Известният пловдивски адвокат и бивш депутат от НДСВ Владимир Дончев за малко да загуби живота си в планината, пише plovdiv24.bg.

Дончев публикува драматичен разказ за борбата си с природната стихия в Родопите и отправи няколко важни предупреждения към всички планинари: 

"Доста отдавна не съм влизал във Фейсбук и поотвикнах да споделям, но екстремната история, в която лекомислено се забърках в събота надвечер, заслужава да бъде споделена, най-малкото, за да предпази други от моите грешки високо в планината, които можеха да ми струват скъпо.

От вилата си в подножието на Родопите реших в събота следобед да се кача за малко с колата до летовището Бяла Черква (1650 м. ), за да изпробвам туристическата си екипировка и новите снегоходки.

На следващия ден планирахме със съдружника ми да направим кратък преход до района на старото поделение, където имаме малка непретенциозна ловна хижичка от две стаи.

Паркирах на паркинга под манастира "Св. Петър и Павел" и тръгнах с раницата по пътя към "Баш мандра" и поделението. Беше 17.10 ч. и намерението ми беше да походя с раницата един-два километра и ако има мек сняг, да пробвам снегоходките.

Горският път беше утъпкан от джипове и камиони на дървосекачите и се вървеше леко и бързо, въпреки че беше много студено. Неусетно стигнах до последния разклон за "Баш мандра" за около 45 минути и реших да продължа до хижичката, въпреки че мръкваше.

Оставаха около два-три километра, верно с известно изкачване, но пътят беше утъпкан и лесен и си мислех, че ще продължи така до отбивката за с. Ситово и оттам ще продължа до края с новите снегоходки. Освен това, преди няколко дни бяхме ходили със съдружника ми в хубаво време и бяхме поотъпкали със снегоходки пъртина до поделението.

Та продължих си в тъмното, светейки си с челника, който е вграден във високотехнологичната шапка, подарък от дъщеря ми. Бях спокоен, че бързо ще стигна и ще се обадя по мобилния в Пловдив да не се тревожат. По горския път сигналът се губи, но горе на билото при хижичката винаги има покритие.

Мобилният беше изключен, за да не се хаби батерията, търсейки мрежа. Раницата ми беше оборудвана с всичко необходимо дори за престой на открито (така поне си мислех), бях добре облечен, носех законния си пистолет, тъй като миналата зима недалеч от поделението се навърташе глутница от седем вълка.

Въобще, мислех си, че ще е лесен още четвъртчасов преход в тъмната, но красива гора. Това беше първата ми грешка - тръгнах в планината, без да се обадя и без никой да знае къде отивам. Преходът обаче се оказа тежко изпитание и продължи повече от два часа и половина с доста премеждия.

Малко преди отбивката за Ситово заваля силно и премина във виелица. Излизайки от утъпканите коловози на пътя продължих към хижичката във виелицата с намерение да следвам направената от нас със съдружника ми пъртина преди няколко дни.

Тук допуснах втората си грешка - не сложих снегоходките, докато бях на завет. Да сложа снегоходките в тази виелица и силен вятър беше много трудно и продължих по пъртината, която се виждаше, смятайки, че ще мога да се движа по утъпканото, без да затъвам. Да, ама като излязох на открито от гората, виелицата и новият сняг изцяло ликвидираха пъртината.

Едва следвах пътя, като се придържах към слабо забелязващата се канавка до пътя.

За няколкостотин метра, затъвайки в дълбокия сняг, се изтощих ужасно, мръзнещият вятър блокираше въобще мисленето ми и въобще не съобразих, че се боря със снега без снегоходки, което е лудост, но продължавах машинално и упорито, знаейки, че поделението е наблизо.

Там пътят, при една голяма поляна, наричана от дървосекачите "Рампата", се разклонява на три и трябва да се хване наляво към поделението.

Да, ама челникът работеше на слаба степен, за да не се изхаби, а и видимостта беше 20 см. заради виелицата. Извивките на канавката вече не се виждаха и само по вътрешен усет реших кога трябва да хвана наляво.

Отпреди няколко дни знаех, че точно преди първата порутена караулка на пътя преди поделението имаше скоро паднали от тежкия сняг два сдвоени бора, които го бяха преградили. На това се надявах за ориентир.

Кретах във виелицата на светлината на мъждукащия челник и очаквах да видя паднало дърво. Когато едва се очерта паднал бор на по-малко от метър пред мен, се зарадвах, че съм на прав път, но като приближих съвсем, ми направи впечатление, че е само един.

Тук вече се покрадна у мен съмнението, че съм объркал пътя. Реших да го заобиколя и да видя зад него дали няма друго дърво, тъй като се виждаше на по-малко от метър.

При втората ми крачка вдясно пропаднах до гърдите в дълбока пряспа. Щеките ми се забиха до ръкохватките в снега. Раницата не ми даваше да мръдна. Очите ми бяха пълни със сняг.

Разбрах на секундата, че трябва бързо да действам, ако искам да стигна жив. Разкопах около себе си малко, свалих раницата и разширих ямата. Оформих нещо като седалка в снега и седнах ниско в ямата на завет от виелицата.

Това ми помогна да се опомня и да оценя ситуацията.

Бях я закъсал яко на 350 метра от хижичката по мои сметки. Бях изтощен от борбата с дълбокия сняг. Седях върху студения сняг и въпреки термобельото и скиорския клин тялото ми бързо изстиваше от допира със снега.

Изкопах още сняг и седнах върху раницата да изолирам снега от тялото и да извадя мобилния.

За лош късмет бях го сложил във външен джоб с цип на клина и не се включи. Беше замръзнал. Пъхнах го под термоблузата до корема ми да се стопли, без да знам кога и дали ще се стопли и включи.

Времето течеше, а аз изстивах още повече. Вариантът да остана на място във виелицата беше примамлив, защото бях много изтощен, вероятно се бях отклонил от пътя и не се знаеше ако продължа, дали ще стигна въобще.

Имах в раницата оборудване, което можеше да ми помогне да изкарам нощта навън - алуминиево термоодеало, спален чувал, газов минипримус и канче за топлене на вода. Имах и малко храна и брадвичка, но в тази вихруша да се запали огън беше невъзможно. Трябваше бързо да взема решение.

Да чакам мобилния да се стопли и да заработи, за да повикам съдружника ми от Пловдив на помощ беше несигурно като възможност. Ако можех да се свържа, той щеше да пристигне най-рано след три и половина, четири часа в района, без да е сигурно дали ще ме намери в тази виелица.

Като тръгвах от паркинга под манастира, термометърът в колата показваше минус 11 градуса. Сега заради ледения вятър беше много по-студено. Реших със сетни сили да направя последен опит да се ориентирам къде е пътят, като изляза от укритието си и ако не успея да се върна в ямата в пряспата и там да нощувам.

Пийнах малко студен чай от декатлонския термос, който поне беше сладък. С голям зор сложих снегоходките с вкочанени пръсти и пълзешком се измъкнах от ямата. Влачех и раницата, защото ако загубех пътя към ямата във виелицата, после щях да замръзна без никакво оборудване против студа.

За щастие вятърът не беше заличил съвсем следите ми и аз се върнах назад полека по тях до мястото, където бях свърнал наляво. Тръгнах към празното място, където не съзирах борове и където се надявах да е разклонът на пътя на три - към Ситово, Бойково и поделението. Там е поляната, наречена от дървосекачите "Рампата", където те струпват отсечените трупи.

Вървях, невиждайки във виелицата и не знам на какво всъщност се надявах. В един момент се блъснах в нещо и разбрах, че това са дънери на отсечените и окастрени борове. Имах ориентир. По него вече можех да налучкам пътя към поделението.

Поех едва-едва към избраната от мен, но неясно дали е вярна посока. Усетих, че влача тежката раница по снега и тя ме задържа, тъй като потъва в мекия сняг.

При първия опит да сложа на гърба си раницата вятърът ме събори в мекия сняг. Опитвали ли сте да станете в дълбок, пухкав нов сняг с полузакачена на гърба тежка раница и снегоходки на краката при бръснещ леден вятър? Картинката е унизителна. Криво-ляво успях на третия опит и закрепих раницата, полуприведен на вятъра.

Крачех слепешката напред с надеждата, че този път съм уцелил посоката и след сто-двеста крачки се блъснах в двата паднали сдвоени бора. Определено бях спасен! Почти! Нямах ключ за хижичката, която беше на не повече от 300 метра.

Стигнах полека до малката сграда и затърсих скрития наблизо ключ. Няма да обяснявам колко треперех дали ще го намеря и дали няма да го изпусна в дълбокия сняг от вкочанените си ръце през няколкото метра до вратата.

Термометърът на дървото отвън показваше минус 12, а вътре минус 8. На мен обаче вече ми беше супер на завет. Чак след като запалих печката, стопих сняг за чай, стоплих мобилния и се обадих в Пловдив и си писах със сина ми, изпих една водна чаша ром и един чайник с чай, забелязах, че се е стоплило за два часа до два градуса над нулата.

На мен обаче ми беше топло, бях жив, чувствах се щастлив!

Разказът ми се получи малко по Джек Лондон, но всяка дума в него е истина. Разбира се, вече няма да допускам такива детински грешки и винаги ще предупреждавам къде отивам в планината, ще обмислям предварително добре маршрута и какво оборудване ми трябва и кога да го сложа, ще пазя мобилния и чая топли, ще си нося силен фенер или челник нощно време.

Надявам се моят разказ да помогне и на тези от моите приятели, които като мен нямат голям опит, но имат голямо желание да общуват с планината!".