Хотелът й се намираше точно срещу Айфеловата кула и докато лежеше в леглото, я виждаше през високия френски прозорец. Спомни си, че инженерът, построил я, беше я кръстил на името на любимата си, макар всички да мислеха, че носи неговото прочуто име. 

Започваш да ставаш сантиментална, помисли си тя с измъчена усмивка. Но тази история с Айфеловата кула беше само сън от друг предишен живот. Както шапките, елегантните дрехи, целувките край Марсово поле с очарователния и незабравим Пиер. Всичко това беше приключило отдавна и съвсем окончателно. 

Сега се чувстваше стара, похабена и никому ненужна в този малък морски град в провинцията 

Тя стана и облече новите си дрехи. Огледа се в огледалото. Не изглеждаше никак зле, но от това й стана още по-тъжно. Добре, в очите на кого изглеждаше по-привлекателна и млада - на някой шейсетгодишен почитател, изтървал последните влакове в живота си? Имаше ли значение... Започна да се разхожда из коридора на апартамента с “походката” на манекенка. В главата й звучеше мелодията от популярен френски шансон. “Боже мой - помисли си Виолета, - държа се като Виолета Готие, която умира от туберкулоза или каквото беше там в книгата!...” 

Вдигни си духа, положението не беше чак толкова лошо, колкото си мислеше. Бе жива и здрава, роклите й стояха чудесно и тя все още усещаше мъжките погледи, които я следваха по улиците. Ще се поразходя из града, реши изведнъж тя. Осемгодишният й син беше на училище, затова щеше да го направи сама... Сети се за русокосата си приятелка Светлана, с която обичаха да се шегуват и да си правят селфита, може би по-късно щеше да я потърси за компания. Сега щеше да се разходи сама по слънчевите зимни улици, които бяха необикновено приветливи и топли за това време. 

Пейката в парка беше точно срещу паметника на Васил Левски. Виолета беше решила, че ще й донесе късмет, ако седне на това място. Тя с красивото, скулесто лице на фатална жена, което, прикрито зад воалетка, би й придало повече загадъчност в някоя любовна авантюра. И без друго тя приличаше на заможна жена, облечена с подчертан финес, която има вкус и към известна дързост в облеклото си

Например някои прозрачни копринени фусти.

Мъжът, чието внимание тя привлече, не я впечатли в първия момент. Не би го отличила в тълпата, не би го погледнала благосклонно в младостта си. Не би го сънувала в парижките си спомени, определено. Мъж като мъж - може би в края на средната си възраст, най-обикновено облечен... Но все пак имаше нещо в него, защото тя прие запознанството им. А и той провокира любопитството й. Не знаеше с какво точно, но Виолета усети някаква неуловима пролетна ласка да се пробужда в душата й 

Той от своя страна си помисли, че тя му прилича на Джема от “Пролетни води” на Тургенев. Затова и събра смелост да я заговори.

- Да, седнете - каза тя смутена от желанието му да седне до нея на пейката. Свободни пейки имаше от тук до малкото езеро зад Летния театър, но той очевидно бе избрал жената, а не пейката. Това я бе поласкало подсъзнателно. Още предизвикваше интерес в другия пол...

- Вие, без съмнение, сте красива, госпожо! Няма защо да се съмнявате в това! Някой би могъл да напише разказ за вас или велики стихове! Да се влюби в образа ви и душата ви, както един мъж се влюбва за последен път в живота си! С цялата си сърдечна отдаденост, на която е способен.

Тонът му беше спокоен, без особени драматични нюанси. Звучеше толкова естествено и истински, че тя загуби дъха си за миг.

- Но... как така? Толкова неочаквано за мен!... - прошепна тя.

- Хубавите неща са винаги такива - засмя се той тихичко. - Както и лошите, за съжаление. Но животът ме насочи към вас не за нещо неприятно! Насочи ме, защото е настъпило времето да сте щастлива!

Времето беше много меко за януари и те се разходиха рамо до рамо из парка, разговаряйки понякога оживено, друг път просто предпочитаха да мълчат, загледани в сребърната повърхност на морето, което беше притихнало величествено. Тя се чувстваше така умиротворена, че не забеляза как бързо бе изминало времето.

- Господи!... - плесна се Виолета по челото. - Трябва да прибера детето от училище!... Ще ме извините, но ще трябва да си тръгвам!

Мъжът се усмихна с разбиране и добави тайнствено:

- Следващия път срещата ни ще бъде по-интересна и по-вълнуваща, обещавам ви, скъпа госпожо!

Тя се прибра вкъщи с малкия, като разсеяно слушаше детското му бърборене. 

Мислеше си за непознатия мъж, чието име дори не беше научила 

За обещанието му, което беше неизпълнимо, защото не бяха си разменили даже телефонните номера.

Тази нощ Виолета сънува най-прекрасните си сънища... Коне, които препускаха край морето, облени целите в солените му пръски. Непознатият, с когото тичаха, хванати за ръце, покрай пенестия прибой, също като в клише за любовен филм... Едно мокро мъжко лице, което се навежда и я целува по устните. Почувства дори тяхната топлина и вкуса им... Събуди се като новородена. Сама не усети как стигна до онази любима пейка срещу обелиска на Левски. Чака непознатия цял следобед там. От онзи красив сън, който я беше направил щастлива. От романтичната им разходка из парка. Не дойде, не се появи, разбира се... Почувства се като глупачка и си тръгна към вкъщи. И още по-зле стана - не беше само глупава, а и нещастна! На един уличен ъгъл изживя нещо ужасно и разтърсващо. Видя некролог на стълб. От снимката я гледаше същият онзи мъж! Виолета настръхна цялата, почувства как сълзите в очите й напират с неудържима сила. Хубаво, че навреме осъзна абсурдната си грешка! Това беше друг човек. Починал отдавна. 

Дотолкова ли се бе влюбила в този странен, неизвестен мъж, появил се като падаща звезда в самотния й живот!... 

Без малко щеше да се разплаче за втори път, като някоя разочарована ученичка, ако не беше положила сетни усилия да се овладее. Тази нощ тя не можа да мигне дълго време. Сънят я победи чак на разсъмване, ала тя заспа дълбоко. Събуди се бодра и изпълнена с едно особено чувство на оптимизъм. След бурята винаги изгрява слънце, помисли си тя. Когато заведе сина си на училище, реши да облече най-хубавото си костюмче, което незабравимият Пиер й беше купил за рождения й ден в Париж. Мъжът на най-щастливите й мечти, който отдавна лежеше в гроба след онази трагична автомобилна катастрофа. Жестоко и нелепо, погубената й любов!... Така облечена, тя реши да отиде до един от морските курорти, недалеч от града, където бяха построили умалено копие на Айфеловата кула. Паркира колата си наблизо и шеметно се завъртя като балерина пред малкото метално копие на знаменитата Айфелова кула. Някога една красива жена беше вдъхновила Айфел да я издигне насред града на любовта, а сега Виолета се чувстваше щастлива като малка принцеса в танца си пред нейното копие

Изведнъж тя се блъсна в нечие тяло и се закова замаяна на мястото си. По-точно, попадна в едни здрави мъжки обятия, по-точно... Тя ахна от изненада: беше мъжът от пейката, с когото се бяха разходили из парка на Морската градина!

- Ти ме откри! - Той се усмихна на искрената й почуда. - Виждаш ли, обещах ти втората ни среща да е много по-вълнуваща от първата!... - Той се наведе над нея и я целуна с обич по устните. Някога като малка майка й беше казала да вярва в чудесата. Те винаги се сбъдват, когато силно се стремиш и мечтаеш за тях. Тази нежна целувка, тази сбъдната любов беше доказателство за това! 

Йордан МАТЕЕВ

Следете актуалните новини с БЛИЦ и в Telegram. Присъединете се в канала тук