Гена Димитрова е родена на 6 май 1941 година в село Беглеж, Плевенско. Певческият й талант е забелязан още от първия й учител по музика – Иван Генков. Той й предрича бляскаво бъдеще. С оперно пеене започва да се занимава в гимназията. През 1964 – 1966 година е в майсторски клас в Музикалната академия, след което става стажант в Софийската опера. Там изпълнява няколко малки роли и веднага е изпратена на специализация в известното Оперно музикално училище към миланската „Ла Скала“. Големият й успех идва на 27 декември 1967 година с ролята на Абигайл в „Набуко“ на Джузепе Верди.
През 1970 година Димитрова е победител в Международния конкурс за млади оперни певци в София, след което се връща да специализира при Ренато Пасторино, Енца Ферари и Рената Корозио, по време на което участва в конкурси и оперни постановки в различни градове на Италия. Междувременно побеждава в конкурса за оперни певци в Тревизо, на който кандидатите представят ролята на Амелия от „Бал с маски“ на Верди. През следващите години Гена Димитрова се налага като една от водещите изпълнителки на Ботуша. Най-успешният период в кариерата й е десетилетието след 7 декември 1983 година, когато е премиерата на постановката на Франко Дзефирели на „Тоска“. В постановката на „Ла Скала“ участват още Пласидо Доминго и Никола Мартинучи. През този период тя изпълнява с голям успех и Турандот, лейди Макбет в „Макбет“ и Америс в „Аида“ на Верди . Наред с това пее на фестивала в Залцбург през 1984 година, отново Абигайл в „Ла Скала“ през 1986 година, Турандот в „Метрополитън Опера“ през 1987 година. През същата година е победител в международния конкурс за изпълнители на Турандот в Ню Йорк.

Гена Димитрова провежда майсторски класове в консерваториите на Атина, Рим, Будапеща, София и др. Работи с млади таланти, организира техни участия и концерти и участва като изпълнител на техните концерти. Нейните ученици са Елена Баръмова и Байса Дашням. Умира от рак на 11 юни 2005 година в Милано. По нейно изрично желание е погребана в България.


С ученичката си Веселина Кацарова преди концерт

Голямата оперна прима приема с усмивка подмятанията на някои оперни примадони, че е от село. Дори с гордост подчертава, че в операта от село са дошли двама - Гена Димитрова и Джузепе Верди. Между другото, най-големите си успехи в кариерата тя бележи именно с роли от оперите на този велик композитор. Допада й Елизабет от “Дон Карлос“, а най-високо признание извоюва с Абигейл от “Набуко“.

Точно с тази партия стартира звездната кариера на Гена Димитрова. Певицата е готова с ролята твърде млада, едва на 26 години, но на сцената на италианската “Ла Скала” стъпва на доста по-зряла възраст - на 42. Тя обаче бързо си извоюва титлата на прима на театъра, обожавана е от публика, диригенти и партньори.

Гена Димитрова не борави с особено голям репертоар, но оперните театри по целия свят я търсят за най-тежките сопранови партии - лейди Макбет, Турандот, Джоконда, Аида, Амелия. С тях тя се налага като една от най-награждаваните и титулувани певици на своето време. В Италия й присъждат званието “Най-добра изпълнителка на Амелия от “Бал с маски“. Получава и наградата “Сребърна арена“ на “Арена ди Верона” за изпълнението си в “Джоконда“, посветено на Мария Калас. Носителка е и на отличията “Златен стрелец“, “Златен Верди“ и “Пучини“. Когато говори за кариерата си, изразява само едно съжаление, че не е направила достатъчно грамофонни плочи и че няма заснети достатъчно нейни спектакли, които да показва на учениците си.



Преди да се оттегли от голямата сцена, Гена Димитрова се опитва да се издължи на българската публика, подарявайки й блестящите си изпълнения на Турандот, Джоконда, Тоска, Амелия и Елизабет Валоа.

 През 2001 г. в интервю тя казва: “Тази година ще сляза от голямата сцена. През май навършвам 60 години - страшно много за едно сопрано, пяло най-трудните партии във всички спектакли. Нямам нито сили, нито воля да се поддържам да пея и да пътувам. Не мога да си нося костюмите. Не искам нищо повече да жертвам за този глас и за тая кариера. Щастлива съм, че за 100-годишнината на Верди ще мога да изпея любимата си роля. А как ще я изпълня - нищо не обещавам. Моля ви, ръкопляскайте!“

Хора от обкръжението на Гена Димитрова я помнят като човек, напълно отчужден от светския живот. Тя гледа с неприязън на модерните технологии. Нейната ученичка и приятелка, оперната певица Венета Радоева, разказва как едва я навили да си купи мобилен телефон и това се случва година преди смъртта й. “Въпреки че можеше да си позволи лукса да има домашна помощница, тя до последно сама шеташе из къщата си и готвеше. Носеше се семпло, слабостта й беше да прави хороскопи.“

Преди време осиновената й дъщеря Милена разказва, че голямото хоби на Гена било да гадае бъдещето и затова купувала навсякъде по света астрологическа литература. Милена, която всъщност е дъщеря на сестрата на Гена, е осиновена от оперната прима, когато момичето е на 12 години. Гена не зарязва кариерата си, за да бъде неотлъчно до детето, но й осигурява материална стабилност. След известно време я изпраща да учи във Виена, където двамата със съпруга й Жоро вече имат апартамент. Там отсяда и същинската майка на Милена, тъй като Гена непрекъснато пътува по света. Сопраното, естествено, прехвърля музикалните си амбиции и към малката тогава Милена, затова момичето шест години свири на пиано, но се оказва, че няма влечение към музиката. Не проявява интерес и към поп музиката, към която Гена я насочва. След като се уверява, че няма талант за оперна сцена, накрая Милена завършва операторско майсторство.

Оперната прима трудно преживява смъртта на съпруга си Жоро, който загива в автомобилна катастрофа на Околовръстното шосе край София. Техни близки твърдят, че двамата са били чудесно семейство. В един момент на пълно отчаяние Гена споделя пред свой близък във Виена, че се чувства толкова зле, че й иде да се хвърли от балкона. Признава, че на крака я държи само работата с нейните ученици, някои от които е приютила да живеят в софийския й апартамент на ул. “Московска“.



Когато я настига коварната болест, тя до последно крие от близките си, че е обречена. Заминава на изследвания и лечение в Милано, придружена единствено от нейна близка приятелка, която е лекарка.

Великата оперна прима прекрачва с достойнство в Оня свят - умира в онкологична клиника в Милано. Вестта обикаля за броени часове света. Гена Димитрова е погребана в България по изрично нейно желание приживе.

Миланската скала изразява почитта си към своята дългогодишна звезда още в деня на нейната кончина, като й посвещава генералната репетиция за най-новата си премиера - “Бохеми“ от Пучини.
“Много неща не съм успяла да направя през живота си, но смятам, че съм привилегирована. - Господ ми даде толкова много талант, че колкото и да ми подливаха вода, аз все бях отгоре. Животът, който обаче живях, беше жертван в името на кариерата ми. Вече мечтая за тишина“, казва в едно от последните си интервюта оперната прима, сякаш предусещайки своята кончина.

Набеждават я за сътрудник на ДС

Приживе оперният певец Борис Рубашкин набеждава колежките си Гена Димитрова и Маргарита Лилова, че са били „уши“ на Държавна сигурност. В мемоарната си книга „Шесто управление: моята истина“ покойният генерал Петър Стоянов, дългогодишен шеф на Шесто управление на ДС, нарича писанията на оперния певец пълни измишльотини, но от посмъртно публикуваните спомени на генерала от ДС изскача друг нелицеприятен факт - че агент на тайните служби е била не покойната оперна прима, а... нейният съпруг Георги, загинал при тежка автомобилна катастрофа. Той е бил приятел на последния шеф на Шесто управление на ДС преди 10 ноември - ген. Антон Мусаков, който лично го „завежда“ като сътрудник на един от отделите. След промените, когато хиляди кадри на ДС се озовават на улицата, Мусаков е поканен от приятеля си Георги за... пазач на тяхната вила с Гена. „Отиде и стана пазач за 300 долара на месец на вилата на Гена Димитрова, и то защото мъжът й беше агент на Държавна сигурност...“, разкрил генералът при личен разговор с Динко Маджаров, шеф на редакция „Лъч“ в БНТ и офицер от Шесто управление - ексразведчик с инициали М.М.

Евгени БОЯНОВ