Време беше някой да покаже на шепата самозабравили се „протестъри“ и кресльовци, разхождащи цветни шалове по жълтите павета, в опит да се представят за демократи-реформатори, които ще „оправят“ и правосъдната система, а и цялата страна, например като легализират гей браковете и марихуаната, че са толкова далеч от реалността, колкото Северна Корея от евроатлантическите ценности.

Различни светове.

Единият – на самодостатъчността във фейсбук, на лайковете и готините коментари с леката иронична усмивка. На самочувствието и незабавното блокиране на всяко чуждо мнение. На неморалът, маскиран като морал. На режисирания протест, обслужващ чужди интереси, представен като „граждански“ натиск. На промиването на мозъци с години. На „добрите“ олигарси.

Другият – на българите, които с труд изкарват насъщния си, борят се с живота, но не мрънкат и вечер вместо да пишат в интернет постове, уморени се приготвят за следващия работен ден. Те никого не искат да „оправят“. Искат достойно заплащане, спокоен живот, национални ценности и уредена държава.  

Първите – деца на наглостта, закърмени с идеята, че са най-великите, най-либералните, най-красивите и най-умните. Нищо, че са с бащи и майки от ДС. За това не се говори. Всъщност, не се говори за нищо, което ги изобличава. Теми, които не са зададени от тях самите, не съществуват. Посредствеността им струи на талази, извира изпод зализаните им физиономии и с цялата си прелест се разкрива, когато трябва да говорят за истински политики, идеи, програми, визия за управления. Такива нямат. Те са стихийни, действащи по команда, в услуга на тези, които им плащат. А грантовете валят и скоро няма да спрат.
Вторите – облъскани от ежедневните трудности, прегърбени над машините, получаващи кой повече, кой по-малко, но доволни, че изкарват парите си с честен труд. Пари изстрадани, неподарени, като на първите, за да продадат душите си.

Един залепен посред нощ плакат, набеждаващ българска фирма, че произвежда контрабанда, беше достатъчен, за да запали искрата.

Едните се похвалиха – ние бяхме. Нямаме доказателства, но имаме силата на манипулацията и медии, които са ни на повикване. Ние сме пътят, и истината, и животът. Само ние можем да „протестираме“.

Другите, обикновените работници, се вдигнаха, за да защитят истината, реномето и хляба си. Защото много добре знаят, че не произвеждат контрабанда, че манипулацията няма как да направи така, че от сто килограма тютюн, да се направят на черно 200 килограма цигари. Защото има контрол. От самите работници, от фирмата, от митниците, от НАП, от държавата.

В отговор, незабавно получиха от децата на наглостта обиди, недостойни дори за перото на автор на вулгарни романи. Само че хората от машините и поточните линии – няма значение дали са на „Булгартабак“ или на някоя друга фирма, не са и никога няма да бъдат „кучета“, „орки на Саурон“, „салфетки“, „стадо“, „роби“, „мутри“, „нещастници“, „мишки“, „несретници“, „овце“, „банда“, „отрепки“, „платени боклуци“, „правещи орален секс за пари“, „продажни мекотели“. Никога.

Защото те са животът, трудът и човешкият морал.

Другото е паразитизъм върху обществото и националните ценности.   

Два свята – единият е излишен. Христо Иванов, познай ти в кой от двата си?
Ивайло КРАЧУНОВ