Дори в най-мрачните години на фашизма синагогата си остава островът на надеждата за ямболските евреи. Там мрачните мисли бягат, времето е спряло и не бърза да тръгне. Не иска да знае какво го очаква. На големите празници е особено тържествено. Сред гостите има и приятели българи. Всички изглеждат щастливи и добри. Тревогите са останали навън. Зад вратата на храма. Фаталният въпрос: Ще бъдат ли живи утре - също.

Рифка тогава е сърдито дете, защото нейните приятелки си играят в градината, а тя по волята на баба си е тук. На всичко отгоре не й дават да яде страгали, за да не вдига шум, който пречи на молитвата на равина. 

Близо осемдесет години по-късно Рифка Узиел - Криспин е отново тук. На фасадата на някогашната синагога, където са се женили родителите й, днес пише: Художествена галерия “Жорж Папазов”. По стените й са наредени нейни картини. Момиченцето, на което някога забраняваха да яде страгали под този покрив, днес е известна художничка. И е дошла в родния си град, за да представи последната си изложба. Ако ги беше броила, щеше да знае коя поред е. 

Преди 22 години за първи път идва в родния си град след 50-годишна раздяла

Лесно намира къщата, в която са живели. Къса дюли от дърветата, за да ги занесе на братовчед си, та да види какво расте в двора им. Вълнението й е огромно. А в Поморие събира черен пясък. От същия, който помни от детството си, прекарано там. Вгражда го в картините, заедно с фините африкански тъкани. “Хората си носят от България ракия, а аз шише черен пясък”, казва с усмивка. 

- Госпожо Узиел, случва ли се да се връщате към спомените от детството си? 

- Да. При това твърде често. Спомням си войната. Тогава на евреите бе забранено да живеят по селата и баба ми и дядо ми трябваше да напуснат Елхово. Дойдоха в Ямбол. Всички се събрахме в една къща. Баща ми беше в трудов лагер, като всички мъже евреи. Той беше завършил фармация в Страсбург. Владееше отлично немски и френски. Свиреше на цигулка, беше театрал. Въобще Марко Криспин бе много известен и уважаван в града човек.

- А вас застрашаваше ли ви нещо?

- Един ден дойде повиквателна - само за мен и майка ми. Не ни казаха къде ще ходим. Няколко дни в дъжд и кал пътувахме с една волска каруца. Късно вечерта пристигнахме в Кърджали. Воловарят ни остави пред вратата на равина и си замина. Останахме там известно време, после ни пратиха в Поморие, където баща ни си беше намерил работа в една аптека. Там ни криеше едно семейство арменци. След много години ме намери внучката на тези хора.

Не знаех, но родителите ми двадесет години са им писали. Баща ми е пращал на стария арменец лекарства, за да живее, а майка ми слагала в писмата си мои снимки. Внучката така ме позна, по тях, и днес сме много близки. 

- Защо е било това преселване до Кърджали?

- Тогава не знаехме. Днес си мисля, че ние е трябвало да бъдем добавени към македонските евреи, за да се попълни квотата от 20 000 души. 

Толкова са настоявали от Германия да е първата “пратка” от български евреи към лагерите на смъртта

- През 1949 г. заминавате за Израел. Били сте на 10 години. Как тръгна животът ви?

- Преди това ни качиха на един кораб. Баща ми обаче остана на брега. Имаше някакъв проблем. Не го пускаха. След три дни го докараха с лодка и заминахме. Там завърших гимназия. Бях войничка. Исках да се занимавам с изкуство, от малка рисувах, но баща ми не даде. Той каза, че трябва да имам сериозна професия, която ще ми носи заплата и пенсия. Завърших университет. Станах преподавател по иврит и религия в гимназията. Омъжих се за човек от България. 

Родиха ни се три дъщери и един син, а днес вече имам и тринадесет внука

- Как тогава станахте известната художничка, която сте днес? 

- На 38 години реших, че мога да реализирам старата си мечта. Записах се и 4 години учих в престижния телавивски институт по изкуствата на името на неговия създател Калишер. На 55 години се пенсионирах и със съпруга ми заминахме за Конго, а после и за Уганда. Бях доброволец. Правех всичко, с което можех да бъда полезна. Красотата и цветовете на Африка ме плениха.

Започнах да рисувам. Преподавах в института “Макарели” в столицата Кампала. Шест години останахме там, и сега продължавам да ходя. По един проект преподавателите в института рисуват по зададена тема, после правим изложба. Заради него пътувам за Африка веднъж годишно. Там има много добри художници, но белият свят не се отнася добре с този континент. От това отношение много ме боли, защото много обичам хората там.

- И все пак колко са самостоятелните ви изложби?

- Не знам. Сигурно са над четиридесет?

- Къде?

- Във всички африкански страни. В Париж правих изложба месец след като изгоря “Нотър Дам”. Една от картините си посветих на тази трагедия и тя получи много висока оценка. Изложби съм имала и в Белгия, Чехия, Италия, Америка и, разбира се, в България и Израел.

- Помните ли първото си представяне като художник?

- То беше в града, в който живея - Реховот. Галеристът, при когото отидох, ме изгони. Каза ми: Върви другаде и ела, като направиш две-три изложби. Отвърнах му, че ще съжалява, защото когато стана известна, аз въобще няма да го познавам. Тогава той реши, че съм много нахална, и прие да наредим картините ми в неговата галерия веднага. Сега вече редовно ме кани и често правя изложби там. А първата картина, която продадох и взех пари за нея, беше един пейзаж. Купиха го в София. Тези неща не се забравят. 

- Разкажете за вашите картини. Те нямат имена и рамки. Защо? 

- Ако сложа някакво име на картината си, аз вече ще кажа на човека, който я гледа, какво вижда. Искам това той да го реши сам. Да стане мой съавтор. 

А рамки не използвам, защото не искам да отнемам свободата на картината

Искам тя да има въздух и да диша.

- Със своя съпруг Шаптай се събирате след шестдесетгодишна раздяла. Това е почти чудо. Как стана?

- Като ученичка ходих през ваканциите при моя вуйчо в град Хайфа. Оказа се, че тяхната съседка има син на моите години - осемнадесет. Срещнаха ни, запознахме се. Той отиде в кибуц. Стана селянин и комунист, но по едно време неочаквано се върна и поиска да се оженим. За такова нещо не можех и да си помисля. Предстоеше ми следване. Исках да имам образование. Казах не. Тогава женихът ми се разсърди, тръгна си ядосан и всичко приключи.

Омъжих се за авиотехник и никога не си спомних за него. Както разбрах - и той за мен. Така всеки тръгна по пътя си. Неговият го отвел в Америка, където живял 25 години. При едно от идванията си в Израел гостувал при близки приятели, с които живеем в един град. Казал, че ме познава. Те веднага ми изпратиха телефонния му номер, за да му се обадя. Позвъних. Чух непознат глас.

Той ми каза името си: Шаптай. Не ми говореше нищо. Отвърнах, че не го познавам, че съм вдовица и не желая да ме търси. Тогава той каза: Знам любимия ти цвят. Оранжево. Това беше паролата. Спомних си всичко. На една от изложбите ми в София той изведнъж се появи. Пристигнал от Америка. Каза ми, че няма къде да спи. Прибрах го в моята хотелска стая и повече не се разделихме. Сега съм на осемдесет. Приемам всеки свой ден за подарък, който не знам дали утре ще имам. Затова гледам да го ползвам пълноценно. Както когато бях млада.

Исак ГОЗЕС