Знаков бизнесмен, чийто бизнес през 90-те надхвърляше границите на България - така най-кратко представят Иван Евлогиев в медиите. А за тези, които не са чували за него, ще добавя само още:

Работил и печелил в Русия, Китай и Европа, помагал на много хора в България и най-вече в родния си Димитровград. Съгражданите му помнят неговите добри дела, като: 

- Закупил инсулин за 50 хиляди долара.

- Апаратура за болницата.

- Финансирал ремонт на спортната зала.

- Осигурил издръжка на баскетболен клуб “Компакт”, футболен клуб, отбор по борба и акробатика.

- Създал и издавал местен вестник в продължение на 20 години.

- Дал стипендии за над 50 деца от града.

- Направил много за запазване културния живот в града и създал Артклуб.

- Многократно осигурявал финансова помощ на театъра.

- Финансирал проект за водоснабдяването на левия бряг.

С две думи - дал над 3 млн. долара собствени средства за града и освен това нищо не поискал

И още много, много неща и в личен, и в обществен план.

Неговата нова книга “Случки по пътя” много скоро ще бъде в ръцете на читателите. Ето как се роди тя, по думите на автора й:

“Покойният президент д-р Желю Желев, с когото ни свързваше двадесетгодишно мъжко и безкористно приятелство, когато станеше въпрос за книги, се обръщаше към мен с доброжелателна ирония:

- Ти нямаш думата, защото си еднокнижник!

Първата си книга “Грешникът Иван” написах за три месеца, с помощта на Валентина Иванова. Това беше преди 22 години, малко преди да навърша петдесет, и спомените ми от изминалите бурни събития бяха още свежи за написването на един документален роман. Тогава по никакъв начин не си представях живота си двадесет и две години по-късно.

Може би ни предстои среща с Желю и не искам да се представя като еднокнижник пред него...

Идеята за тази книга се роди няколко години след излизането на “Грешникът Иван” с намерението да разкажа други случки, които остават извън “важните неща”.

Животът ми така се разви, че живях в различни епохи, вкусих в пълна степен и от “жилото и меда”, посетих много места, срещнах се с различни хора - президенти, министри, политици, голям и разнообразен букет от получили международно признание творци, елитни спортисти, бизнесмени, чиито състояния се измерват в много милиони долари, но и хора, които, не знам защо, минават в графата “обикновени”. Всъщност повечето от тях носят в себе си нещо неповторимо, което сигурно е едно от определенията за талант.

Другото, което ме подтикна към тази “авантюра”, е, че не ми е нужно да търся случки и сюжети. Повечето от историите, които описвам, са се случили с мен или в мое присъствие, или пък с хора, които добре познавам. Затова се надявам липсата на опит в писането да бъде донякъде компенсирана с автентичността на разказа.”

С позволението на Иван Евлогиев ви предлагаме една от историите, намерили място в неговата книга.

... Единственото, което мога да добавя като редактор на книгата, е: не ми стигна и това е...

Искаше ми се да чета още и още истории за неговите странни и запомнящи се срещи с Ангелите на Ада и Демоните на Рая, които е срещал по пътя си. Дори с Луната, която наднича от високото на нощта, докато той пуши поредната си цигара на терасата. Такива, каквито само той може да види, защото има сетива за тях. А и не мога да не призная след близо половинвековната си журналистическа практика - има перо, за да ги разкаже така, че да се засмеем с глас или пък да ни бодне отляво.

Затова в първия момент му се ядосах, че бърза да издаде книгата си сякаш недовършена. Познавайки го от толкова години, убедена съм, че има още десетки неразказани истории, на които читателят би се зарадвал. После обаче се сетих как, когато той стана на 50, смело заяви - животът сега започва. Смело, лудо, оптимистично, по евлогиевски!

За Иван мога да говоря и пиша още и още. Свързва ни дълъг път - професионален, творчески, човешки... Той е от хората, които, влезе ли в живота ти, намира си място там и остава завинаги, независимо дали си му приятел, враг или просто случайно пътищата ви са се пресекли. От него съм чула и запомнила много мъдри и полезни мисли. Тази, към която най-често се връщам обаче, е, че обича да предизвиква хората да надскачат самите себе си

Правил го е неведнъж и с мен. Години наред си мислех - колко благородно от негова страна! Да накараш някого да извади от дълбините на своята същност неподозирани способности не само за другите, но и за самия себе си, наистина е голям талант. След толкова години обаче, след като самата аз успях да усетя вкуса от този жест, най-често към по-млади хора, разбрах тайната на Иван. Няма такава сладост от това да видиш с очите си победата на другия и да знаеш, че ти си го подтикнал да стигне до нея. Побутнал си го напред и нагоре лекичко, но достатъчно, за да покаже най-доброто у себе си.

Разбира се, няма как да не отворя скоба и макар и да звучи малко нескромно, да не кажа - могат го единствено широко скроените хора. Такива от породата на Иван Евлогиев.

Накрая, нека само за малко се върна към настоящата книга. Категорично не искам да разкривам какво ви очаква, ако тръгнете по пътя, редом до автора й. Искам само да ви предупредя - ако предпочитате спокойствието и сивотата, живеенето без вълнения и истински емоции, по-добре не разлиствайте дори първите й страници. Иначе току-виж сте надскочили себе си и накрая сте си казали - не ми стигна! Искам да чета още и още.

А ти, Грешнико Иване, не се бави и не ни карай да чакаме дълго празника отново да разлистим твоя книга.

Сбогом, моя красавице

Бях се прибрал предишната вечер от дълга командировка в Русия и София ми се виждаше като Рая, в който Господ благородно ми е разрешил да се отбия ей така, между другото.

Стоте метра до “Дева Хелиос” преминах като Юсеин Болт на Олимпиадата в Пекин и за награда очаквах изстудена водка (тогава пиех “Абсолют” ), а за разредител най-свежите клюки за посетителите на ресторанта. Поради разположението си (на 100 м от Народното събрание и на 300 м от Софийския университет) и поради липсата тогава на достатъчно заведения от такъв характер ресторантът се беше превърнал в своеобразен център, където си даваше среща политическият и културен елит на страната.

По-късно разбрах, че това е било и любимо място и на духовния елит, тъй като храм-паметникът “Александър Невски” беше само на 50 метра, а още толкова на югозапад и Светият синод. Само че пазителите на православната вяра влизали преоблечени, за да не е голям контрастът между расото и облеклото на придружителките им, още колебаещи се за модните тенденции от консервативните труженички от “Плац Пигал” и агресивно настъпващата нова вълна от бившите съветски републики и техните посестрими от Източния блок.

На входа ме посрещна Жеко, облечен с униформа на пиколо от петзвезден хотел, каквито бяхме виждали само по филмите. Жеко не правеше особено впечатление на пръв поглед - не беше по-висок от 2 метра и в никакъв случай по-широк от камион за бира.*

Жеко беше най-любезният човек, когото съм виждал, и след заучената тирада за добре дошъл, като видя, че наоколо няма хора, ме потупа по-рамото. Кракът ми от страната на рамото се подгъна. По-късно Петко Маринов ми каза, че Жеко е бивш боксьор в полутежка категория от ЦСКА и състезателят в този спорт, който най-много издържа на бой. Усмихнах се опрощаващо и смело влязох в ресторанта.

Там вече ме чакаше управителят Кънчо Пешев, изпънат с преметната бяла салфетка на ръката. Веднага зад него се строиха още няколко сервитьори. Пешев не признаваше жени-сервитьорки, но така и винаги забравях да го попитам защо.

Настроението ми се вдигна до 373 градуса по Келвин или 212 градуса по Фаренхайт, ако приемем, че 100 градуса по Целзий е близо до максимума за добро настроение. Кънчо тъкмо посочи мястото ми на служебната маса, когато забелязах от една маса-двойка да ми маха Вежди Рашидов. Той беше вече разпознаваем и международно признат скулптор, но и известна фигура в средите на софийската бохема и не само. И сравнително редовен посетител на ресторанта...

Имаше и други много талантливи артисти, които често се отбиваха. Така например видях един, който цели десет години беше играл ролята на храст в пиеса на Захрадник или Йонеску, точно не си спомням, на сцената на Младежкия театър.

С Вежди се бяхме запознали няколко месеца по-рано в Сеул и си допаднахме. След като ми каза, че е роден в Димитровград, вече бяхме приятели. По-късно стана министър, почетен гражданин на Димитровград, почетен мултак... Всички необходими и достатъчни условия приятелството ни да премине в познанство.

Прегърнахме се и се поздравихме, но погледите и на двама ни бяха насочени към масата, където седеше, усмихвайки се, една дама, облечена с дънки и тясна бяла блуза, а гледката би накарала и монасите да пропишат любовна лирика. Погледнах я с очите на Пикасо, но усещах, че неговият побратим Дон Жуан иска да го измести. Дамата вдигна очи, след което дългите й мигли (изобщо не се замислих дали не са били изкуствени) се спуснаха като театрална завеса.*

- Бате Иване, познаваш ли тази прекрасна дама? - Вежди така се обръщаше към мен, след като се разбра, че съм няколко месеца по-голям от него.

 - Не..., но за мене е чест да се запознаем - смънках несръчно и още по-несръчно направих няколко банални комплимента.

- Запознай се, това е голямата българска актриса Аня Пенчева.

Направих някаква физиономия, която би трябвало да значи “Ама, разбира се! Всички я познават и като актриса, и като секс символ...”, ама ми се получи толкова успешно, колкото на ученик, объркал математиката с физическото възпитание.

Разменихме няколко банални изречения, взехме си довиждане и седнах на служебната маса, където ме очакваше студената водка и клюките за българските работи през последните месеци.

Забелязах, че Аня Пенчева ме гледа с любопитство и като че ли добронамерено. Когато станаха да си вървят, ми махнаха с ръка. Лукавият ми поглед остана да виси във въздуха с надежда да запази онова, което му се искаше да види и беше скрито за другите...

Два дни по-късно отидох на рождения ден на един търговец на оръжие в ресторант “Максим”. Почти на входа се засякохме със Стефан Данаилов, придружен от някаква красавица, облечена с черна дълга рокля, с гол гръб и изящни обеци, съчетаващи се с още по-изящно колие. Помислих си, че при вида й и евнусите на някой източен емир биха получили ерекция.

- Иване, познавате ли се, бе? - попита Стефан.

Дамата се усмихваше и кимаше с глава...

- Не, но за мен е чест да се запознаем - някак си протоколно измърморих.

Без да чака, Стефан с една театрална тържественост, сякаш обявяваше поредния носител на наградата “Оскар”, обяви:

- Голямата българска актриса Аня Пенчева, а това е...

Повече не чух какво говори Стефан, защото видях погледа на актрисата, който за мен изигра ролята на Горгона Медуза от древногръцките митове и легенди за Персей. Ако не съм се вкаменил, то бях в състоянието, на което руснаците му казват “остекленевший”, при това, без да съм употребил и грам алкохол. Да не разпознаеш една звезда, при това дама, два пъти за два дни, би дошло в повече, даже и на провинциална актриса от самодеен театър.

С насмешка и известно съжаление към себе си промърморих заглавието от романа на Реймънд Чандлър - “Сбогом, моя красавице!”.

Повече никога не се видяхме с Аня.

*Изразите със звездичка, както и заглавието, са заимствани от романи на Реймънд Чандлър като форма на уважение за неподражаемия му стил на писане! 

Валентина ИВАНОВА