветан Маджаров повдига интересен въпрос - колко души в света честват деня на злополуката си като рожден ден? Макар и изключително рядко, подобни случаи има, особено сред хора, преживели изпитания, които радикално променят мирогледа им и ги карат да ценят живота повече от всякога. Маджаров е сред тях - не само оцелява физически, но и духовно, създавайки своеобразен празник от трагедията си
Ето неговата изповед от първо лице за онзи ден, разделил живота му на две части - преди и след взрива.
24 март 1981 г., 6:00 часа. Сутринта беше ясно и хубаво време. Паркирах колата си и се отправих към стаята за назначаване и инструктаж за работа през смяната. След това поех към взривните складове, за да подготвя взривните материали за атаката на забоя.
Спомените ме връщат 44 години назад, когато бях в разцвета на младостта си - здрав, млад и силен, без да подозирам, че съдбата само след броени минути ще ме превърне в инвалид за цял живот.
Но какво се случи?
Мощен гръм разтресе стъклата на прозорците на постройките и събуди работниците от почиващата смяна. Въздушната вълна ме вдигна във въздуха и в пълно съзнание се приземих. На виковете ми за помощ се притекоха работници от смяната. Вече без ръце, с разпокъсано лице и очи, с които не виждах, с пробити гърди - един вид жив, говорещ труп - и в пълно съзнание, с жажда за живот, поех към болницата в Девин, където вече ме чакаше цял екип от лекари.
На призива за кръводаряване се отзоваха 40 военнослужещи от поделението в Девин и много миньори от обекта, за да прелеят кръв и да спасят живота ми. Много от тях вече не са между живите, Бог да ги прости.
Екипът от лекари, сестри и санитарки от болницата в Девин, на които дължи здравето и живота си фотографът. Първи ред (седнали) - д-р Дечев, д-р Димитров, д-р Калнев
Спешно бе извикан доц. Димитров от Медицинска академия - Пловдив, очен специалист, както и д-р Юрка Такева, очен лекар в Девин, които положиха огромни усилия за спасяване на очите ми и възвръщане на зрението ми.
До десетия ден бях в пълен мрак
Този ден ми остана най-радостният и паметен. Никой, дори лекарите, не знаеше дали ще прогледна. Знаех, че ръцете ми ги няма, но докъде - не знаех. Бяха бинтовани, а очите ми - превързани. Въпреки всичко бях напълно спокоен и сигурен в професионализма и качествата на лекарите и сестрите, които ми бяха и приятели.
От момента на злополуката до сега не съм проронил сълза и не съм падал духом за станалото.
Връщам се малко назад. Не мога да отмина без спомена за десетия ден, когато се събра екипът от лекари, сестри и придружители за сваляне на превръзката от очите ми. Радостта беше неописуема. В този момент ми капнаха две сълзи от вълнение, не от мъка по изгубеното, което никога няма да върна и за което никога не съм хленчил.
Бинтът и марлите бяха свалени от д-р Такева и медицинската сестра Снежа Коджабашева. Блеснаха ослепителни светлини, мъгла, и след минута познах всички, които се бяха наредили около мен с въпроси. Казах имената им, но погледите им бяха почти винаги в бинтованите ми ръце. В някои очи забелязах сълзи и се засмях, като им казах, че не ми пука за ръцете. Радвах се, че отново виждам, макар и със средно око.
Още там започнах опити да се храня сам, като завирах лъжицата и вилицата между навивките на бинтовете. На касетофона, който ми донесоха, сам сменях касетите с направена кука от тел. Болките бяха много силни при всеки допир, но започнах да не им обръщам внимание.
Така изкарах цели 4 месеца в болницата в Девин при отлични условия, в самостоятелна стая, която бяха нарекли семейна. Придружител ми беше жена ми, с която бяхме разведени още от 1980 г., но два часа след злополуката тя беше при мен и остана до края като придружител.
Благодарен и признателен съм й до гроб. Правя й поклон!
След изписването започнах адаптиращи тренировки на ръцете, които бяха неописуемо болезнени, и тренировки за писане.
Започнах да държа химикала със зъбите си, но беше много трудно
Цветан със Симеон Сакскобургготски
С ръцете си успях дори букви да рисувам, а сега вече пиша много правилно и четливо, като държа химикала с двете си ръце.
Автомобил карам много добре, без никакви приспособления. Хобито ми е фотографията - снимане, копиране на снимки, смяна на филми, репродукции, и гордо мога да кажа, че при 90% от манипулациите, които човек върши с ръце, аз не отстъпвам
Чувствам се пълноценен и работя всичко. В готварството и кулинарството съм супер.
Изказвам голямата си благодарност на д-р Калнев, хирург в Работническата болница в Девин, който прояви висок професионализъм и грижи за ръцете ми и спасяването на живота ми; на д-р Юрка Такева, Бог да я прости - очен лекар в болницата, и на медицинската сестра Снежа Коджабашева, на които дължа запазването на зрението си и които неотлъчно бяха до леглото ми; на доц. Димитров от Медицинска академия - Пловдив.
Поклон на Елица Маджарова, бившата ми съпруга, сега Георгиева, която, макар и разделени, без покана се отзова в болницата и положи големи грижи за възстановяването ми. Благодаря и на целия колектив на Хирургично отделение - Девин.
|
♦ Отказва хонорар от 160 000 долара Най-удивителната случка от живота му за страничните хора е като отказва 160 000 долара хонорар. През 1999 г. американец му предлагал баснословната сума, като го уговарял да отиде с него в САЩ да снимат филм за жестоката му участ. Цветан му казал, че не се вижда да живее в САЩ и си обича Родопите. Филм за живота на Цветан все пак е направен, печели специалната награда на конкурс в Оберхоф. ♦ Симеон Сакскобургготски му подарява фотоапарат, Георги Първанов - светкавица Цветан започнал да снима със “Смяна - 2”,последвали различни апарати, а от 2005 г. е с фотоапарат “Канон”,подарен му от Симеон Сакскобургготски, и светкавица, подарена му от президента Георги Първанов. Засега не е решил какво ще прави с уникалната си сбирка от кадри. Сигурен е, че ако я предложи на “Рекордите на Гинес”,веднага ще бъде победител в категорията най-много снимки на хартия, направени от един човек в света. Това обаче не го топли, повече го вълнува да зарадва някого, като му подари снимка. |
Подготви Валентина НЕНОВА
