Невероятно, но факт - и известният наш актьор Ириней Константинов чукна 70 лазарника, а той бе (и е - б.а.) дълги години лице на българския театър. Със своята вечна младежка неподправеност, невероятен чар и атлетично-спортна фигура. Нещо като 3 в 1, което отсъства в повече от наборите му. Народът е казал: “Да не са му уроки!”, а него нито уроки го застигат, нито старчески болежки, защото, може би, духът витае и обсебва онази непостоянна материя, наречена тяло.
По случай юбилея му президентът Румен Радев удостои неотдавна актьора с най-високото държавно отличие - орден “Стара планина”, първа степен.

Човекът с най-странното име в храма на Мелпомена има също така и странна биография

Единствено пред репортер на в. “Над 55” актьорът и директор на Театър “София” открехва много тайни от житието-битието си. А там е един невероятен лабиринт. С много загадки и неизвестни. Участвал е в десетки български филми, както от време оно - “Петимата от Моби Дик”, “Зарево над Драва”, “Трите смъртни гряха”, “Борис I”, както и в съвременните “Полицаи и престъпници: Голямата ченгеджийница”, “Живей опасно” и др. Повод и белетристично, и от съвсем човешки план да прецени две съвсем различни епохи. Ириней, както винаги, е пестелив и лаконичен в изказа си, навярно това е неговото житейско верую, а там, на сцената, си е неговата територия, където никой не трябва да “пипа”, дори и маститият критик. То пък и какви ли критици останаха в шантавия ни небосклон?! - и волю-неволю се завръщаме пак към “динозавъра” Станиславски, който рече и отсече, че по-добър критик от зрителя няма и няма и да има...

Първоначално навлизаме в дебрите на съвремието, а то не е “онова”, което би ни погалило с перце: “Като че ли се върна оня страх по-тихо да говорим, а това беше наследено от баща ми, от чичовците ми - по-тихо да говорим, за да не ни чуят. Чичо ми Ириней, на когото съм кръстен, не го помня, защото изчезна безследно през 1944 г. Бил е зверски убит, така и не знаем къде е гробът му. Имах трудно детство. Едва през 1960 г. баща ми получава извинение от един генерал: “Борисе, извинявай, станало е грешка. Ти си бил много добър човек!”. Детството мина и замина, по-добре да не се завръщам към него... Аз не съм злопаметен. Иван Радоев има една много хубава фраза: “Не се прощава, но се надживява!”. Гадостта няма как да се избегне, но трябва да останеш над нея и да вървиш нататък. Иначе злобата, омразата те връща назад, съсипва те. Прошката дава благородство”.

Житейският му път преминава под знака на “четворката”, което означава, че при него никога и нищо не става лесно и трябва сам да си носи кръста



Твърди, че неведнъж се е случвало съдбата да му подаде ръка. А кои са били най-рисковите моменти в живота му досега?

- Имал съм много характерни случки в живота. Да тръгнем от юношеството ми - вкараха ме в Трудова повинност (Трудови войски, известни още като Строителни войски, навярно заради “неблагонадеждния” му чичо - б.а.) в Бухово. Още същата вечер “старите кокали” ме пребиха от бой, но Господ ме запази. Не съм отмъстителен човек, но след това си го върнах на тоя, дето ме би... Участвал съм в стотици представления и десетки филми. На шега съм казвал, че само в Темната дупка и на Айфеловата кула не съм се изявявал. Играх веднъж дори на... нива в разградско село, за да стимулирам бригада от жетварки. Навярно ще ме попиташ колко пъти съм се “повреждал”, или иначе казано - съм имал трудови злополуки? Общо взето, аз владея тялото си, винаги съм бил всеотдаен, обичал съм да се търкалям на сцената. Но, спомням си, в един летен ден като днешния, на площада в Пловдив “Щурците” имаха концерт и се срещнахме с тях. Вечерта имах чувството, че ще умра. Явно бях получил слънчев удар, но в името на това да мине представлението всичко се преодолява - забравяш болката, излизаш и играеш. Актьорът е едно невероятно животно - тая природа се тренира дълги години, за да се стигне до невероятното оцеляване при всякакви ситуации.

Ириней Константинов е един от малкото “белязани” актьори. Не говорим за специфичния му глас, външен натюрел или типичните му актьорски похвати. Всичко това отличава актьора от другия, прави го по-различен. 

Става въпрос за специфичната му бенка от лявата страна на лицето му

Вижда ли в нея някакъв генетично заложен смисъл, Божия закрила или отличителен белег?

- Ако е така, не съм го разбрал - отговаря с бурен смях. - Робърт де Ниро също има бенка, но неговата е къде-къде по-голяма от моята. И ако това е знак, значи има някаква връзка с Бог. Винаги бенката е била част от чара ми и аз много си я харесвам. Момичетата винаги са се закачали с мен по повод тая бенка!

Снимал се е с доста корифеи на българското кино и театър. С повечето от тях има невероятни спомени. За Георги Парцалев си спомня, че бил един изключително незлоблив човек и безкрайно талантлив. С Пацо, както го наричаха повечето от колегите му, си партнират в “Моби Дик”. С Невена Коканова снимат в Благоевградския край “Трите смъртни гряха”, когато умира съпругът й Любчо Шарланджиев, а тя, въпреки скръбта си, довършва филма. С Наум Шопов играят в “Партньора”, още го носи в сърцето си. 

- По-популярен човек от Гришата Вачков не си спомням. Той минаваше като месия през улиците. Замотахме се в един пазар в Благоевград и нямаше човек, който да не се докосне до него - връща лентата към мъртвите си колеги, които днес безкрайно му липсват.

Ириней има една хубава мисъл - “Стръв за живот”, а може би това е логото на вечния оптимист. Днес като че ли повече оптимисти срещаме само на сцената, но не и на улицата, за съжаление. 
Стръвта за мен е желание за живот, иначе стръвта е част от това, с което се хваща рибата (смях). А аз иначе имам стръв за живот още от сутринта, когато се втурвам в деня, във времето си, в работата си. Често отивам в гората, правя си моите километри и тичане - така се зареждам до вечерта. Това е стръвта! Искам всеки ден да ми се случват неща, за да мога да отдавам енергията си. Това е смисълът, иначе другото е застой на тялото, на душата, на мисълта... Иначе смъртта всички ни плаши. Това ме натъжава по-скоро. Но има си съдба, има си карма... Това е животът!

Какъв по-хубав финал на един задушевен разговор!

Георги АНДОНОВ, Кърджали
/вестник "Над 55"/