На 8 септември по книжарниците излиза биографична книга за Никола Манев. Автор на “Живея в светлина” е нашият колега - журналистът Исак Гозес. “Книгата ми “Живея в светлина” е документален разказ за дългия житейски и творчески път на именития ни художник, роден в Пазарджик, преминал през София, Париж, Чирпан, Варна”, казва авторът.
През последните двайсетина години Исак Гозес е бил близо до художника, свързвало ги е голямо приятелство. За да напише книгата си, Гозес се е срещнал с почти всичките му роднини, другари, колеги, семейството му.

Авторът има шест издадени книги, четири от които са биографии. Носител е на националната награда за публицистика “Черноризец Храбър” на Съюза на българските журналисти. 

- Исак, имате лекотата да се запознавате лесно с хората, изработва ли се това в журналистическата ни професия, или е вътрешен талант?

- Не знам. По принцип съм доста притеснителен. Бях агроном на село и нямах никакво намерение да ставам журналист. Дотогава не бях писал дори и писмо. Веднъж в стопанството, в което работех, дойде съветска колхозна делегация. Сред гостите бе една изключително красива краварка - челничка. Тя толкова ме вдъхнови, че написах дописка за окръжния вестник. Много се изненадах, когато я отпечатаха.

В нея обаче краварката челничка почти бе изчезнала, говореше се повече за българо-съветската дружба. Оттам тръгна всичко, смених посоката на моята професия. Запалих се. След няколко години вече бях редактор в местния окръжен вестник “Сливенско дело“. От немай къде трябваше да се науча да разговарям с непознати. Може пък и да съм имал талант за това, но повечето го правех по принуда.

- Никога не се хвалите - а ако отворим интернет, почти няма творец в изкуствата, когото да не сте интервюирали!

- Имал съм този късмет. Писал съм очерци, правил съм интервюта с почти всички големи български артисти. Било е празник за мен всяка от срещите. Най-притеснен бях при първата ми среща с Лили Иванова. Обожавах я и не можех да повярвам, че тя стои пред мен и си говорим. Аз обаче нищо не чувах, добре че всичко се записваше. Беше като сън. С магьосника - илюзиониста Астор се видяхме, след като дълго той бе живял в Америка. Докато ми разказваше какво се е случвало там в неговия живот, изпихме по няколко водки. Те дадоха начало на приятелството ни, което продължава и до днес. 

Актьорът Георги Джубрилов, когото бичуваха като много червен социалист, ми призна, че е далтонист и не познава червения цвят. Интервюто ми с художника Георги Павлов-Павлето излезе в деня на неговата смърт. Часове преди това той беше жив и отговаряше на въпросите ми.

А колкото до хвалбите, не виждам никакви причини да се тупам по гърдите. Върша някаква работа, която смятам, че е полезна. Като хлебаря, обущаря, лекаря. Старая се да го правя добре, но невинаги се получава. Веднъж бях написал нещо за един стар заслужил летец. Явно не съм бил съвсем точен, защото получих писмо от негови колеги, в което пишеше, че съм най-големият чукча, който пише на тази тема. Не обичам да съм в центъра на вниманието и особено да ме хвалят. Тогава ми иде да потъна в земята от срам. Добре че се случва рядко.
Манев на младини, още не е заминал за Париж 

- Как се появи Манев на вашия хоризонт?

- По-точно, аз се появих в неговия и той ме е забелязал. Все пак, когато се запознахме, той беше много известен, за разлика от мен. Появата му се забелязваше не само защото е висок и рошав и никога не употребява гребен. Има такива хора, които бият на очи. Той беше от тях. Разказвал ми е, че в Америка винаги сервитьорите носели сметките на него, бедняка, без цент в джоба, въпреки че масата била пълна с милионери.
Явно сме си допаднали, за да бъдем заедно двадесет години. Карали сме се два пъти и не сме си говорили по три месеца. В единия от случаите причината беше жена. Да се чудиш на акъла й: остави великия Манев и дойде при мен. Разбира се, за малко. После се вразуми и си намери трети, сериозен и улегнал мъж. При това чужденец. Така нещата си дойдоха на мястото и всички си останахме приятели.

- Какъв човек беше Манев?

- Много добър. Разбира се, суетен като всеки творец. Пресметлив, но и много щедър, след като подари картини за шест галерии на негово име, които са отворени и днес. Никога не съм чул Кольо да каже лоша дума за друг човек или творец. Никога. Когато някой от компанията злослови по нечий адрес, той се дърпаше настрана. Не искаше да слуша. Един строителен предприемач го завлече с огромна сума, но и за него не каза нищо лошо. Такива хора са рядкост.

- Как му действаше славата?

- Кольо виждаше, че хората го обичат. Спираха го, заговаряха. Циганите в любимия му Чирпан почтително му сваляха шапка и му казваха: Вие сте най-големият художник на света. Той се смееше: Идете в галерията да видите поне една моя картина, казваше им. Рибарите в Балчик му даваха кило риба само да им драсне някоя чертичка. Той обаче винаги си плащаше.
Над поредната творба 

- Пишете ли в книгата си за жените на Манев?

- Разбира се. Те бяха най-важното нещо в живота му - след картините. Беше преживял големи, страстни любови, драматични раздели и нито един брак. Да не бързаме, казвал на изгорите си, чакайте ме да стана на осемдесет и ще се оженим. Но на никоя явно не й се е чакало. А и той не доживя осемдесет. Това, което го радваше, бе, че въпреки катаклизмите на връзките си е запазил приятелството си с всички стари любови. С една дори се опита да възкреси чувствата след години, но нищо не стана. 

- Ужасно е да загубиш приятел - твоите мисли...

- Кольо си отиде три дни преди седемдесет и осмия си рожден ден. Две години, заради болестта, не бе идвал в България. Това много му тежеше. Но той имаше дух и никога не се оплакваше. Дори когато виждаше, че си отива. Той просто рисуваше. До последния си ден. Няколко дни след смъртта му Сара, неговата нидерландска дъщеря, му роди внуче. Кръговратът на живота не спира. Днес в галериите му в шест български града хората се срещат с картините му. Приятелите не престават да си спомнят за него. Разказват случки, преживявания и обикновено се смеят. Защото, ако плачат, това никак няма да му хареса. Той мразеше тъгата.

- Имахте голямо приятелство и с Лили Иванова? Книгата ви за нея обаче бе съпроводена със скандал...

- За Лили Иванова съм казал всичко, което мисля: докато бяхме приятели и после, след като се раздуха скандалът. Готов съм да го повторя и сега: Тя е много голям артист. Символ. В областта на поп музиката няма да се роди такъв талант. Поне този век - не. Книгата ми за нея казва точно това. Скандалът бе раздухан от хора, които не са чели книгата ми. 

- Кои са най-старите ви и най-добри нови приятелства - в каква възраст?

- Най-старите, естествено, са на моя възраст. Това са съучениците ми от детството и юношеството ми в Ямбол. У всеки човек те остават завинаги. Където и да ходи после, какъвто и началник да стане, колкото и да забогатее, колкото и красива жена да си вземе. Обичам да ходя в родния си град и да се срещам със старите приятели. Виждам ги като онези момчета и момичета, които са били, въпреки че вече сме прескочили седемдесетте. 

- Какво от соцвремето ви харесваше и какво не, а кое днес ви харесва и какво не ви харесва?

- Не съм от хората, които живеят с миналото. Не страдам от носталгия, но и се опитвам да гледам реално на това, което се случва днес. Хубави неща е имало в миналото, има и днес. Както и лоши. В живота няма само черно и бяло. 
Забравихме ли, че когато падна Тодор Живков, всички се радваха. Защото дори и през акъл не им е минавало, че много скоро страната ни и животът на милиони ще бъдат съсипани.

Тогава слушахме думите, приписани на пророчицата Ванга: “България ще се оправи за няколко години“. И зачакахме това да стане, въпреки че всеки със свое тълкование на думата “оправи“. Мислехме, че много бързо ще станем ако не милионери, то поне богати. Някои, разбира се, станаха. В това време българската икономика бе срината със земята, селското стопанство ликвидирано. Къде бяхме, когато това се случваше. България изживя най-унищожителния, грабителски и безнаказан преход.

Новите власти в нито една от бившите социалистически страни не бяха така жестоки към народите си. За съжаление, времето не може да се върне, колкото и да се взираме в миналото. 
А бъдещето? То е на младите. И него да оставим да го градят със своите знания, мъдрост, философия.

Савка ЧОЛАКОВА
/вестник "Над 55"/