През 2009 година имах удоволствието като комуникационен специалист да съобщя новина, която за мнозина звучеше почти нереално: Faith No More идват на Spirit of Burgas.
За поколението Х, израснало през 80-те и 90-те между аудио касетки, уокмени, аркадни игри, скейтбордове и MTV, това беше равносилно на културно чудо. Да видиш Майк Патън на бургаския плаж не беше просто концерт. Все едно някой внезапно бе преместил Сан Франциско до Морската градина.
И Faith No More наистина дойдоха.
При това все още с ореола на група, която не се държи като музейна експозиция на собствената си слава, а като жив, опасен организъм. Излязоха на сцената, разкъсаха вечерта на парчета и оставиха след себе си онзи рядък вид концертен спомен, който хората пазят дълго.
Но както често става на Балканите, великите събития не минават без малка доза абсурд.
Широката публика така и не разбра за перипетиите около гостуването на групата. Знаеха ги само хората зад кулисите, които по време на фестивал живеят в постоянен режим между инфаркт и административна поезия.
Например във вечерта преди концерта легендарният Майк Патън заседна в асансьора на хотела си в Бургас.
Не драматично. Не холивудски. Нямаше писъци, ритане по вратите или заплахи към персонала. Напротив – по информация на очевидци, Патън прекарал около 15 минути вътре в почти будистко спокойствие. Вероятно е използвал ситуацията за медитация, творчески размисъл или просто за наблюдение на тишината – рядък лукс за рокзвезда на турне.
За разлика от неговия мениджър.
Този човек преживяваше случката така, сякаш вокалистът на Faith No More е попаднал в минна шахта в Чили. Телефоните на организаторите прегряха. Настъпи онова особено състояние, в което всички тичат бързо, говорят високо и реално никой не знае какво точно прави.
В крайна сметка асансьорът реши да прояви човечност. Отвори се. Патън излезе невредим. А на следващата вечер пя така, сякаш самият инцидент му е дал допълнително електричество.
И не само пя.
В разгара на концерта една телевизионна камера, закрепена на механично рамо, се приближи твърде ентусиазирано към сцената. Това вероятно беше грешка. Защото Майк Патън подскочи, улови я и извърши с нея пред повече от 10 000 души серия движения, напомнящи на онова, което всички бозайници правят напролет, когато въздухът замирише на любов. Публиката изпадна във възторг. Камерата – вероятно не чак толкова.
И тук историята можеше да приключи.
Но България винаги пази последен коз.
Два дни по-късно в пресцентъра на Общината, където работех тогава, влезе униформен полицай. Видимо притеснен. В ръцете си държеше документ, който мачкаше от нерви.
Попитах го с какво можем да помогнем.
– Търся Майк Партън – каза той.
– Сигурно имате предвид Майк Патън – отвърнах с усмивка.
– Партън ли е, Патън ли е… не го знам какъв е, ама трябва да му връча това.
Оказа се, че фирмата, чиято техника обслужваше фестивала, е подала жалба в полицията. Причината – по време на концерта вокалистът на Faith No More бил повредил камерата им.
Разбира се, това най-вероятно е била чиста формалност за застраховката. Едва ли някой е очаквал Майк Патън лично да се яви в районното управление и да плати щетата с дребни долари и автографи.
Но процедурата си е процедура.
И така, някъде из Бургас се разиграваше една от най-сюрреалистичните сцени, които този град е виждал: тъжен и леко объркан полицай обикаля в търсене на световноизвестен рок хулиган, който по това време вероятно вече пие кафе в Истанбул или лети към Букурещ за следващия концерт.
Това беше Spirit of Burgas.
Не просто фестивал, а кратък период, в който Бургас изглеждаше като място от друга география. Град, в който световни банди слизаха директно на плажа, а зад кулисите се случваха истории, достойни за роман на Ървин Уелш, написан след седмица на българското Черноморие.
Днес мнозина си спомнят за Spirit of Burgas с носталгия. И с право. Защото фестивалът не беше просто поредица от концерти. Той даваше на Бургас самочувствие, ритъм и усещане, че светът е дошъл на гости.
А понякога – че светът е заседнал в асансьора.
Стефан Минчев, Флагман
