Художничката Ива Яранова притежава редкия творчески дар да вижда първо темата, която ще съдържа картината й. Причудливи асоциации и символи присъстват в картините й. Развълнувана от една мисъл, тя я превръща в изображение. И ни води по най-прекия път до истината. Затова рисува в стила на детската рисунка - чиста и ясна. 

Тя е дъщеря на Атанас Яранов (1940 -1988 г.), който е от най-големите ни художници през 60-те и 70-те години на миналия век, получил за творчеството си десетки най-високи награди, наши и международни. Брат й Димитър Яранов също е изявен художник. 10 г. по-голям от нея, той не само я е насърчавал да рисува, но отделял от времето си да я води по изложби и представления. 

Днес Ива Яранова подготвя петата си самостоятелна изложба. Темата е пчелата - като символ на началото и края на живота 

Първата й картина от бъдещата експозиция е “Майката-пчела”, а десетата, последната, е “Последната пчела”. 
От 16 г. работи с деца в читалището на Световрачене, а от две години и в читалището в Биримирци. Смята, че часовете за рисуване с деца са най-прекрасното й време. 

- Обеща да ни разкажеш за голямата любов между баща ти Атанас и майка ти Йолита?

- Майка ми била студентка в театралната академия, тогава ВИТИЗ, учела за актриса. А баща ми следвал в Художествената академия. Тогава студентите от институтите по изкуства можели да влизат със студентските си карти, без пари, и да гледат представления, изложби, концерти. Майка ми и баща ми били в публиката, разменили по някоя дума. Тя била облечена със смарагдовозелена рокля и той като се загледал в нея, толкова харесал крушовидната й фигура и одухотвореното й лице, че веднага си казал - това ще е моята жена! И го споделил с двамата си приятели. 

Баща ми бил много екстравагантен - с дълга коса в стила на хипарското време, с шпиц обувки с дебели токове, всичко това било модата на “упадъчния Запад” и майка ми се уплашила да не би да е някой хулиган. След представлението побързала да излезе. Но тримата тръгнали подир нея. Тя се уплашила и се скрила в някакъв вход. Баща ми вече се бил влюбил и висял пред ВИТИЗ всеки ден, за да я срещне. Тя също го харесала, но се и плашела от него, защото бил странен и следвал хипарската мода.

След дълго преследване татко успява да й определи среща пред храма “Св. Александър Невски”. Пристига подстриган, избръснат и даже костюмиран - така се постарал да й хареса. В първия миг тя дори не успяла да го познае, но била доволна, че специално заради нея се пременил.

Заради баща ми майка ми се отказва от артистичната си кариера, прекъсва следването и отива да работи в телевизията в редакцията “Лека нощ, деца”. Така започва тяхната голяма любов, която не се промени през всичките 25 години и за която хората толкова говорели по онова време. Възхищавали им се като на прекрасна двойка. И пак ще кажа: В онова, истинското време, когато любовта е била най-важната.

Сега интересите са на първо място, не живеем истински. Дали е от интернета, но хората са като някакви призраци, все повече не си говорят

Пишат си, каквото имат да си казват. 

Майка ми и баща ми бързо се женят и заживяват в къщата на родителите на мама. Дядо Иван Буюклийски е бил съдия, викали го дори в Италия да консултира при съдебен процес. От рода им са и художниците Кирил Буюклийски и Димитър Буюклийски - Мичи. Така че и в двете фамилии имаме изтъкнати художници.

- Атмосферата на голямата любов на родителите ти помагаше ли или усложняваше личните ти любовни взаимоотношения? 

- Не е лесно, защото ти се иска и при теб да е като при баба и дядо, майка и татко. И това понякога те отчайва, защото срещаш хора, които не отговарят на високите критерии от твоето семейство. Стигаш и до тъжната констатация, че днес не съществуват онези прекрасни отношения. Че липсва подкрепяща любов, която те кара да летиш и да се чувстваш способен и обичан. Започваш да си мислиш, че днес хората се използват взаимно и заради парите има много разправии между тях.

А аз имам пълен гардероб с писма между баба ми и дядо ми, от моите родители също. Става ми лошо, като се докосна до тях - толкова са хубави! Колко много се е загубило от истинските чувства, от романтизма, от идеалите, с които са живели едно време хората, с тяхната почтеност. Питам се, какво е станало? Как са изчезнали толкова хубави неща от живота, който са имали поколенията преди нас...

Но сега срещнах най-после моя човек

Надявам се, че вече го намерих. И че в нашите отношения има всичко от онова, което така ми е харесвало. Да, искаше се доста време в търсене, семейството ми бе вдигнало страшно изискванията ми, но пък вече знам, че любовта наистина съществува. Той е същият като мен, ценностната ни система е същата.

- Как уцели твоя човек точно по време на голяма криза?

- Мисля, че точно времето на сериозни кризи е най-добрият лакмус дали сте един за друг в любовта. Дали ще живеете с добрина, ще си помагате и ще се поддържате взаимно. Няма да се обвинявате за несполука и да се подлагате на домашни разправии. Ще имате милост и състрадание. Аз не съм го срещнала сега, а преди 30 години в Созопол. Мисълта за него си е стояла 30 години в главата ми.

Когато отидох на първото си самостоятелно море като тийнейджърка, бях на 16 години. Мама ме пусна за първи път сама на море. Всяка сутрин отивах в пощата да й звъня по телефона. Бяхме 3 компании и мислех, че ще сме на хотел, защото бях лигаво дете, с претенции. Носех си само къси панталонки и роклички. И точно тогава този човек, няколко години по-голям от мен, ми даде всичко, което имаше, за да не студувам - спален чувал, дълги дънки, пончо, да ми е топло, и една палатка да се разположа. Като му ги върнах после, заобичах пончото, цял живот оттогава си купувам пончовци. 

- И после не сте се виждали, така ли?

- Не, срещахме се от време на време, но после той замина за Париж и дълго време живя там. Открихме се във фейсбук и се сприятелихме. А когато си дойде в София, се срещнахме. И двамата вече бяхме помъдрели, бяхме видели света. Той ми помогна да направя един навес в къщата в покрайнините на София. Защото исках като дядо ми Буюклийски при мен да идват да свирят на пиано, да бъде и галерия, и ателие за деца - да рисуват, да има място и за гости. Да развивам нещо там. Живущите в квартала са добри и имат време да ме попитат какво рисувам, отбиват се да видят. Тук се заселиха и други хора на изкуството. 

Хем сме на село, хем сме на 4 км от центъра 

Много ми харесва, че мога да садя в двора си домати и зеленчуци. Това ми е хоби, земеделието. През лятото с децата, които уча, по цял ден сме на двора. Рисуваме там. И дъщеря ми Дамяна помага. Тя е от първия ми брак, също е художничка. Учи в 11-и клас в Художествената гимназия.

Преди това учеше в музикално училище, свири на виолончело и на бас китара... Но и тя се зарази да рисува. Струвало си е, защото има вече няколко откупки от колекционери. Влиза в колекции като дядо си Атанас Яранов.

Понякога не мога да повярвам, че дъщеря ми е вече голяма, че и аз отново ще стана тийнейджърка покрай нея... Тя ми става нещо като майка, става взискателна към мен и ръководи семейството повече, отколкото аз самата. Мисля, че така е по-добре. Децата винаги са по-умни от нас.

Савка ЧОЛАКОВА