Не знам дали първото ми докосване до този прекрасен вестник за нас, пенсионерите, ще ви трогне, но нека и аз ви разкажа как стана. Като се сетя за случката, и сега очите ми се насълзяват.

Беше в труден период за мен. Останах вдовица и като много други българки, реших да си опитам късмета в Гърция, като гледам възрастни хора. Пенсията ми не беше висока. Оставих тук деца, внуци, всичко оставих! И къщичката си зарязах. Какво ще й стане - виках си, - като посъбера малко пари, ще направя ремонт. Да, ама и децата ми тогава не бяха добре финансово и все имаха нужда от някой лев. На тях първо гледах да пращам. И като реших едно лято да си дам малко почивка, за да започна ремонта, се оказа, че съм спестила всичко на всичко 1000 евро - за кое по-напред. Ремонтът остана само в мечтите ми.

Мичето (Мария се казва) - добра моя приятелка, дойде да помогне да изчистим, да измием прозорците, да понакупим каквото трябва и което мога да си позволя финансово. Дойде вкъщи с кучето си, дакел на 9 години на име Ричи. Взе стълбата и се качи да бърше прозорците. Беше слабичка и много жизнена. Поиска да й дам вестници. Старите - каза - най-добре мият стъклата.

Откъде да й намеря вестници?! Аз бях изхвърлила бая вехтории и бях поразчистила, за да минем после и с латекс стените. Тя пък се затюхка, че току-що оставила до контейнера боклук, в който имало и два-три вестника. Не могла да го изхвърли в кофата, че била препълнена, затова го пуснала долу. И докато се чудех какви парцали и кърпи да й дам, тя викна на Ричи:

- Отивай, моето момче, до кофата и донеси вестниците.

Кучето изхвърча през открехнатата врата и след няма и минута-две домъкна цялата торба. Довлече я, горкото, по стълбите до първия етаж. Беше я разкъсало, та после ходих да чистя стълбището. Но важното бе друго - че в тази найлонова торбичка беше и вестник “Над 55”. Чистичък, пъхнат отстрани в торбата. Измъкнах го аз и седнах на канапето. Само него не бяхме покрили с найлони. Зачетох се и забравих за какво ни трябваше вестникът. Ами какво да ви кажа - много ми хареса. Мичето на няколко пъти ми викаше:

- Дай ми го бе, жена, да не се мъча с този микрофибър!

Не й го дадох. Тя изми прозорците и без вестник - значи можело! А като си тръгна, се зачетох на спокойствие. Четох го и на следващия ден, и на по-следващия. Цяло лято, докато си бях в България, го четях. Като тръгнах за Гърция, казах на Мичето да ми събира броевете. И като си идвах, ми ги даваше, а аз си ги взимах за чужбина. “Над 55” беше единственото ми удоволствие там.

Доста години минаха от тогава и много неща се промениха в живота ми. Ричи и Мичето си отидоха от този свят - мир на праха им! Аз отдавна съм си тук. Събрах пари, направих основен ремонт, сега и пенсията ми вдигнаха. Не бива да се оплаквам. Но от онова трудно за мен време май само вестникът ми остана. Купувам си го редовно и го събирам - за всеки случай. Ако някоя приятелка реши да тръгне на гурбет, ще й го дам да лекува носталгията си. Не само защото знам колко е трудно да си сам и самотен зад граница, а заради Мичето. И най-вече заради Ричи.

Така се запознах с любимия ми “Над 55”. За мен случката е много умилителна. Ако и вас ви е трогнала, публикувайте я. Ако ли не, здраве да е! Аз в понеделник в 8 часа ще съм пред вестникарската будка да си купя новия брой.

Пенка ВАСИЛЕВА, Габрово