Признавам си - започвам да пиша с малко страх. Не, не от това дали ще успея да ви покажа моята представа за гениалния художник. Страхувам се дали моят избор ще отговори на вашия интерес, набори. Но си мисля, че колкото и далеч да сме от естетиката му, няма страшно да се докоснем до неговия свят. Може пък и да ни хареса...
В Царски извор хората не задават много въпроси. Там се гледа кой как ходи, как мълчи и дали си върши работата. Димитър Казаков е роден през 1933 г. точно там - в село, което не обича странностите, но ги търпи, ако не са прекалено шумни.
По спомени на съселяни той е дете, което не прави бели
Не се натрапва. Понякога рисува с въглен по плевнята, понякога по листа, донесени от училище. Фигурите не са “красиви”. Очите са големи, телата - тежки, сякаш не са на мястото си. Майка му не го хвали. Баща му не пита много.
Ето, в такова едно търпеливо мълчание пораства той.
След години, вече като утвърден художник, ще каже в интервю за БНТ: “Аз не съм от хората, които са знаели какво ще станат. Просто не можех да не рисувам”.
В края на 50-те Казаков влиза в Националната художествена академия. Идва в София беден, със селски дрехи, но с вече оформен вътрешен свят, който не пита за разрешение. По спомени на състуденти, не е конфликтен. Не спори, но и не слуша докрай. Рисува посвоему. Когато му казват, че фигурите са “прекалено тежки”, той не ги олекотява. Когато му намекват, че темите са “неудобни”, той не ги сменя.
В едно интервю от 1988 г. на въпрос на журналист защо не се съобразява повече с вкуса на времето, Нерон отговаря кратко:
Вкусът се сменя. Аз - не чак толкова
По това време се появява и прякорът Нерон. Не е ясно откъде идва - историите са много. Едни казват - заради избухливостта. Други - заради разрушителната честност. Трети - просто защото звучи запомнящо се. Самият Казаков не го обяснява. В документален филм от началото на 90-те, когато режисьорът настоява да каже нещо за името, той махва с ръка: “Името е дреха. Ако ми стане тясно, ще го скъсам”.
През 70-те години Нерон не може да влезе някъде и да остане незабелязан. Разговорът се променя - не защото той го доминира, а защото не се включва в обичайните лакърдии.
“Той не разказваше вицове и не се хвалеше. Седеше, слушаше и ако кажеше нещо, то беше крайно”, спомня си негов колега.
В кръчмата Нерон не е център на компанията, но все пак всичко се върти около него
Той пуши, рисува, мълчи. Ако разговорът стане фалшив, става и си тръгва. Някои приемат това за обида, а всъщност е инстинкт.
В спомените си изкуствоведката Димитрина Иванова пише: “Казаков не понасяше позата. Кръчмата беше мястото, където позата падаше сама”.
Интервютата с Нерон никога не вървят по план. В кадрите от документален филм на БНТ той стои леко встрани, с цигара, не гледа в камерата. Журналистът пита за стил, за символи, за влияния. Нерон прекъсва: “Не ме питайте това. Аз не мисля така”.
Питат го защо картините му са толкова тежки. “А какви да са? Светът лек ли е?”.
Питат го за успеха. “Успехът е дума за други хора“
Това е неговият начин да се защити, да не допусне да бъде превърнат в обект.
Около Димитър Казаков винаги е витаел ореолът на кибритлия човек. Но той никога не прави скандали публично. Затова пък конфликтите му са окончателни. Ако реши, че някой е фалшив - човекът престава да съществува за него. Без обяснения, без помирения. Отказва изложби, прекъсва отношения, не обяснява. Години наред се разказва как в последния момент отказал участие в голяма изложба. Когато го питат защо, казва само: “Не ми харесва въздухът”. Т.е. всичко - хора, намерения, компромиси. След този отказ името му започва да се произнася по-тихо, но с уважение. Става ясно, че с него не може нито да се пазариш, нито да се договориш
Ателието на Нерон - неговата светая светих, никога не е “подредено”. Не и в битовия смисъл. Има картини, обърнати с лице към стената, други - облегнати една в друга, трети - започнати и захвърлени. Мирише на боя, на цигари, на нещо застояло. По спомени на хора, които са били допуснати да влизат там, Нерон не обяснява какво прави. Ако го попиташ, вдига рамене. “Рисувам. Какво друго?”. И понякога добавя: “Ако знаех предварително, нямаше да е интересно”.
В документален филм от края на 80-те камерата го следва мълчаливо. Той мести платно, пали цигара, спира, гледа дълго. Режисьорът пита дали картината е завършена. Нерон не отговаря веднага. После казва: “Картината не знае кога е готова. Аз по някое време се отказвам”.
В живота на Нерон има жени, които го обичат, и жени, които го напускат
Понякога това става без скандал, понякога - с тежко мълчание. “С него беше или всичко, или нищо”, казва негова близка в разговор, записан години след смъртта му. “Не можеше да си наполовина.”
По спомени на близки, той е внимателен, дори нежен, но непостоянен. Не умее да обещава задълго. “Той не лъжеше”, казва негова партньорка години по-късно. “Просто не можеше да гарантира, че утре ще бъде същият.”
Има семейство, има деца, но присъствието му често е накъсано - ту изцяло отдаден, ту напълно потънал в себе си. И това прави живота с него труден - не защото е жесток, а защото е непрекъснато вътре в работата си.
В интервю, излъчено по БНТ, журналист го пита дали живописта му е по-важна от хората, и Нерон се ядосва. “Това е глупав въпрос. Ако не бяха хората, нямаше да има какво да рисувам.”
Димитър Казаков никога не е добър търговец на изкуството си. Парите го интересуват дотолкова, доколкото му позволяват да продължи да работи. Има периоди, в които продава картини лесно. И други, в които няма почти нищо.
По спомени на негови колеги, той спокойно подарява картина, ако усети, че човекът я разбира
Но може и рязко да откаже продажба, ако усети пазарлък. И обяснението му е просто: “Не съм сергия”.
Когато започва по-широкото признание, особено в края на 80-те, Нерон не се променя. Появяват се повече покани, повече публика, повече шум около него, но това не го прави по-спокоен.
“Той не обичаше вниманието”, казва негов близък. “Обичаше тишината след него.”
В края на живота си Нерон е уморен. Не болнав, не отчаян, а уморен. От въпросите, от нуждата постоянно да бъде обясняван, от желанието на другите да го подредят.
В едно от последните си телевизионни интервюта, когато го питат как иска да бъде запомнен, той отговаря: “Никак. Картините ще си намерят хората”. Звучи истинско, защото Нерон не обича позите, суетата му е чужда.
Художникът работи до последно. По спомени на хора от обкръжението му, рисува почти всеки ден - по-бавно, по-мълчаливо, без план
Димитър Казаков умира през 1992 г. След това започва процесът, който винаги следва - изложби, каталози, текстове, оценки. Нерон постепенно влиза в историята.
Но хората, които са го познавали, не говорят за периоди и стилове. “Той не се стараеше да бъде различен”, казва негов приятел. “Просто не умееше да бъде удобен.”
Остават картини, остава име, което не се подчинява. И остава усещането за човек, който не направи сделка със себе си.
Остава и френският документален филм “Чародеецът Нерон” (реж. Жан Мари Дро), позициониращ го сред големите европейски “художници чародейци”.
Нерон не е художник за всички. Никога не е бил. Но за тези, които го усещат, той не остарява. Не защото е скандален, а защото е жив. И защото си струва риска да бъде припомнян.
Мариана ДОБРЕВА
