Да бъдеш родител е едно от най-големите изпитания, пред които може да се изправи човек. Всеки ден носи нови въпроси - взимаме ли правилните решения, даваме ли най-доброто на детето си, подкрепяме ли го достатъчно или неусетно му пречим да открие собствения си път?
Когато към ежедневните предизвикателства се добави и спортът, отговорността става още по-голяма. Балансът между подкрепата и натиска, между амбицията и доверието често се оказва по-труден, отколкото изглежда.
Именно за това разговаряме с Мариела Кацикова-Деянова. Тя е треньор, основател на спортен клуб по акробатика „Акро Спорт“ и човек, който вярва, че истинските победи започват далеч преди медалите.
Ето какво разказа тя пред БЛИЦ за своя път от малкото момиче, пленено от красотата на акробатиката, до създаването на собствен клуб, в който дисциплината, уважението и любовта към спорта вървят ръка за ръка.
Говорим още за ролята на родителите в развитието на младите спортисти, предизвикателствата пред спортните клубове, новаторския семинар „Приключението да си родител на дете спортист“ и каузите, които „Акро Спорт“ защитава чрез спорта и изкуството.
Личен път и клуб „Акро Спорт“
- Разкажете ни как започна всичко - какво Ви накара да създадете „Акро Спорт“ и каква е Вашата лична история с акробатиката?
- На 6 годишна възраст моят баща - бивш спортист ме заведе в залата по акробатика просто да погледам тренировката. До ден днешен си спомням колко бях пленена от красотата на този спорт.
Излязохме и казах на баща ми „Искам и аз“. Така започна моят път като спортист. Той не беше много дълъг, нито пък обсипан със звездни медали, но без никакви съмнения беше правилният.
Когато бях на 15-16 години се контузих доста тежко и в следствие на това се наложи да ходя много време с обездвижен крак. Всички лекари отказваха да ми направят операция, тъй като имаше шанс ако кракът се отвори да се прекъсне растежа и да има разминаване в дължината на двата ми крака.
Тогава треньорите ми заедно с моите родители взеха решение да прекратят спортната ми кариера за сметка на здравето.
Разбира се, преминах през всички емоционални състояния за едно трениращо дете, на което спорта е целият му живот – сълзи, гняв, разочарование и т.н.
Докато един ден моят треньор не ми каза, че за известно време му трябва помощ с децата от подготвителните групи. Започнах – един месец, втори месец. Видях, че ми се получава доста добре.
Правех го без усилия, но с огромно желание и страст. Започнах да се виждам като треньор. Мечтаех да имам мой клуб, в който да изградя ценности, които да бъдат водещи за децата. Насочих цялата си енергия в това да обучавам децата, да ги науча да мечтаят и да вярват.
След 19 години треньорски стаж, много мечти и много препятствия създадох мой собствен самостоятелен клуб.
- Какво Ви мотивира да работите с деца и млади спортисти?
- Най-силната ми мотивация е да виждам как децата израстват - как придобиват увереност, преодоляват трудности, поставят си цели и постепенно постигат резултати, за които преди не са вярвали, че са възможни.
Всеки напредък, независимо дали е малък, или голям, е повод да се гордея с тях.
- Колко деца тренират в клуба днес и има ли нещо, което ги обединява като характери?
В момента в клуба тренират около 100 деца, като всяко едно от тях е много отдадено в работата си по време на тренировка. В това число слагам дори и децата, които посещават подготвителните ни групи.
Със сигурност това, което ги обединява е любовта, която имат към нашият спорт, като до голяма степен това го дължим и на нашите треньори.
- Какви ценности се стремите да възпитавате у децата освен спортните умения?
- Мотото на нашия клуб е „Забавлявай се и израствай“. Известно е, а вече и доказано, че децата възприемат много по-лесно информация, когато е подадена под формата на игра. Ние като треньори виждаме всеки ден деца, които не умеят да възприемат информация правилно
. Чрез този метод „Забавлявай се и израствай“ без децата да усетят ние ги учим на елементарни, но важни ценности като дисциплина и отговорност, уважение, постоянство, самоконтрол, работа в екип и не на последно място здравословен начин на живот.
- Кои са най-големите предизвикателства пред един спортен клуб днес?
- Всичко е предизвикателство. Като започнем от работата с родители и завършим с намирането на спонсори.
Голяма част от спортните клубове в България се спонсорираме сами от членския внос на децата, които тренират. Това затруднява поддържането на добро ниво.
Аз като мениджър и собственик на СКА АКРО-СПОРТ съм в постоянни преговори с инвеститори и хора, които трябва да убедя, че точно ние сме клубът, който да подкрепят по един или друг начин.
За съжаление държавата почти не ни помага финансово, а има доста разходи, с които трябва да се справим. Всеки месец заплати за треньорите и наем на залата.
А когато стане така, че трябва да инвестираш в закупуване на скъпо оборудване за по-качествена тренировка, нещата стават още по-сериозни.
В тази връзка, искам да благодаря на хората, които без въпроси и с отворено сърце застанаха до нас точно когато имахме най-голяма нужда - BUILDEX INVEST. Те инвестираха в това да закупят килим от гимнастически квадрат, на който нашите деца да тренират по-качествено.
- Как се роди идеята да излезете извън рамките на стандартните тренировки и да обърнете специално внимание на ролята на родителите? Имаше ли конкретен момент, който Ви показа, че те също имат нужда от подготовка?
- Конкретен момент няма. С течение на годините осъзнах, че това как мислят родителите, какви ценности изповядват, дори какво говорят на децата си преди и след тренировка е най-големият фактор за това какви деца ще оставят в обществото. Не само в залата като спортисти, а в обществото като Хора.
Вярвам, че уравнението Треньор + Родител + Дете е 100% работещо в правилната посока.
Първо родителят търси треньора за „помощ“ в следствие на това треньорът дава всичко от себе си, за да помогне на детето, а то просто следва примери и възприема това, което му казват треньорът и родителите.
Именно за това е много важно родителят и треньорът да бъдат в синхрон. Дори и да нямат амбиции то да се развива професионално като спортист. Това уравнение важи за абсолютно всяка възрастова група и ниво на тренираност.
Работата на треньора с детето започва едва когато „обучи“ родителя. Хранителни навици, психологически похвати, почивка, възстановяване, как да бъдат постоянни в дадени ситуации, всички тези неща родителите трябва да ги знаят. Дори и за тях самите.
- Какво означава според Вас да бъдеш добър родител на дете спортист?
- За мен това се описва само с две думи - компромис и вслушване в децата. Да правиш компромиси със себе си. Не какво искаш ти като родител, а какво иска детето ти като дете.
Да правите компромис като семейството. Да отидете на почивка когато детето е в пред състезателен период или има състезание. Вслушване в желанията на децата. Ако детето иска да пътува с отбора, оставете го да пътува.
Имам апел към родителите:
„Скъпи родители, Вашите деца знаят кое е най-правилното за тях в даден момент. Когато ви казват „Не трябва да отсъствам от тренировка“ наистина не трябва да отсъстват. Послушайте ги. По този начин те ще се научат да спазват правила. Не налагайте мнението си. Поговорете. Разберете кое за тях е важно в този момент.
Да - няма как всеки път да става на тяхното, но се опитайте да ги чуете. Това е техният път, по който трябва да преминат. Това са техните грешки и техните отличия. Не ги пазете толкова много.
Оставете ги да извървят пътят в израстването си. Вие просто ги следвайте, напътствайте и бъдете подкрепа за тях. Колкото време е нужно.“
За семинара „Приключението да си родител на дете спортист“
- Как се роди идеята за семинара и защо избрахте думата „приключение“ в заглавието?
- Доста често изпадам в ситуация, в която трябва да бъда треньор, психолог и мениджър едновременно. Звънят ми родители с различни казуси и хиляди въпроси, на които отговарям по отделно.
Както вече казах, за мен е много важно родителите да бъдат наясно с всяка една ситуация, както и да бъдат „обучени“ как да помагат на своите деца било то с хранене, режим, възстановяване или др.
Избрах думата „приключение“, защото това наистина е така.
Реална ситуация:
Бързаш да си тръгнеш от работа, за да вземеш детето и да не закъснее за тренировка. Шофираш. Задръствания. Стигаш най-накрая в залата - закъснял. Госпожата пита „Ластик за коса има ли?“ Осъзнаваш, че си го забравил - изнервяш се. На себе си. На детето. На госпожата.
Въпреки всичко оставаш детето и влиза без ластик. Отиваш да вземеш другото дете, което свършва по-късно училище. Връщаш се отново в залата, защото в най-добрия случай и то тренира там. Оставаш и другото.
То има ластик, но само един, а госпожата е казала 3-4 броя, за да стане хубав кок. Няма нищо. И то влиза.
През това време докато децата тренират ти си пазарувал, сготвил, изпрал, а може дори и да си поработил малко…
Няма да довършвам историята ще я оставя на вашите представи. Само ми кажете това не е ли истинско приключение?
-Кои са най-честите грешки, които родителите допускат? Къде е границата между здравословната подкрепа и прекомерния натиск, който може да доведе до „прегаряне“ на детето?
- Най-честите грешки, които родителите допускат, са да поставят резултата на детето пред развитието. Фокусират се е върху победите, класиранията и медалите, вместо върху усъвършенстването и удоволствието от спорта.
Сравняват детето с други деца, преживяват собствените си амбиции чрез детето, прекалено много анализират всяко състезание или тренировка.
Границата между здравословната подкрепа и прекомерния натиск е много тънка. Буквало едно неправилно изречение може да преобърне нещата.
А ако трябва да облека здравословната подкрепа в едно изречение, то със сигурност ще бъде „Гордея се с усилията ти.“
Изрази от рода на „Трябваше да спечелиш.“ или „Не може да допускаш такива грешки“ биха могли да се дефинират като вид натиск.
Признаци на прегаряне при младите спортисти могат да бъдат:
Загуба на мотивация и ентусиазъм, постоянна умора, тревожност преди тренировки или състезания, раздразнителност и спад в настроението, чести оплаквания от болки или нежелание да посещава тренировки, мисли за отказване от спорта.
Най-доброто, което един родител може да направи, е да бъде източник на сигурност, а не допълнителен съдия. След състезание често най-полезният въпрос не е „Защо не спечели?“, а „Забавлява ли се? Как се чувстваш? С какво се гордееш днес?“.
- Колко сериозна е финансовата и времевата инвестиция в развитието на едно дете спортист и кое е най-трудното, което родителите трябва да реорганизират в ежедневието си? Какви практически съвети давате на семействата?
- Развитието на едно дете спортист е дългосрочен проект за цялото семейство. Инвестицията не е само финансова - в много случаи по-голямото предизвикателство са времето, организацията и постоянството.
Финансовата инвестиция може да варира значително според спорта и нивото на развитие, но обикновено включва включва месечни такси за тренировки, екипировка и спортни принадлежности, участия в турнири и състезания, транспортни разходи, лагери и др.
Много е важно родителите да гледат на тези разходи като на инвестиция в развитието на детето, а не като на гаранция за бъдеща професионална кариера.
Времевата инвестиция често се оказва още по-сериозна. Тренировките, състезанията през уикендите, пътуванията и координацията с училищните ангажименти изискват добра семейна организация.
Най-трудното, което много родители трябва да реорганизират, е семейният график, свободното време през почивните дни, логистиката между училище, тренировки и други дейности. Понякога спортът на едно дете променя ритъма на цялото семейство.
Съветите, които давам ежедневно на нашите родителите са да планират в дългосрочен план, за да няма изненади. Да имат добра комуникация с треньорите, да оставят детето да поема отговорност и да се фокусират върху процеса на тренировка, а не върху резултатите.
Медалите са временни, но навиците, характерът и уменията, изградени чрез спорта, остават за цял живот.
Само тогава инвестицията носи стойност независимо от това дали детето ще стане професионален спортист или не.
- Хранителните навици са огледало на семейната среда. Колко трудно е да се промени режимът на цялото семейство и какъв личен пример трябва да дават родителите? А какво става, ако има повече от едно дете в семейството и другите не се занимават със спорт?
- Хранителните навици наистина са едно от най-точните отражения на семейната среда. Когато говорим за деца спортисти, най-голямата грешка е да се опитваме да променим само детето.
В действителност промяната е много по-успешна, когато обхване цялото семейство. Парадоксално е, че за повечето семейства най-трудно не е да научат какво е здравословно хранене, а да променят ежедневните си навици – пазаруване, готвене, хранене в движение и отношението към храната.
Децата рядко правят това, което им казваме, но много често правят това, което виждат. Ако родителят настоява детето да закусва качествено, а самият той пропуска закуската или се храни набързо с преработени храни, посланието се губи.
Важно е здравословното хранене да не се представя като временна диета, а като нормален начин на живот.
Практическият съвет, който често давам на семействата, е да не се опитват да изграждат "режим за спортисти", а "здравословна семейна култура".
Така всички печелят – спортуващото дете получава необходимата подкрепа, а останалите членове на семейството също развиват полезни навици, които ще им служат цял живот.
- Случвало ли Ви се е дете да се откаже от спорта, защото семейната среда не е подкрепяла ценностите, които възпитавате?
- О, да. Разбира се. Случвало ми се е родители да откажат дете с много добри физически качества само защото не съм сложила по-сложни упражнения в съчетанието му.
- Често в спорта има скрито напрежение между амбициите на родителите и визията на треньора. Как се изгражда доброто партньорство и къде най-често се „къса нишката“ в комуникацията?
- Ето това имах предвид в предишния отговор.
Доста често родителите са повече треньори от нас и се налага да им обясняваме дори правилниците по спортна акробатика, защото сме подложени на разпит с въпроса „Защо“.
„Защо играе с такива упражнения? Аз съм виждала и по-сложни да прави“; „Защо играе с тези партньорки?; „Защо няма ново съчетание? Не е ли научил/а нещо ниво?“ и т.н.
Първият сигнал за „лошо партньорство“ е момента, в който родителят се намеси в работата на треньора. Позволи ли си нещо подобно… то вече няма никакво партньорство. Остават само родител и дете.
А нишката се къса именно в несподелената комуникация и липсващия треньор като специалист.
Добра връзка се изгражда, когато „всяка жаба си знае гьола“.
Родителят е просто родител, който е поверил детето си на специалисти, а треньорът е треньор, който е задължен безпристрастно да обучава детето.
За спектакъла
- На 9 май организирахте голям спектакъл. Как успяхте чрез акробатиката и сценичното изкуство да говорите за теми като изкушенията, алкохола, наркотиците и „лесния път“?
- Не беше никак лесно, но успяхме благодарение на професионалната работа на нашите треньори и хореографи.
Всички комбинации бяха тематично поставени на музики, които избирахме доста дълго време.
Това да предадеш правилно послание и то чрез деца е най-трудната част в подобни събития. В момента смело мога да кажа, че те успяха!
Засегнахме по най-елегантния начин теми, които са болезнени в обществото ни. Докато децата изпълняваха своите съчетания зад тях имаше специален екран, който помагаше на публиката ни да различава важността и посланията на съчетанията.
- В днешното дигитално време може ли спортът да бъде естествен щит срещу вредните навици и некачествения начин на живот?
- Да, спортът може да бъде един от най-ефективните естествени щитове срещу много от рисковете на съвременния начин на живот.
Но е важно да уточним, че той не действа като забрана или принуда, а като среда, която изгражда полезни навици и ценности.
Днес децата растат в свят на постоянни дигитални стимули - социални мрежи, видеоплатформи, онлайн игри и непрекъснат поток от информация. Самите технологии не са проблем.
Предизвикателството е, че те често насърчават заседнал начин на живот, намалена физическа активност и нужда от незабавно удовлетворение.
За това спортът е щитът, който би трябвало да използва всяко едно семейство.
Бъдещи планове
- Какво следва за „Акро Спорт“? Планирате ли семинарът и спектакълът да се превърнат в ежегодна инициатива?
- Да, разбира се. Такава е нашата главна цел.
Чрез семинара да дадем възможност на родителите да обогатят своите знания, а чрез спектакъла гласност на болезнените теми в обществото, както и да покажем красотата на нашия спорт.
Цанка ДОНКОВА, БЛИЦ
