Благодарна съм на съдбата, че ми даде шанса да открия магията на Родопа планина и нейните изключителни хора. И бай Дафо Трендафилов е от личностите, които срещнеш ли веднъж, никога няма да забравиш. 

1981 г. - бях само на 24, но вече имах зад гърба си няколко години журналистически опит. България честваше своята 1300-годишнина и от редакцията на в. “Народна младеж”, в която работех по това време, ни разпратиха из страната да пишем репортажи и интервюта. И аз, разбира се, избрах любимия си Родопски край. Тръгнахме натам с моя състудент и приятел Валери Чуков.

Смолянските колеги ни посъветваха да отидем в прочутото село Гела. И там го срещнах - прочутият гайдар и майстор на гайди по това време беше преподавател в музикалното училище в Широка лъка, но живееше в родното си село Гела.

Вече бях писала за него, още преди да го познавам. През 1977 г. неговата виртуозна гайда даде знак на инопланетяните за нас, земните хора. Негов беше съпроводът на песента “Излел е Дельо хайдутин” на ангелогласната Валя Балканска, включена в златната плоча, която полетя с американските космически апарати “Вояджър” към Вселената като музикално послание. 

Това е събитие, което спастря гордостта ни като българи

Такива като него ни дават сили да не потънем съвсем в мътилката на реалността днес.

Тогава, при командировката ми в Смолянския край, бай Дафо ми разказа за своите ученици и за таланта, който сякаш ни е дар, завещан от Орфей. Кой знае защо съм запомнила и нещо незначително, смешно. Съветът му, че най-вкусната пъстърва е не по-дълга от 25 см.

Родил се в бедно семейство в село Гела. Било 17 януари 1919 г. Учил до трети клас (сега седми - б. а.). Когато поискал да се запише в Райковската гимназия, по-големите му братя Ангел и Георги възразили. Как така той ще учи, пък те ще се бъхтят на село. Затова и Дафо тръгнал да пасе овцете.

“Свирех с една пищялка, окаринка. А с гайда започнах на 16-годишна възраст. Дотогава не бях я помирисвал дори. Брат ми Ангел посвирваше и беше донесъл една от наш братовчед. И като замина войник на 1 март 1935 г., аз я взех и за кратко време се научих повече от него да свиря. Чу ме дядото на Радка Кушлева, той ми беше калеко. И ми даде кураж. На Св. Неделя, на 20 юли, братовчедът си поиска гайдата и аз му я занесох. И се зачудих какво да правя. Поисках от баща ми да ми купи гайда, а той се развика: “На Георги купих гайда, той научи ли се, на Ангел купих, и той не се научи. Няма да купувам повече!”.

За щастие, един ден при него на ливадата дошъл човек от Мугла и го попитал дали няма някоя овца за печене. “Имахме една кротичка, яловица, дадох му я и взех 280 лева на ония пари за нея. И на Малка Богородица поръчах на братовчеда да ми донесе същата гайда, да я купя. Ходех с овцете и свирех. Всеки ден си носех гайдата”, спомняше си бай Дафо.

После му я откраднали и пак останал без любимия си инструмент. Започнал работа като горски работник и като изкарал някой лев, пак си купил гайда - този път от най-големия майстор по тия места - Тодор Шишков от Солища. А след като Шишков се споминал при злополука, бай Дафо отишъл при жена му и купил инструментите му. С тях започнал да майстори гайди. През живота си направил стотици, продадени и разнесени по целия свят.

Славата на виртуозния гайдар се разчува. 

Негов голям почитател става и Тодор Живков, който често идвал в любимата му Широка лъка

По онова време така се взимаха интервюта - записваха се в тефтера. А дъхавата ливада край Гела е истинско вдъхновение при разговора ми с Манол Радичев, Тома Каврошилов и Тодор Пелтеков, тогавашният кмет на селото. 

При едно от гостуванията му в селото (според бай Дафо на 26 август 1969 г.) Живков казва: “Другари, в много страни съм ходил, на много тържества съм присъствал, но тая хубава задушевна атмосфера с тая каба гайда никъде я няма. Аз ще разреша тук да се направи средно музикално училище за изучаване и разпространяване на родопската песен. Ползвайте ме, докато съм тук на този пост, и аз имам връзки”, пошегувал се той. 

Така бай Дафо става първият учител по гайда в музикалното училище в Широка лъка и в страната, тъй като до това време не е имало организирано обучение на гайдари. От откриването на училището през 1971 г. в продължение на 21 години той обучава около 250 души по “слухово-подражателния метод”.

Сред тях има ученици, с които приживе бай Дафо се гордееше - Костадин Иванов от ансамбъл “Филип Кутев”, Васил Бебелеков и Кирил Кетев, които са в Америка, Ивайло Кучев - в Япония, Стоян Колаков - в Швейцария, и прочутият в страната и по света Петър Янев. Веднъж предложили на Янев да свири в присъствието на бай Дафо на гайда, а той рекъл: “Когато владика пее, попът мълчи!”.

Така се случи, че година по-късно станах кореспондент на вестника за Смолянски окръг и това ми даде възможност още неведнъж да се срещна с прочутия гайдар. Той акомпанираше изпълненията на Валя Балканска. Слушала съм ги на Роженския събор, което е неповторимо изживяване. 

Гайдата е мой спътник, тя ми отвори вратите и прозорците към света, казваше бай Дафо. Свирил е в Полша, Унгария, Германия, Холандия, Китай. Където е надувал гайдата на състезателни начала, все е вземал първи места. Някои са падали на колене и са плакали, като чуят гайдата му. 

Където и да ходеше по света обаче, винаги се връщаше в Родопа планина, в родното Гела. През 1953 г., когато Филип Кутев създава своя ансамбъл, по препоръка на Радка Кушлева, самият Кутев пристига в Широка лъка да го чуе как свири. След това му изпраща телеграма с покана да отиде на работа в ансамбъла в София. Бай Дафо получава и втора телеграма със съобщение, че му е уредено и софийско жителство, което в онези години се получаваше много трудно, но пак не заминава. По-хубаво си ми е на село, отсича родопчанинът. А и знае, че най-хубавият звук на гайдата излиза в планината. 

“Не съм имал случай през тия години, откак съм взел да надувам гайда, да не ми се свири. Нямам насита. Само дето насън не съм свирил”, споделяше виртуозният гайдар.

Неговият образ е съхранен и във филмите “Краят на песента”, “Капитан Петко войвода” и “Време разделно”, където Дафо Трендафилов изпълнява малки роли.

Въпреки че бе знаменитост, у него нямаше и капка суета

Истински родопчанин - силен, мъдър, открит, прям. Такъв го запечатва за поколенията и майсторът на обектива, моят колега  от в. “Родопски устрем” Сашо Сарандалиев. 

А ето какви спомени е оставил бай Дафо у своята внучка Лилия Иванова, които тя споделя в LadyZone:

“Дядо ми беше строг, трудолюбив и справедлив човек, с изключителна ценностна система. Има четири деца - Величка (р. 1944 г.), Манол (р. 1946 г.), Георги (р. 1948 г. - за съжаление, вече не е между живите) и Стефка (р. 1951 г.), която е моя майка.

Дори когато артритът го измъчваше, бай Дафо не се раздели с гайдата си

Съпругата му Цонка (и моя баба) беше прекрасен човек. Благодарение на нея дядо имаше възможност да пътува по света, защото тя успяваше с помощта на децата си да се справя с домакинството и с грижите за животните.

Той самият не познаваше нотите, учил е само до 8-и клас, но това не му пречеше да е достатъчно интелигентен и с богата обща култура.

Докато бяхме деца, прекарвахме всички ваканции в Гела и споменът ми за тях е прекрасен! Всяка сутрин, след като нахранваше животните, дядо влизаше в работилницата си, където майстореше гайдите, и започваше да ги просвирва. Като дете се дразнех от това, защото ни събуждаше много рано, но сега това ми липсва. Когато отида в къщата в Гела, се сещам с умиление за тези моменти.

Домът му винаги беше отворен за всякакви хора от всички краища на света. За Нова година получаваше стотици поздравителни картички откъде ли не. Според мен той беше по-популярен в чужбина, отколкото в собствената си страна

Горда съм, че нося гените на този голям и истински човек. Дори когато ме питат откъде съм, казвам, че съм от Гела, въпреки че съм родена и живея в Пловдив.“

Повод да се върна към този невероятен родопчанин е, че на 17-и този месец бай Дафо Трендафилов щеше да навърши 105 години.

И като знаем колко много дълголетници има в Родопите, не би било чудно да е сред нас. Уви, той се пресели в космическия оркестър. Отиде си на 4 декември 2010 г., малко преди да навърши 92 години. 5-6 години по-рано се спомина съпругата му. Въпреки молбите на децата му да отиде да живее при тях, той за нищо на света не пожела да напусне родната си къща. Най му беше мъчно, че заради болезнения артрит на пръстите в последните години от живота си не можеше да свири на любимия си инструмент. Затова слагаше гайдата близо до себе си, до възглавницата, да я гушка.

Валентина ИВАНОВА

 

Следете актуалните новини с БЛИЦ и в Telegram. Присъединете се в канала тук