Тази вечер от 18.30 в Софийска градска Художествена галерия, ще бъде премиерата на книгата на журналистката Ели Юрукова „Инсомния”, издание на „Изток-Запад”. А след София, премиера ще има и в Белград.

„След толкова много войни, премного истински, срам ме е да пиша стихове.”

С тези редове започва поетичната книга на Ели Юрукова. Днес тя признава, че точно поезията я е спасявала , за да може да преживее жестокостта на войната.

(Навремето Ели Юрукова бе сред стихотворците публикуващи в ученическия вестник „Средношколско знаме” и „Родна реч” - мислехме, че ще е сред бъдещите звезди пишещи поезия. Като студентка се ожени в Белград и чухме за нея отново по време на Юговойната.)

Тогава журналистката предаваше по три пъти дневно новини и репортажи от бивша Югославия – от Белград, Босна, Хърватия и Косово. Има над хиляда кореспонденции за нашата преса оттам.

Била е очи в очи с бежанската вълна, с хуманитарната катастрофа на границата Косово –Македония.

- Името ви нашумя точно по време на войната.

- Колкото и грозно и нечовешко да звучи, така беше. Аз, като кореспондент на Свободна Европа имах проблеми с полицията, но когато Холбрук постави въпроса пред Милошевич, той махнал с ръка: Нека ,аботи. Не ми е минавало и през ум да се откажа. Казвах си: Какво може да ми се случи повече?! Хора умираха край мен всеки ден. Човек в такива моменти придобива една особена смелост.

Имах голяма свобода като кореспондент на Свободна Европа. Не съм имала цензура нито ден. Днес, дори в социалните мрежи могат да ти премахнат мнението.

За да чуем истината, слушаме Би Би Си. Доказали са, че информацията им е проверена. Аз като станах техен кореспондент първото, което научих, бе: сбъркаш ли, пътник си.

- Как е днес живота в Белград?

- Тук хората след война се оправиха по-бързо, отколкото българите в мирно време. Няма такава немотия като при сънародниците. Сърбите са по-дейни, по-непукисти.

И категорично по-жизнерадостни. Ние, българите, сме по- притеснени, по-песимисти.

Българинът ще каже: Няма да се оправим. А сърбинът: Как няма да се оправим! Разликата е съществена. Помните по времето на соца , Югославия бе за българите Запад. Сърбите никога няма да се оставят да бъдат на опашката.

Тук като пристигам имам чувството, че ние сме се примирили с последното място в Европа. И даже не ни е срам, че се влачим на опашката.

Аз никога не съм губила своята принадлежност към родината си, въпреки че повече години съм живяла в Сърбия отколкото в България. Но не разбирам и до днес откъде идва тази примиреност да сме все последни в Европа, на опашката.

- Как се преживява война?

- Не се преживява. Остава завинаги. Няма победители и победени. Всички са жертви.

Колко години са изминали, а пред очите ми не изчезва ужаса. Чудя се с какво спокойствие тук политици се нахъсват.

А дори не са виждали война през целия си живот. Защото днес и старото поколение в Европа не знае какво е война. Четвърто поколение в Европа не знае войната, а това е огромна привилегия.

В онези години никой не вярваше, че може да има война.

Мъжът ми Ванче, който беше капитан на кораб, смел човек, но и той смяташе, че всичко е част от политическа игра.

Ще ви кажа за онзи страшен ден, когато бях на пресконференция на Ричард Холбрук, специалния американски пратеник, пристигнал за преговорите. Той излезе от кабинета на Милошевич и ние се хвърлихме към него.

Всички питахме ще има ли военна интервенция.

А той поспря и само каза: Нека Бог е с вас!

Това беше в 2 следобед. В 20 часа почнаха бомбите. Няма да забравя оттеглянето на руските войници от Босна и Косово. Голямо беше разочарованието между православните. Митът за Русия беше унищожен. Но днес Русия има шанс на Балканите .

По време на войната още с влизането ни във Вуковар го разбрах - във войната няма победители. И едната, и другата страна са жертва.

Във Вуковар беше минирано поле. Само главната улица бе разминирана. Движехме се с танк. Постоянно ни казваха да не се отклоняваме. Труповете на животни бяха навсякъде по пътя , издути... мъчителна картина. Само си повтаряш: Защо, защо!

Вуковар беше сринат със земята.. Бях виждала цветущия Вуковар. Нямаше и следа от хубавия град. Беше късна есен всичко беше минно поле. Не може да ми излезе от главата гледката с малка къщичка, овъглена... а на въжетата се веят надупчени почернели бебешки пеленки..

Огромна трагедия. Огромна, огромна, огромна!

При кървавата баня в Сараево на пазара Меркале бях там. Страшно, страшно !!!! Ние по-добре знаехме убитите от статистиката.

Тези неща не избледняват с времето.

По време на войната съм разговаряла с почти всички знакови имена; Зоран Джинджич, Радован Караджич - Аркан, генерал Ратко Младич, Алия Изетбегович. Говорех и с президенти, и с военнопрестъпници.

Журналистът трябва да чуе и двете страни.

Изетбегович ми постави условие да прочета Корана. Направих го. Сръбският генерал Милан Гверо ми даде дума, че ако пусна интервюто, без да изрежат нищо от него, ще ми покаже Вуковар, когато югоармията го завземе. Избрал си беше петнайсетина журналисти от световни агенции, телевизии и вестници, за да видим какво е генералска дума.

А после? После...

Дадоха им пенсии на тези, които са воювали, и ги забравиха.

И в Сърбия се прояви по същия начин Виетнамският синдром, както при американските войници - затваряне, депресия, психичните травми не могат да се излекуват. Хората днес не искат да си спомнят войната.

Спомнят си я само тези, дето са се напечелили, и звучи много отблъскващо, когато чуеш някой търговец от войната да казва:

Ама какви пари спечелих през юговойната. Другите отбягват тези разговори.

Имаше много нелегално оръжие, останало от юговойната. Това оръжие от Балканите върви на Запад. Предполага се, че е имало между 200 000 и 700 000 броя нелегално оръжие. Говори се, че редовно се снабдяват терористите. При нападенията в Париж се установи, че пушките са като тези от юговойната.

Тук почвата и храната са с вредни последици за здравето. Има много болни от рак както от войниците на НАТО, така и сред тукашните хора. Още 50 години ще се чувстват последиците.

Особено в Косово. Огромната вълна от бежанци съсипа семейства, раздели мъжете хървати от жените им сръбкини, изпогубиха се деца.

И днес още се търсят много семейства, останали без вест и връзка. Също както сега в Украина.

Няма добра война, това го знаят преживялите...

Мисля , че времето на военното пиянство е отминало. Мисля че хората няма да го позволят. Само едно ще добавя , където и да съм днес, понеже обикалям в Хърватия, Босна, Косово, Сърбия, навсякъде има инвалиди от войната. И сред тези, които са воювали, и сред мирното население.

Савка ЧОЛАКОВА, БЛИЦ


 

Корицата на книгата „Инсомния”

 


 


 

Следете актуалните новини с БЛИЦ и в Telegram. Присъединете се в канала тук