Срещу действията на милиардера Джордж Сорос са настръхнали не само в цяла Европа, но и на много други места по света. Как се стигна до идването на Сорос в България, какви са подробностите около хората, които в началото на промените у нас станаха неговите хора тук? За създаването на фондация „Отворено общество“ в България, вижте какво каза бившият депутат от ВНС Румен Воденичаров, който е първият й програмен директор в интервю за "Труд".

– В цяла Европа, пък и в Америка името на филантропа Джордж Сорос предизвиква негативни реакции. В България голяма част от обществото е настръхнало срещу него, а в Унгария всички знаем какво се случи – премиерът Орбан каза „Стоп!“ на Сорос. Логично ли се стигна дотук, г-н Воденичаров?
– Мислещите хора, които наистина милеят за страната си и какво се случва в нея, разбраха нещо много важно за Джордж Сорос. Той иска и създава паралелни на националните правителства. Всъщност, лека-полека ги заменя с такива , а той има достатъчно мощи средства да прави това. Така всеки от неговите хора става управляема клетка и всяка една от тях може да се манипулира, да се сугестира и да провежда най-различни политики в интерес на транснационалните компании, т.е. на финансовия капитал. Моя милост беше първият програмен директор на клона на „Отворено общество“ – фондацията на Джордж Сорос у нас. Тогава бях депутат във ВНС и предложих на Георги Прохаски да стане изпълнителен директор, въпреки, че у мен имаше подписано писмо от Сорос да я оглавя. Предпочетох да съм само програмен директор. На тази длъжност изкарах 8 месеца и след като разбрах за какво става дума, скъсах със Сорос тъй като видях истинските цели на тази негова политика и на самата фондация „Отворено общество”.

– През това време вие сигурно сте съдействали да бъдат изпратени не един или двама българи със стипендии на Отворено общество?
– Това е вярно. Аз съм първият който изпрати Емил Кошлуков от СДС и Александър Мирчев от БСП със стипендии от по 5000 долара на фондацията за САЩ. Емил Кошлуков имаше шанса да стане българският Орбан, защото той не е глупав. А Орбан също е бил стипендиант на Сорос, даже по-близък до Сорос отколкото Кошлуков. Но Емил си остана, както руснаците казват, западник и русофоб и продължава да действа в услуга във всичко онова, което Сорос прави от Америка за Европа. Самият Сорос е споделял, че още от малък е имал някаква лека мания за месианство. „В началото тя трябваше да бъде укротявана с моите анализи, защото нямах достатъчно пари. Но сега има достатъчно средства и всичко онова, което беше плод на моята месианска мечта, мога да го осъществя” – това са буквалните му думи.

– Това звучи странно – все едно Сорос смята себе си за някакъв Бог… Ето, съвсем скоро при протестите в Румъния също се отбеляза, че пръст в тях има и Сорос.
– Само в България не се доказа, че е плащал за протестите. Но в Румъния, в Грузия, в Украйна, в Близкия Изток – там отидоха също много пари. Той започна от Южна Африка, а не се знае колко още цветни революции е направил в цяла Африка, защото там хаосът вече е пълен. Още през 1991 г. аз разбрах накъде води политиката на Сорос и се махнах сам. А унгарецът Виктор Орбан е от висшите политици, който му се опълчи и реши да каже „стоп“. Орбан проумя каква е истинската политика на Сорос.

– Как така успяхте да усетите нещата около Сорос още през 1991 г., кое ви притесни във време, когато „синият пламък“ гореше най-силно?
– Имам известна интуиция. Не се отнасям с голяма почит към тези, с които започнахме СДС. Защото съюзът беше коалиция, която трябваше да изиграе своята роля на първите избори, след това всички да се разотидат и да направят сериозни политически партии, които да запълнят тази празнота в политическия ни живот. Но се оказа, че повечето от хората в СДС търсят някаква лична изява – това, за което са им пречели до този момент. А това, което ме накара да прогледна толкова бързо, бяха по-скоро хората, които днес наричаме соросоиди. Това са едни високоинтелектуални хора, знаещи езици, тъй като бащите им са работели по чужбина – Иван Кръстев, Георги Прохаски, Чавдар Кюранов. Когато Прохаски ми каза веднъж: „Разбери, че аз нямах друг изход да раста, освен да стана член на БКП“, исках да му кажа, че и аз можех да раста по този начин, но никога не съм станал член на компартията, въпреки че ме кандърдисваха три пъти. Така че Стефан Тафров, Прохаски, Богдан Богданов – това са високи интелекти с подготовка и с езици. Но като ги видях какво представляват като морал, разбрах, че мястото ми просто не е там. Бях като едно чуждо тяло в тази фондация и затова на 8-ия месец си казахме довиждане и се разделихме с тях. Въпреки това, към Сорос не изпитвам някаква омраза, тъй като той е постигнал всичко сам. И някои го определят като човек, направил цял план Маршал за Източна Европа.

– Но със задни мисли, както се вижда днес…
– Какви са задните му мисли, за да направи този план, е друг въпрос. Но той даваше около 300 милиона долара годишно, което днес прави по няколко милиарда на година за фондациите. Това са 35 фондации в 35 страни с около 1800 служители от рода на Евгений Дайнов, Красен Станчев, Чавдар Кюранов и др. Защото от „Отворено общество“ се нароиха най-различни институти. То не бяха Институт по етнически взаимодействия, по либерална икономика, по пазарна икономика… Десетината институти на яслата на Сорос живяха много добре тези години и според мен те вече не са българи. Могат да работят за всяка друга кауза, но не и за българската.

– Затова ли днес някои използват думата „соросоид“ като обидна, а други пък се гордеят, че са такива?
– Соросоид е аналогия на фашизоид. Соросоидът има някакви идеи за индивидуална свобода, за човешки права – права на циганите, права на гейовете, права на джендърите… само права. А задължения?

– Ето сега в България се връща радио Свободна Европа. Това не означава ли, че за 30 години резултатът е нула. Как да разбираме това?
– Много хора го обясняват директно със смъртта на демокрацията, която беше установена през 1989 г. Тя се оказа недействителна и обслужваща едно малко мнозинство мнозинство от хора при заблудата, че с избори могат да се променят нещата, всичко върви в полза на това малцинство. Затова всичко трябва да се започне отначало, но за съжаление, от друго поколение хора. Защото не може да се повтори по същия начин. Ще има нов преход. Големият мислител Андрей Фурсов казва, че неолиберализмът и капитализмът в Европа ще умрат, но бавно, кърваво и грозно. Това означава, че целият 21 век ще бъде век на локални и най-различни конфликти – междудържавни етнически, сексуални и какви ли не

– Българите отдавна очакват виновните от прехода да бъдат наказани. Ще доживеят ли това?
– Моето поколение няма да го доживее. Защото, докато не се приключи с либерализма, наказание за престъпниците няма да има. Цялата концепция за човешки права е направена не да се защитават правата на човека, а под предлог запазването им – да се оневиняват престъпници, които трябва сурово да бъдат наказани.

– Ще ви върна малко назад в спомените. Как Джордж Сорос ви даде писмото, в което пише, че иска вие да бъдете изпълнителен директор на „Отворено общество“ в България?
– Както ви казах, аз отказах. А това се случи през 1990 година. Имаше едно интересно лице – културният аташе на САЩ Джон Мензес, на когото му бях станал симпатичен и той бе предал тези симпатии на Сорос. Срещнахме се в резиденцията на посланик Сол Полански в столицата. Там бяха поканени доста потенциални членове на управителния съвет на бъдещата фондация – Георги Прохаски, Деян Кюранов, Димитър Луджев и други. Имаше и лидери на партии и движения от СДС. Продължителността на разговора ми със Сорос възбуди подозренията на няколко души, които с помощта на едно младо българче, близък познат на филантропа, изглежда вече бяха разпределили ръководните длъжности в българската фондация. „Трябва да ги разделим – казал недоволен Стефан Тафров. – Сорос май почва да харесва Румен.“

– Що за човек е Сорос?
– Той е интересен човек. Спомням си, че при едно от идванията му тук ходихме без никакви бодигардове на разходка от Златните мостове до Планинец. Бяхме още със Стефан Тафров и Георги Прохаски. Отидохме горе без никаква охрана, само с шофьор. А сега той ходи минимум с 4-ма души охрана. На 1 март 1990 година заминах за голямата Питсбъргска научна конференция по аналитична химия в Ню Йорк. Самолетния ми билет плати институтът, в който работех (НИХФИ), а Джон Мензес ми уреди покана за още две седмици по линия на USIA.

– Каква беше програмата ви там, успяхте ли да се видите отново с милиардера?
-Програмата ми бе изключително натоварена. В Ню Йорк мой домакин беше адвокатът правозащитник Теодор Занг, който заедно с писателя Артър Милър, Джордж Сорос и други евреи интелектуалци, беше един от членовете на „Хелзинки Уоч“. Бях поканен на скромна вечеря в дома на милиардера в Манхатън. Сюзън, съпругата на Сорос, изглежда беше видяла в мое лице бъдещия директор на фондацията в София. Защото ми каза: „Покажи, като пристигнеш в София, малко мускули на другите“. Почерпиха ни скромно – с по едно пилешко бутче и плодова салата. На другия ден получих официално писмо до изпълняващия длъжността директор г-н Прохаски, в което Сорос съобщаваше, че ме назначава за изпълнителен директор на „Отворено общество“, и го съветваше да остане само секретар на същата. Бях приет в обществото на директорите на Сорос.

– Кои успяха да се уредят с ръководните постове в управителния съвет?
– В УС се събра съзвездие от демократи – Блага Димитрова, Димитър Луджев, проф. Богдан Богданов, Антонина Желязкова, Стефан Тафров, Георги Прохаски, Любен Беров, Васил Гоцев. Гоцев така ми се мазнеше по време на заседанията на УС, явно, че това му беше маниер пред силните на деня още от времето на социализма. Фондацията стартира по време на правителството на Андрей Луканов. Придружавах Сорос по време на срещите му с министърпредседателя и заместника му Георги Пирински.

– Значи Сорос е действал сериозно на държавно ниво?
– Ами да, беше постигнато споразумение да се издаде специално министерско постановление, съгласно което „Отворено общество“ ще развива дейност в областта на човешките права, масмедиите, културата, гражданското общество и други. Българската държава също се задължаваше да участва, като за всеки преведен от Сорос американски долар да предоставя на фондацията приблизително половината от стойността му по курса в български лева. Тази привилегия другите фондации нямаха, а нашата изведнъж започна да оперира с милиони. Създаде се дубликат в Министерството на просветата с 15 краткосрочни и дългосрочни програми. Сивото вещество на България потече към САЩ. Сорос бе взискателен филантроп. През 1991 г., когато Сорос дойде тук, аз подадох оставка. Според него моето отношение към етническите партии е компрометирало идеята, за която сме се събрали във фондацията. На моето място ме наследи друг депутат от ВНС – Красен Станчев. „Отворено общество“ имаше нужда от българи, лоялни към американската външна политика. Оттогава изминаха години, американците продължиха да купуват български политици, България продължи да обеднява застрашително.

– Как стоеше въпросът с финансирането на фондацията?
– Колкото по-скъп ставаше американският долар, толкова повече български пари имаше за разпределяне. Сорос, доволен от организацията и дейността на българската фондация, увеличи даренията до 5 милиона долара годишно. Срещу тези 5 милиона по силата на първоначалното министерско постановление УС можеше да разпределя сума около 100 милиона лева. „Не се притеснявайте за разходите в български левове – казваше Сорос. – Цепете косъма само за доларите.“ Парите на Сорос започнаха да се разпределят от 21 експертни съвета. Това означаваше, че повече от 100 български интелектуалци, които са ангажирани с допълнителни приходи, пътувания и с надежди да изучат децата си в САЩ, са загубени за каузата „България еднонационална държава“.

– Как ставаше зарибяването и купуването, както казвате, на българи от милиардера?
– Сорос правилно разсъждава, че като направи хора, зависими от политиката на либерализма на САЩ, те лека-полека се засмукват после или в американски институции, или като поддоставчици, подизпълнители. Нали помните бившия ни външен министър Даниел Митов? Та само като го види човек, веднага забелязва, че това не е българин, той е друг човек! По същия начин – защо Стефан Тафров се задържа 25 години в ООН. Ако не беше Сорос, щеше ли да бъде толкова време там – не. Всичките хора от „Отворено общество“ получиха по една фондация още тогава. Сорос създаваше паралелни структури на българските структури. Например в Министерството на културата в същото време всичките наши културни дейци бяха зарибени с пари, издаваше им книги … Та той имаше по-голям бюджет от културното ведомство! В същото време същото ставаше в съдебната система, в образованието. Разни адвокати в „Адвокати без граница“ и не знам си какво още без граница – това са грантове, които те използваха. Като ти дават зорлем пари, защо да не ги използваш.

– Парите на Сорос развратиха доста интелектуалци. Но те влияеха и на политиката
– Това е точно така. А когато спекулантите решат, те атакуват дадена национална валута, сриват я. Хора като Сорос могат не само да купят всичко, но могат да срутят всяко българско правителство. Финансовата криза през 1996-1997 г. беше изкуствено предизвикана лично от Сорос. Това Иван Костов го знае много добре. Това, че българското правителство изцяло зависи от валутни спекуланти като Сорос, е страшно. Сорос първо е евреин, после е шахматист и неговите ходове са точни. Той не само играе – той не играе никога там, където няма печалба. Това не може да стане само ако националните държави успеят да се мобилизират. Тогава Сорос сам ще се откаже. Дори сега казва, че в неговата политика той е започнал да губи… Но както казва Андрей Фурсов, „има много желаещи за властта, погледнете само лицето на Хилъри Клинтън ище разберете“.

Румен Воденичаров е роден през 1938 г. в Садово. Завършил е ВХТИ в София, бил е в Института по органична химия на БАН, а след това работи в НИХФИ. През 1989-1990 г. е председател на Независимото дружество за правата на човека. Основател на СДС, депутат от СДС във ВНС. Кандидат за вицепрезидент на България заедно с проф. Велко Вълканов през 1992 г. До 1998 г. е председател на сдружението „Хелзинкски наблюдател – България“. Дългогодишното му хоби е планинарството.

Източник: "Труд"