- Доктор Щонова, спомняте ли си как попаднахте в “Духът на здравето” по bTV? Как се чувствате като негова водеща?
- Разбира се, че си спомням. Попаднах в телевизията, след като спечелих първо място в един международен конкурс за научно базирана журналистика в Стокхолм. Не съм само водещ на предаването, аз съм и негов автор, редактор, репортер, режисьор, монтажист и преводач. Обичам това предаване като свое дете и така с любов се грижа за него и го отглеждам вече цели 14 г.... Да заемам позицията на протоколиращ наблюдател и да гледам пасивно света - това не съм аз, това не е моята естетика. 

Да се чувствам полезна е нещото, което ме вдъхновява и движи.
Търся истории, теми, случки, хора, ключови здравни проблеми, интересни събеседници, формиращи лични преживелици, безстрашни пациенти с чувство за хумор и, както каза в студиото ми съдия Мария Златарева - “И въпреки че ми бяха поставили диагнозата рак, когато родих детето си Борис, разбрах, че съм го “надхитрила“ този рак!“. И го каза с такава една зашеметяваща усмивка, закачливост и самообладание, че аз забелязах, че съм спряла да дишам! Ето такива истории трябва да разказваме на зрителите. А не жълти и пошли. Злото е баналност. Всеки го може. По-интересна е полюсно заредената действителност - добрината и верният смисъл, праведният път, верният тон... За мен е наистина щастие да поставям зрителите в контакт с изискани, добри, образовани и качествени събеседници, с човеколюбиви, разтърсващи, поучителни и понякога абсолютно приказни истории от реалната действителност.

Българинът има занижено и безкритично внимание към здравето

И това специфично трябва да се промени. Затова и през всичките тези години винаги съм държала предаването силно концентрирано откъм знания и вещина - как да пазим здравето и как да се справяме с болката, раните и трудните диагнози. Има много хора, които крещят силно, а няма какво да кажат. Моите гости и героите с вдъхновяващи лични истории винаги имат какво да кажат и е фантастично усещането да търсиш и намираш хора с качествена мисъл и искрено желание за дух на здраве. И благодаря на всичките “Рицари на светия дух”, които са споделяли от нашия ефир светли и радостни примери. А все пак това са пациенти с инсулти, инфаркти, трансплантации, рак... Но надвили ги и дошли при нас като Победители с живи послания, възхищавам им се!

- Всъщност къде се намира духът на здравето?
- В дисциплината, мотивацията, познанието, щедростта, добротата, любовта и естетиката на взаимоотношенията.



- А вашите интереси повече към духа или към тялото са насочени, или двете са неразривно свързани?
- Пред живота и медицината е безсилна - казвам го с усмивка! Естествено, че двете са неразривно свързани. Технологичните постижения, лекарствено-ориентирани модели, сензорни импланти, роботизирани крайници... Да, 

технологиите доведоха до феноменални постижения в областта на медицината 

и дадоха възможност да се удължи животът. Въпреки това има и лекари, които се опитват да балансират грижата чрез възстановяване на по-духовните корени на медицината. Всяка личност е микстура от физическо, емоционално, социално и духовно. Духовни вярвания могат да помогнат на пациентите да се справят с болестта. Когато попитали 1080 жени с гинекологичен рак какво им е помогнало да се справят и да минат 5-годишната преживяемост, 93 процента от тях цитират духовни убеждения. Затова трябва да бъдем внимателни към всички измерения на пациентите и техните семейства. Защото трите най-важни неща - глава, дух и сърце, са в неделимо единство. Освен материалната същност човек има и невеществена - това е началото на душата. И на душата принадлежат мисълта, разумът, знанието и чувствата. Тялото не е просто кутия, в която е поставена душата, то е оживено от нея, от Божественото дихание за живот.

- На какво точно ви учи вашата работа - освен телевизионна водеща вие сте и практикуващ невролог и психотерапевт?
- Работата ми ме учи на това, че не трябва да си губим времето. И да се взираме в “пукнатините по асфалта”... И 

да не бъдем лоши, нервни и черногледи

Връзката съзнание-тяло е толкова реална, че научните доказателства за нейната валидност изобилстват. Времето е тъканта, от която се състои животът, под въртежа на въртящото се в кръг вретено се утвърждава съдба, която всеки избира сам за себе си, и понеже животът е кратък, макар и прекрасен, според мен е хубаво да сме винаги ангажирани с доброта, любов и реален смисъл. Не с глупости. Поради липса на ум, да, можеш да разрушаваш, но това да създаваш - добре възпитани деца, отношения, съвет, иновативни продукти, стойност, технологии, перспективи... е далеч по-сложният талант. И мисля, че е тънката червена нишка, която си струва. Другото нещо, което си е и един константен урок, е свързано с промяната. Промяната е единственото постоянно нещо и нищо в света не е завинаги и непоправимо разрушено... Нищо не е вечно. Нищо не е завинаги, затова трябва да сме адаптивни. 

Силните хора са адаптивни

Мисля също, че си струва да се учим цял живот, това е част от животосъхраняващата адаптивност, ученето далеч не трябва да спира след излизането от университета. Светът е източник на толкова разнообразни знания и наблюденията ми показват, че колкото по-образован и знаещ е човек във всеки план - като емоция, мъдрост, интелект, познания, умения, светоусещане, толкова по-красиво живее, толкова по-здравословна реалност твори и толкова по-лесно минава през житейските бури. Ето вижте природата - всичко, което съдържа живот, расте нагоре, към небето, и се развива и израства.



- Защо българинът е толкова нервен и сприхав днес, в 21 век, доктор Щонова?
- Може би не бива да се обобщава така. Вчерашният българин не е като утрешния. Българите са различни, поколенията също. Но голяма част от хората днес сякаш се умориха от възторзи и разочарования. И другата страна на медала: Достойно ли е да си българин днес? Има ли достойно бъдеще България? И когато отговорът е “Не” - как да не е нервен?! Мащабно изследване на Националния статистически институт показва, че 74 процента от българските домакинства не могат да си позволят семейна почивка дори и за една седмица. Това е много успокояващо, нали?! Глобалните тенденции в заетостта също не култивират особено чувство на спокойствие - безработицата у нас достига застрашителни размери... Да, очакванията са, че световната безработица ще се разшири с още 13 млн. души до 2018-а, а 

мързелът според мен е болест!

Това е едно особено психологическо, емоционално, личностно, човешко състояние, което води само надолу по хълма... И когато човек бездейства и не прави нищо смислено, той е нервен и капризен. Оправданията, страхът и най-вече празните ръце, в смисъл безделните ръце, са къщичка на дявола. Безделието води до рецидивиращи депресивни и невротични епизоди. Ще ви кажа и обратното на това, което е и любимият ми афоризъм - Великият е винаги в работни дрехи. Няма нищо по-облагородяващо и оздравяващо от живот, изпълнен с любима работа и любим човек.

- Кой е най-големият ни проблем откъм нерви и има ли рецепта против “нерви”?
- За рецептата против нерви вече ви загатнах, но все пак тя е: любима работа, любим човек, но и спорт, разбира се. Иначе нервността може да бъде причинена от физиологични и психологически причини. Физиологичните са следствие от физическа декомпенсация в здравословното състояние. Например нивото на умора влияе върху нашето ниво на нервност. Нервност може да възникне от глад, липса на витамини, липса на сън. Психологическите причини за нервност са свързани с психологически състояния - липса на самочувствие, песимизъм, стеснителност, несигурност, страх от провал. Много често тези два вида причини се появяват заедно, което означава, че е необходим интегриран подход, за да спре човек да бъде нервен. Важно е да се разбере, че нервността е причинена много повече от вътрешни фактори, отколкото от външните условия. Нервността е нашият отговор на това, което се случва около нас. И от нас зависи как ще реагираме на това, което съдбата поднася. Все си мисля, че дълбоките корени на нервността са продукт на едно ориентирано към резултатите мислене. А над нас е Божията воля, Бог разполага, няма какво да се впрягаме чак толкова! А нервите са знак, че ни е грижа прекалено много за впечатлението, което правим, и прекалено много за дългосрочните планове, и прекалено много за крайния резултат. Основното, което можем да направим, е да се съсредоточим върху развитието на наш независим вътрешен стандарт за преценка, нещо като вътрешен компас. И колкото ролята на вътрешния компас става по-водеща и рафинирана, толкова повече зависимостта ни от външните преценки избледнява. Нищо не утвърждава по-силно от вътрешната убеденост. Човек трябва да си вярва! 

Иво АНГЕЛОВ