На дребния човек и мисленето му е дребно. Той може и да мечтае, но никога не вярва, че ще влезе в историята. Понякога обаче тя, дори без той да подозира, сама го вкарва в страниците си. 

Нещо такова се случи и с нас, войниците и офицерите от пехотните полкове в Елхово и Харманли, точно преди 55 години. Тогава се наложи да спасяваме социализма. Разбира се, не у нас, защото тук той цъфтеше като маслодайна роза, а в братска Чехословакия. Оказа се, че в Златна Прага марксизмът започваше да ухае на капитализъм. А ръководството на страната, вместо да вземе мерки, поощрявало този процес. 

Дори му измислило етикет: Социализъм с човешко лице

Това на лидерите на СССР и монолитния тогава комунистически лагер никак не се харесваше. И те взеха мерки. 

На 21 август 1968 г. войските на държавите, членки на Варшавския договор, без Румъния, нахлуха в родината на Швейк, за да върнат заблудената овца в стадото. В историята това събитие бе записано като: “Потушаване на пражката пролет и контрареволюцията”. А какво точно представляваше тя, дори и ние, дето бяхме там, така и не разбрахме.

... В началото на август в споменатата вече 1968 г. на малката гаричка Черна над Тиса, на съветско-чехословашката граница, идват два влака. Те се движат по един и същи коловоз един срещу друг. В един момент специалните им вагони се приближават и се съединяват. В тях са ръководителят на ЧКП Александър Дубчек и на КПСС Леонид Брежнев. Какво са си говорили вътре двамата първи комунисти, никой не разбира, но фактът, че локомотивите нервно потеглят в различни посоки, без пасажерите да излязат и да кажат и дума на чакащите ги журналисти, говори, че не са се разбрали. Това е знак, че т. нар. пражка пролет ще се превърне в студена зима. 

Разбира се, между нас, редовите войници, нямаше политолози и коментатори, които да стигнат до тези заключения. Ние живеехме простичкия си живот в гората, близо до градчето Чоп, на хвърлей от мястото, където се събират три граници: на Чехословакия, Унгария и СССР. 

Дошли сме тук преди около месец и си играехме на войници между дърветата

За командването ни обаче това не бе игра, а учение за бой в градски условия.

Вече сме получили първата си заплата от пет рубли, които веднага сме похарчили за одеколон “Бели брези”, единственият артикул, който се продаваше в специално дошлата лавка. 

Утрото на 20 август е слънчево и приятно, най-после дъждът е спрял и това повдига настроението. Тревожният сигнал на тръбата обаче бързо построява полка в стройни редици. 

Заповедта е кратка: Раздайте патроните

Думите на командира вдъхновяват и плашат: “В Чехословакия контрареволюционните сили искат да върнат страната към капитализма. Народът е против и чака помощта ни. Бъдещето на социализма е в наши ръце, затова, ако трябва, ще дадем живота си за него”. Гръмва националният химн. Отново завалява дъжд. Ние вече сме в бронетранспортьорите, готови за благородната си мисия. Предвождана от няколко съветски танка, призори полковата колона пресича границата. Няма паспорти, визи и митнически проверки. Оръжията в ръцете ни са достатъчен документ. 

Малките селца и градчета още спят и не подозират, че в ревящите машини, които преминават по улиците им, са техните спасители. По радиото обаче говорителят нервничи и непрекъснато повтаря думата: “Окупанти”. Явно нещо се е объркал. Затова след няколко часа го спират.

Докато полкът от Харманли вече е кацнал и превзел летището в Прага, ние се носим към град Банска Бистрица. Знаем си и задачата. Взводът ни трябва да превземе някакъв голям дървопреработвателен завод и да установи в него нови прогресивни порядки. Очертава се дълго пътуване. В покрайнините на град Кошице разбираме, че не всички представители на местното население се радват на мисията ни. Работниците от близкия захарен завод ни посрещат с ругатни и викове да си вървим обратно и замерят техниката ни с цвекло. Контрареволюцията показва зъбите си.

След няколко часа пътят се промъква през високи планински склонове. Заповедта по радиото е кратка: Всички готови за стрелба, очаква се нападение. Дулата на автоматите се показват от люковете на бронетранспортьора. До стрелба обаче не се стига.

Най-после сме в подстъпите на Банска Бистрица. Артилеристите разполагат оръдията си в околното поле и вземат “за бой”. 

Вече е събота и на близката спирка няколко души очакват автобуса си. Ние сме спрели на метри от тях, готови за решителната атака.

- Нали няма да стреляте - пита някой. 

- Няма, ако не стрелят по нас - казваме миролюбиво.

- Че кой да ви стреля - чудят се на спирката.

- Как кой, контрареволюционерите - отвръщаме убедително и с това разговорът приключва, без нищо в него да се изясни. 

В крайна сметка, докато сме в бойна готовност, няколко руски танка са превзели града, сменили са когото трябва с когото трябва, а за нас остава отговорната задача да охраняваме няколко от стратегическите за властта обекти: кметството, печатницата, редакцията на местния вестник “Смер” (в превод “Къде”). 

Лагерът ни е разположен на една току-що ожъната нива над града, който на третия ден е изписан с лозунги от рода: “Окупатори, идете си вкъщи”, “Бащи освободители - синове окупатори” и други подобни. 

Докато пазим с оръжие редакцията и печатницата, вестник “Смер” продължава да излиза нелегално и дори публикува снимката ни на първа страница. В късните часове подпийнали бонвивани минават да ни навестят и почерпят. Отказваме. Казват, че ни харесват и обичат да си говорят с нас. Повечето са били в България на море. Жените още се задъхват, връщайки се към спомена за някой гларус. Идва и Марцела. Сладка е отвсякъде. Има най-красивите сини очи, мила усмивка, нежен глас и шоколад в ръце. Зловещото ни фронтово излъчване не я плаши. Някои се влюбваме в нея, но мълчим. 

Тук дори чувствата ни са военна тайна

Тя обаче усеща какво се случва в сърцата ни и се усмихва още по-мило. 

На 9 септември, денят на българската свобода, според тогавашния календар, от София ни пращат вино, журналисти и цигари: “Ропотамо”, “Ком” и други луксозни марки. Има и пържоли. С виното и пържолите се справяме лесно, но с журналистите е доста по-трудно. Те искат, търсят истории, примери на героизъм и дълг. 

Някой от нас реши, че Марцела ще му помогне да се отличи и види във вестника, което е голяма работа, по него време. Разказът му впечатлява репортерите и е нищожен от гледна точка на истината. Въпросният “герой” разпалено обяснява как нашата любимка го е съблазнявала, когато той е на поста си, и колко категорично той отблъсквал атаките. Статията, публикувана във вестник “Народна армия”, е препечатана и във вече прогресивния вестник “Смер”. 

Марцела дойде при нас само още веднъж. Тъжните й този път очи се изпълниха със сълзи. Целуна всеки от нас, дори предателя. Устните й се оказаха последният спомен за нея.

Повече от половин век след тази история нищо вече не е същото. Няма ги: Социализмът, Варшавският договор, СССР, Чехословакия, Германската демократична република, нашата младост... Няма го и едно момче, редник Никола Цеков Николов от Бъркачево, Врачанско. Той бе убит навръх споменатия 9 септември. Тогава го обявиха за герой и в селото му издигнаха паметник. 

Чехите поставиха плоча на мястото, където е загинал. Тя още стои, а монументът в Бъркачево отдавна е откраднат. Времето направи героя антигерой, въпреки че Никола не е искал нито едното, нито другото. Няма го и ефрейтор Владимир Стойчев, чието име днес свети на фасадата на “Театър 199”. Да, много неща изчезнаха от тогава. Остана обаче един плик и в него малка снимка с надпис: С обич, Марцела! А върху нея сякаш все още блести една сълза.

Исак ГОЗЕС