Нищо не оправдава човешкото невежество. Сега е моментът да си призная - не знаех нищо за творческия и житейски път на тази българка, осмелила се да “продава на краставичар краставици”. В случая - да прави и преподава изкуство в страната на неограничените възможности.
Това, че сигурно мнозина от читателите са в моето положение, не ме успокоява. Напротив - прави вината ми още по-голяма. С тези редове ще се опитам да повдигна завесата към живота й и да се поклоня пред тази изключителна, но скромна българка.
Елена Жандова, актрисата, която преплете два театрални свята - родната българска сцена и нюйоркския авангард, и дишаше с изкуство, но и със съзнанието, че нейната мисия не е просто да играе, а да оставя следа. На 16 ноември 2025 г. тя си отиде на 80-годишна възраст в София, съобщиха всички медии в България.
Да пораснеш в дома на Захари Жандов, легендата на българското кино, означава да се потопиш в изкуство още с първия си дъх
Бащата на бъдещата актриса е визионер, човек, влюбен в историите, които вярва, че трябва да бъдат разказани. Майка й, Иванка Акрабова-Жандова, е международно призната археоложка и медиевистка, чийто интелект и страст за културното наследство възпитава в Елена дълбокото уважение към историята и към корените й. А баба й по майчина линия, Люба Акрабова, е преподавателка в “Дойче шуле” и внучка на Петър Шилев, активен участник в Съединението на Източна Румелия с Княжество България, автор на книгата “Спомени за Съединението”.
“Все ми задават въпрос какъв баща е бил Захари Жандов... - споделя Елена Жандова в свое интервю приживе. - Той нямаше много време да ме възпитава и да играе ролята на баща, защото непрекъснато снимаше. Но помня, че никога не беше скучен
Бях разделена между него и майка ми, която пък правеше разкопки във Велики Преслав. С голяма любов ме отгледа баба ми Елена Хранова - актриса и певица, един от основателите на Музикалния театър. Аз съм кръстена на нея. Не можах да избягам от професията й”.
Още като ученичка Жандова се увлича по свободните танци и импровизации, по пластиката, по движението, което е едновременно нежно и мощно. Тя се учи да танцува в стила на Айседора Дънкан при хореографката Ярмила Менцлова. Тази свобода във физическото изразяване ще й послужи като основа за по-късните и по-сложни експериментални сценични търсения.
Елена решава да се посвети професионално на театъра - учи във Висшия институт за театрално и филмово изкуство (ВИТИЗ) в класа на проф. Моис Бениеш и Апостол Карамитев - две имена, които ще й дадат класическа актьорска база, но и дисциплина.
В началото на актьорската си кариера тя пътува и играе в регионалните театри в Сливен, Благоевград, Димитровград, Ямбол. За нея тези години са не само “стаж”, но и лаборатория за това как актрисата може да превръща движението в история, а пространството - в партньор.
В началото на 80-те години на миналия век Елена Жандова се озовава в Ню Йорк. И прави избор, който за онова време е смел, дори дързък за артист, идващ от България. Там е Меката на трупи, посветили творчеството си на авангардния театър, на експеримента, на риска. Българката иска не просто да се наслаждава и да диша изкуство - тя се включва активно в “Living Theatre” - трупа, основана от Джудит Малина и Джулиан Бек. И там тя внася нови техники, които размиват границата между сцената и публиката.
Зрителите не просто гледат, а участват, съпреживяват
Енергията на Жандова е неизчерпаема - актрисата преподава, организира свои творчески работилници, създава среда, в която актьорът е не само изпълнител, но и съучастник в превръщането на театъра в лаборатория. В някои публикации се споменава, че тя също участва като инициатор и съосновател на “Alchemical Theatre” - трупа, вдъхновена от философията и методите на “Living Theatre”.
Студентите й определят общуването си с нея като “пробуждане”, “създаване”, “свобода”. Колеги и ученици уточняват, че Жандова не е учител, който дава готови рецепти. Тя отключва свят, в който провокацията да бъдеш уязвим, да експериментираш, да грешиш става част от репетицията на сцена.
И макар че не се чувства сама зад океана, рядко се вижда със своите близки. Любопитен е споменът й за гостуването на Захари Жандов в Ню Йорк, който тя споделя в интервю пред Геновева Димитрова.
- Баща ми дойде при мен през лятото на 1989-а - беше му домъчняло, нямах право да се връщам в България, макар че имах нахалството да се прибера в София през 1986-а за неговата 75-годишнина - просто го попитали какъв подарък иска за рождения си ден и той казал: “Дъщеря си”... Абе, бяхме се виждали един-два пъти. Първо в Ню Йорк дойде майка ми, после той. Разрешаваха им един по един. И така, пристига с камера Arriflex (от телевизията му я бяха дали) и със записки - всъщност преди това беше идвал в Ню Йорк.
И ме побърка със своето любопитство - вреше се по улички, закътани места, отказваше да снима само небостъргачите
И направи “Двуетажен Ню Йорк”, обигравайки пътеписа на Илф и Петров “Едноетажна Америка”. Представете си, това беше близо 80-годишен човек, който хукваше, търчеше и ме влачеше подире си... Оставах без сили, тогава бях и много заета в театъра, а той - неуморен... В един момент му писна да се съобразява с моето време и тръгна да снима сам - по места, за които и аз не подозирах. Например засне стъклен небостъргач, а в основата му - вградена двуетажна къща, която собственичката й, учителка, отказала да продаде. Знаеше английски колкото да се оправя, беше оръшкал Китайския квартал (тогава живеех наблизо) и ме чакаше с топла вечеря - разни риби, една от неговите страсти... Между другото, в този филм за първи път присъствам като консултант. Най-после ме призна (смях).
С времето Елена Жандова отново поглежда към родината. И когато се връща в България, тя носи със себе си целия си архив. Бележки, фотографии, документи, рисунки - всяка страница е част от един живот между два континента и два театрални свята. Актрисата доказва, че не е забравила уроците, завещани й от нейната майка. Археоложката Иванка Акрабова-Жандова е запалила в дъщеря си пламъчето на любов към корените, към спомените, към историята. И
Елена Жандова превръща богатия си архив в живо наследство - не само за семейството, но и за българската и международната театрална общност. Това не е просто носталгично събиране на стари вещи, а акт на съхранение - театрална, лична, културна памет, което Жандова възприема като мисия. Тя гледа на архива си не просто като мемоарист, а като културен пазител, който разбира, че наследството й е по-голямо от самата нея.
Колеги, приятели и ученици говорят за Елена Жандова като за човек, който излъчва едновременно лекота и дълбочина. На пръв поглед изборите й изглеждат импулсивни - да остави България, да живее “на ръба” на сцената, да експериментира. И този импулс се оказва добре обмислен - води я любопитство към различното, към непознатото, към свободата
Тези, които я познават по-отблизо, споделят, че е от хората, които не само получават - тя получава много, но и дарява много.
Елена Жандова не е само актриса, а мост - между България и САЩ, между класическото и авангардното, между артистичната дисциплина и екстремния експеримент. Млади актьори, творили под крилото й, са научили от нея, че театърът може да бъде начин на живот, а не просто професия.
Когато си отиде от този свят, медиите в България определиха загубата на Елена Жандова като “тъжна вест за националното и международно изкуство”. Припомниха не само кариерата й, но и човешката й топлина, интелект и принос към културата.
Елена Жандова беше актриса на двойния хоризонт - родена в България, прославила се в САЩ, но винаги носеща вътре в себе си пулса на своята родина. И макар че отлетя от този свят, мостът, който тя изгради, остава - устойчив, примамващ, вдъхновяващ.
Подготви Мариана ДОБРЕВА
