Дамян Илиев е строител. Ама баш! Колега на Кольо Фичето. И двамата строят мостове. Устата от Дряново изградил шест, а младият му наследник от село Котеновци, Берковско, четиридесет и шест.
В казармата Дамян Илиев получава диплома за авиомеханик и средно техническо образование. Очаква го авиацията и всичко интересно, свързано с нея. Какво повече може да иска един млад човек в началото на професионалния си и житейски път? Нищо, освен да се ожени и да служи на Партията. Но ДНК-то на Дамян Илиев било друго, нестандартно, разсъжденията му също: “Във войската се повтарят три думи: Тъй вярно. Съвсем не. Слушам! Не понасям строя. С три приказки не мога да бъда човек. Аз трябва да говоря. Напсувах командира и напуснах.
Имам дванадесет занаята и три резервни. Супер майстор съм на всичко: шофьор, монтьор, летец. Строителството е последната дупка на кавала. Отначало ме караха да стана автомонтьор на ломските рейсове. Но един заместник-министър, Таню Найденов, ми каза: Заминаваш за Пловдив, трябва ни технолог на новия, захарния завод.”
Това е положението. Така родните въоръжени сили, може би, са загубили един способен бъдещ полковник, а родното строителство печели истинския си пълководец-генерал, който можел да си позволи лукса да говори колкото си иска и както си иска. Каквото и да му коства това.
Но преди да се разприказва и раздруса бюрократите и мързеливците, сраснали се с бюрата си, Дамян Илиев строи. Понякога го обявяват за враг, друг път го награждават, но това са подробности от пейзажа на обектите му, пръснати из България.
В Роглец, Видинско, което е съседно на Котеновци, селяните преминавали над реката по една греда. Отсечено дърво, което водата отнесла. Пълна изолация. Хората с месеци нямали хляб. Помолили земляка си Дамян: Ела!
“Това е най-малкият по размери и най-големият в душата ми мост - разказва той после. - Когато го направихме, докараха Ломската музика. Свири тя: Червената ти връзка сърцето ми пръска... Идва бай Дамян като Дон Жуан. Посрещат ме бабите. Гушнали по едно печено пиле и бутилчица ракия. Слагат ги направо на моста. Една се спъна, падна, пилето хвръкна, бутилката се търкулна. Бабата пропълзя до мен. Вдигнах я, целунах я и тя мен. После вдигна ръце и почна да говори с Господа. Искала да му каже, че в селото вече има мост. Тези хора ме накичиха като кръстник: пижами, ризи... И номера на чорапите ми знаеха, всичко. Но най-голямата награда е в душата ми. От нея се насълзявам. Сърцето ми бие със сто удара в минута.”
Във Варна по време на строителството на Аспаруховия мост кръстосва шпаги с първия секретар на окръжния комитет на партията. На бойното поле застават неговата строителна философия и опит срещу мощта на властта. За да покаже, че е по-силен, началникът пратил през главата на бригадира свой човек да работи на фермата.
Фермата е 460-тонна конструкция, която подрежда по моста металните греди с тежина 240 тона. Винаги лостовете на тази гигантска машина са били в ръцете на Маргарита, съпругата на Дамян. Само на нея бригадирът имал доверие. В крайна сметка станало това, което Илиев предвидил.
Новакът сгрешил, машината се срутила, едно момче на 22 години загинало, градежът на моста се забавил с две години и се оскъпил с 2 000 000 лева. Виновните, разбира се, се опитвали да прикрият катастрофата. Срещу това мародерство с истината обаче застанал Дамян. Той открито разкрил на висшестоящите всички безобразия. Изключили го от партията, заплашили го със смърт. Този път се уплашил.
Намерил спасение в Нигерия. После срещнал Христо Ковачев. Между другото му разказал историята си. По онова време големият режисьор снимал “Човек от народа”, филм, посветен на 70-годишния юбилей на Тодор Живков. С отклонените пари от лентата за Тато Ковачев заснел още един филм. Изпълнителят на главната роля в него предложил той да се казва “Човек за народа”. Авторът му решил друго: “Дамян”. Изкуството направило строителя звезда. Това е историята, но днес малцина я помнят. А звезди с тесли в ръка днес няма дори в съвременните фантастични филми.
Исак ГОЗЕС
