Дни след Нова година и малко преди Ивановден сме изкушени да потърсим за интервю един ярък човек, шарен, малко луд, както той сам се шегува за себе си, затова пък добър и щедър по дух. А най-вече с искрящо чувство за хумор. Сигурно сте разпознали в това описание художника маестро Иван Яхнаджиев. 

- Иване, честита Нова година! Кое беше най-хубавото нещо, което ти се случи през изминалата 2024-та?

- Най-хубавото беше, че си изкарах рождения ден при сина ми в Рим. Разбира се, имаше и други хубави моменти - няколко пъти работих с деца. А това ми доставя голямо удоволствие и се радвам, че и децата се забавляват истински.

- А какво очакваш да ти се случи през новата година?

- Ще си послужа с думите на Пикасо - вече нищо не очаквам, а само намирам. Не се притеснявам да кажа, че го намирам. (Смее се.) Сега ще ти призная нещо, ама не ми се смей. Понякога си мисля - искам някой да ми направи магия

Има неща, които не могат да станат по пътя на логиката. Стават само с чудо. Много вярвам в това, че мога да срещна някой, който да каже - ще стане еди-какво си. Може би защото рисуването е магия. Оттам ми идва вярата, че и в живота може да се случат чудеса. Синът ми е една магия, както и твоето дете. Ако преди 30 години някой ми беше казал какво ще стане с тях, щях да му кажа, че е луд.

- А ти каква магия искаш?

- Искам да е добра магия. Магия е, например, как човек ще си отиде от този свят и какви ще бъдат последните му дни. Има неща, които не искам да ги казвам, но се надявам да ми се случат.

Ще се отклоня малко, но грижите за възрастните хора у нас не са достатъчни. Гледах опашки зад “Шератон”, където предлагаха безплатен обяд за възрастните хора. Един път на ден! Ама това не е достатъчно! Към възрастния човек в България няма уважение. Загуби се това отношение и ми е мъчно, защото уважението е, което е най-необходимо да стопли дните на стария човек. За мен като художник ми е най-хубаво, когато някой непознат ми каже: Здрасти, ти си художникът Яхнаджиев! Това ми е наградата. Има една баничарница до нас, винаги когато вляза, ми дават баничка без пари. Не че не мога да си я платя, ама е много мило, не мислиш ли?!

- Нека се върнем в магията на твоя свят. Някога правил ли си сметка колко картини си нарисувал в живота?

- О, десетки хиляди са. Някои неща ги правя в кръчми, някои в леглото, други на улицата. А в Италия съм нарисувал стотици картини на крак, така да се каже. В ООН, във Вашингтон, в Ню Йорк, където ме е водил синът ми, също съм рисувал. Най-необичайното място е да работиш в парламента в Брюксел или в ООН-то, вътре. Рисуваш между депутатите, те минават покрай теб, заглеждат се и ти правят комплименти. Обичам да седна на стълбите или в някой ъгъл и докато синът ми си върши неговата работа, аз да рисувам. Не съм чувал друг художник да рисува на тези места. (Смее се.) Аз мога да работя навсякъде, за мен няма никакъв проблем.

Рисуването си е в теб, то е нещо, което не се прави само в ателието

Признавам, рисуването се превърна в живота ми. Имам познати художници в Рим, които са се отдали само на рисуването и вече не ги интересува нищо друго на тази възраст. Стоят си в ателието с надеждата, че ще оставят нещо след себе си. Този момент не може да избяга от художника.

- Е, не можеш да кажеш, че нищо друго не те интересува. Заглеждаш ли се например по младите момичета по улицата?

- Разбира се, че се заглеждам! Аз обичам да се шегувам, и то невинаги много умно (смее се). И си давам сметка, че съм дотам, но те не го разбират. Аз подхождам към младите момичета с мисълта, че те са мои дъщери, дори мои внучки. И ги гледам от един друг ъгъл. На една касиерка в голям магазин й казах, че не искам карта за промоции, защото съм й сърдит. А тя ми отговори - приятен ден, г-н Яхнаджиев, и дано ви мине. (Смее се.) 

- През март ще станеш на 77, промени ли се животът ти на тази възраст?

- Ами не се е променил с нищо, освен че мечтите ми стават повече, надеждата ми става повече. А не обратното!

Много вярвам, че имам още много време, че ще успея да нарисувам картините, за които мисля

Иначе от нищо нямам нужда, освен от време, за да мога да работя. И все повече си редуцирам контактите. Опитвам се да намаля губенето на време с хора, с които няма какво да си дадете като общуване. Аз общувам ежечасно със статива, с платното и цветовете. И аз сам си говоря с тях... Е, може би затова казват, че художниците на тази възраст полудяват, ама това е. То и другите хора си говорят сами на нашите години, нали? (Смее се.)

Знаеш ли, все повече вярвам на големите художници, световните. На млада възраст ги отричаш. Мислиш си - аз мога по-добре. Е, не е така. Сега започваш да страдаш, че не си като тях, и някак намираш по-точно мястото си в живота. В творческия живот. Виждаш къде си точно и разбираш, че си една троха от всичко онова, което се прави по света

- Казват, че професията на художника е професия на самотниците. Не ти ли е самотно вкъщи сам? 

- Не, не ми е самотно, само ме е яд, когато ме споходят лоши мисли. И се питаш - защо стана така, като можеше да бъде другояче? Липсва ми моята приятелка Цена, внучката на Златю Бояджиев, която почина, Бог да я прости! Бяхме много добри приятели с нея. Тя ми казваше - ще дойде време да ме търсиш и да не ме намериш. И така стана.

Трябва да ценим човека до себе си, особено в есента на живота си

Тя все снимаше, като дойдеше в ателието, и повтаряше - аз ще пиша за теб. Уви, така и не си дописахме романа, ако може така да се каже...

- В навечерието сме на Ивановден. Какво ти е носело името през годините?

- Аз съм кръстен на моята баба Иванка от Казанлък, която, за съжаление, не познавах. Тя е починала в прочутата железопътна катастрофа през 1948 г. Тръгнала за София да види първородния си внук, тоест мен, но така и не стигнала. Помня от баща ми и майка ми, че единственото нещо, което са им предали, освен тялото й, било една кошница със сушени плодове, съшита отгоре с плат и червени конци. Баба ми била много нагиздена, защото отивала за първи път в София и да види внука си. Сега, като ти го разказвам, си мисля каква гадост на съдбата е било - да умреш в такъв момент.

- Кръстен си на баба си, а минавало ли ти е някога през ума, че може да кръстят детенце на теб?

- Не, защото синът ми няма деца, аз нямам внуци. Много искам, но не се надявам.

- Знам, че не получаваш пенсия и живееш само от продажбата на картините си. И как оцеляваш?

- Оцелявам благодарение на очите си, че виждам, че рисувам и че не съм тежко болен. Не спирам да работя. Мисля, че това е единственият закон, по който можеш да оцелееш. Всички други приказки, оплаквания и охкания не стават. Неотдавна на един пленер колега ми разказа, че навремето, когато хората са се заселили в Троян, нямало нищо друго, освен сливи и кал. А те създали прочутата сливова ракия и красивата троянска керамика. И си казвам, щом те са оцелели, значи и аз мога да оцелея. (Смее се.) И продължавам да продавам картините си евтино, защото парите ми стигат за сирене и за тока, мен ми е важен контактът с хората. Това е една форма на общуване.

- Зима е и е студено. Не се ли сгряваш с по едно питие?

- Опитах, не става вече. А това много ми липсва, защото обичам хората, които пият за удоволствие. И аз обичах да пия преди, но вече много ме боли главата, организмът ми не понася алкохола. Лекарите в Италия ми казаха, че нямам ензими, които да го разграждат. А чувам, че много мои връстници си пийват и им завиждам, обаче не мога. Казвам си - тогава пък ще рисувам... 

Все още не съм готов за старостта. И знаеш ли защо? Защото не съм измислил това, което трябва да нарисувам до края на живота си. Отивам в едни абстрактни картини вече, но още не е дошло в мен да кажа - открих го, направих моето откритие. Дано да го търся още дълго! 

- И накрая, какво ще пожелаеш на читателите на в. “Над 55”?

- Снощи си мислих какво да им пожелая и реших - да бъдат здрави и да ходят цветно облечени! Възрастните хора в България е добре да се научат да ходят в шарени дрехи. Както бабите ни са втъкавали магия в чергите - цветно и красиво. Това няма да ги направи по-млади, но ще стопли душите и дните им. Хора, облечете се цветно и идете да пиете кафе!

И ако ми позволиш, накрая искам да хвърля ръкавица към вашите читатели. Предлагам да направите конкурс за най-интересно написан еротичен спомен. Последният, който са имали. А аз ще подаря картина на най-добрия разказвач. Поканете някой специалист-сексолог да го избере, не на случаен принцип. Да се получи нещо като словесен бодиарт. И за да завърша с шега, всички знаем, че меракът умира последен.

Валентина ИВАНОВА