Читателите на в. “Над 55” едва ли са забравили Юлия и Дончо Папазови, техните околосветски пътешествия и експериментите им да преживеят, хранейки се с планктон в океана. Към тези и други любопитни спомени се връщаме с прославения ни пътешественик.

- Г-н Папазов, в ръцете ми е книгата “С Джу през Антлантика”, издадена през 1975 г. Въвеждащият текст е едно ПИСМО на Тодор Живков, публикувано във в. “Работническо дело”. Вие срещнахте ли се през живота си с Първия?

- Два пъти. Първия - на откриването на Пловдивския панаир. Бяхме заедно с Джу. Там беше изложена като експонат нашата лодка - бяха я поискали за световно изложение в Япония. 

- Какво си казахте с първия човек в държавата?

- Тодор Живков винаги поддържаше нашите експедиции. На панаира бяхме на трибуната, Живков ни похвали. Може би защото доста години с Джу бяхме българите, за които най-много се пишеше в чуждата преса

Втората ни среща беше в една ловна хижа в Рударци. Председателят на Комитета за наука и технически прогрес, Начо Папазов, ни заведе при Живков. Първите думи ни бяха - не сме роднини. Аз съм от казанлъшки род, а Начо Папазов е от Граматиково. 

- Живков беше ли общителен човек?

- Да, разбира се. На въпросния обяд в хижата в Рударци аз говорих час и половина-два с него. На масата имаше много хора, някой ме попита: “Провокираха ли ви в чужбина?”. Отговорих, че не бива да се вярва на хората, които твърдят, че са ги провокирали. Тодор Живков се смя много, усетих, че моят отговор му е допаднал. Истината е, че нас с Джу никой не ни е провокирал по време на пътуванията ни в чужбина. Живков запази доброто си отношение към нас и през следващите години. 

- В същата книга е публикувано и поздравление към вас от Ален Бомбар - главен представител на Научната фондация “Пол Рикар” във Франция.

- Много неща научихме от него. Бомбар ни насочи към планктона. Като прекосява Атлантика с гумена лодка, той се храни с риба. Получава витамин С от фитопланктона. Планктонът не е основата на неговата диета. В нашите експедиции е обратното - точно планктонът е в основата на изхранването. И сега имам усещането, че съм ученик на Ален Бомбар. 

- Вярно ли е, че подготвяйки се за експедицията през Атлантика, с Джу доброволно сте се подложили на операция за отстраняване на апендикс?

- Да. Абсолютно вярно. 

В морето, ако ти се възпали апендиксът, си напълно беззащитен

Не можеш да го отрежеш, можеш да си отидеш ей така. Аз си оперирах и сливиците. Подготовката за всяка подобна експедиция е важно нещо.

- Къде ви отрязаха апендиксите?

Беше в софийска болница, не помня коя. Имаше нещо любопитно обаче - Вихра, режисьорка от телевизията, дойде с екип да снима операцията. Като видяла разрязания ми корем, припаднала. 

- Трогателно описвате как се разделяте за кратко с Яна, дъщеричката ви, която е само на 8 месеца. Оставяте я в педиатрията и тръгвате на път. Не ви ли беше мъчно?

- На кой няма да му е мъчно да си остави детето, вероятно на Джу й е било по-мъчно, отколкото на мен. Бяхме поели по нашия път, който е обвързан със срокове. И всичко това - под егидата на ЮНЕСКО и на Междуправителствената комисия по океанография. Нямаше как да се откажем.

- Не беше ли възможно баба или дядо да се грижат за Яна, докато отсъствахте от страната? 

- За нас бе по-сигурно да я оставим в педиатрията. Там се грижеха добре за нея. 

- Може би още тогава се е родила идеята при следваща експедиция да вземете и Яна с вас?

- Когато Яна се роди, мечтаехме да дойде с нас. Беше 3-4-годишна, като всяко дете си измисляше думички. Не казваше чорап, а кракавица. Прецених, че ще е много интелигентна и годна за експедиции. 

- Измина доста време от вашата околосветска обиколка с Джу и Яна. Дъщеря ви е била на 5 годинки. Притеснявахте ли се да тръгнете на път с толкова малко дете?

- Пътуването започна с тежка кампания по вестниците. Нападаха ни, че ако вземем Яна с нас, ще стане едва ли не детеубийство. 

Връщам се малко назад, преди околосветското пътуване

Имахме предвидена обиколка на Европа. Взехме Яна с нас - с яхта през зимата. Минахме през Гибралтар до Созопол. Искаха 50 хиляди долара, за да докарат яхтата с кораб. Беше невъзможно да ги намерим. “Тивия” струваше 60 хиляди рубли. Поисках от шефа на телевизията Иван Славков 2000 долара и обещах да се върнем с 12 филма. Така и направихме. Яна тръгна с нас. Не беше записана нито в паспорта на Джу, нито в моя. Детето нямаше документи. Мина под гишето! В Полша обаче възникна проблем. Направиха паспортна и митническа проверка на яхтата и отсякоха: Яна не може да пътува, защото не е в паспортите на родителите си. Тя беше тогава на 4 годинки. 

Ощипах я жестоко по дупето, тя ревна, ощипах я повторно и тя се разписка

Подадох я на граничния служител и му казах: Ето я, грижете се за нея! Ние с жена ми трябва да изпълняваме програмата си. Оня се шашна, пусна Яна с нас. И така, дъщеря ни обиколи през зимата Европа. Нямаше как да я спрат да пътува с нас в околосветската обиколка. 

Вятър в платната с Дончо, Джу и малката Яна

- Как светът ви посрещаше - двамата с Джу и малката Яна?

- Светът винаги ни посрещаше радушно. И с Яна, и без нея. Светът е много добър. Хората са много добри. Лошо никъде не сме видели. 

ЮНЕСКО разпращаше писма, че нашите експедиции са исторически, посрещаха ни телевизии, бяхме на първите страници по вестниците

Не мога да забравя как пресякохме Атлантика със спасителната лодка. На Канарските острови в най-големия испански вестник бяхме на първа страница, а под нас бе съобщението, че Валери Жискар Д’Естен е избран за президент на Франция. Сещам се и за най-хубавата похвала, която съм получил - след ек педицията “Невъзможният път”. Отслабнах 36 килограма, не можех да ходя. Накараха ме да дам интервю пред пресата и телевизиите в Аржентина. Най-големият вестник в страната излезе със заглавието, че съм приличал на мъртвец със запазено чувство за хумор. 

- В “С Джу през Атлантика” описвате притесненията, че Джу е забременяла по време на пътуването?

- Заради екстремните условия и глада месечният цикъл спира. За нас това беше поличба, че е бременна. Бяхме сбъркали. 

- Джу ли беше голямата ви любов, господин Папазов?

- Тя беше много голяма и дълготрайна моя любов. Вечна й памет!

- С какво се занимава сега Яна?

- Яна работи в Центъра по либерални стратегии, прави проучвания и изследвания. 

- Радвате ли се на внук?

- Яна, дъщеря ми, ме дари с внук. Виктор завършва актьорско майсторство в Лондон. Вече е бакалавър. Получил е оценка 1, която се равнява на отличен 6 у нас. Талантлив е, музикален е. А най-важното е, че е много добро момче. Гордея се с него. 

- Виждате ли се често с дъщеря си, спомняте ли си пътешествията?

- Две-три седмици не съм я виждал, но всеки ден си говорим по половин час по телефона. Обичаме се, тя, разбира се, си гледа живота. 

През лятото съм в Царево, живея на каравана край морето

Това е единственият град, запазил морския си характер и облик. Поддържам връзки с местните рибари. Градът е благоустроен с много вкус и усет. Има един площад - два пъти по-голям от столичния площад “Славейков”. Покрит е със същите плочи като “Граф Игнатиев” в София. Ни една плоча не се е разклатила. 

- Как се отнасяте към ремонтите в София?

- Като всеки софиянец. От 4-годишен карам колело, а плочките дрънкат под колелото, тъжно е. 

- Защо не поговорите с кмета на София?

- Как да разговаряш с кмет, след като ремонтът е свършил, а той го е финансирал? 

- Бяхте депутат от 36-ото Народно събрание. Прегърнахте каузата на СДС. Политиката разочарова ли ви? 

- Сложен въпрос. България днес няма нищо общо с това, което беше преди 34 години. Магазини, кафенета, ресторанти. Пълно е със стоки. Много автомобили! София определено стана по-красив град, хората не чакат да си купят хладилник или телевизор. Веднага могат да си купят и жилище. Пътуват свободно. Има относителна свобода на словото. България днес не може да се сравнява с времето на социализма. 

Но съм дълбоко убеден, че можехме да бъдем много по-напред, ако имахме по-добри политици

Та ние сами си ги избираме. Това е положението.

- Пишете ли нещо в момента?

- Не, не пиша, лекувам си очите. Не виждам добре наблизо. Измислям разкази и сценарии.

- Кое е най-важното човешко качество, според вас?

- Самоуважението. Нямаш ли го, податлив си на подлости, интриги, корупция. Уважаваш ли себе си, предпазен си от това. Самоуважението се възпитава, но може би е и вродено. Като дарбата на цигуларя. 

Мария ИВАНОВА