Няма как да не помните чаровния брадатко, който ни омагьосваше пред телевизора, когато бяхме деца. Такова чудо не бяхме виждали - рисува, пее и едновременно с това разказва. В моите очи си беше старичък - беше ходил вече войник, но всички му казваха “бате Климент”.
И никой не можа да ме убеди след години, че същият този симпатяга е на страната на лошите в “Козият рог”. И до днес съм убедена, че онзи изнасилвач само прилича на него. Как така ще посегне на Катето Паскалева?! Нашият бате Климент беше винаги добър, усмихнат. И говореше тихо, сякаш ни споделяше важна тайна.
Климент Денчев е роден на 26 май 1939 г. в София. Детството му минава в онези софийски квартали, където улицата още възпитава, а възрастните говорят на децата като на хора, не като на публика.
Денчев не обича да разказва за ранните си години. В интервю от по-късен период казва кратко:
“Не съм имал тежко детство. Имах любопитно детство”
Още като момче започва да рисува. Не защото някой го е насърчил, а защото му е било по-лесно да говори с щрихи, отколкото с думи. По-късно ще признае, че рисуването го е научило на търпение - качество, което в театъра рядко се възнаграждава, но при него се превръща във втора природа.
В края на 50-те години Климент Денчев е приет във ВИТИЗ “Кръстьо Сарафов”. Това е време, в което институцията произвежда не просто актьори, а “типажи” - силни, звучни, категорични. Но Денчев не е от тях. Негови състуденти си спомнят, че не е бил най-гласовитият, нито най-амбициозният в курса
Един от колегите му казва години по-късно: “Климент не се бореше за роли. Той чакаше да му кажат, че имат нужда точно от него”. Актьорът е верен на вътрешното си решение да не се бута, да не се натрапва, да не играе на всяка цена. След дипломирането си Денчев работи в театрите в Пловдив и Добрич. Известно е, че в провинцията младите актьори учат занаята не от големи режисьори, а от ежедневието - от празните салони, от студените гримьорни, от разговорите след представление.
В писмо до приятел от този период Климент пише: Театърът не е там, където аплодират най-силно.
Театърът е там, където някой остава след края на представлението
Тези сцени го учат на уважение към публиката, независимо дали играе пред десет души или пред пълен салон. Това отношение по-късно ще го превърне в един от телевизионните любимци на децата.
Климент и Стефан Воронов
Когато влиза в Българската телевизия, Денчев вече носи този опит. “Бате Климбо” не е персонаж в класическия смисъл. Това е самият той - леко адаптиран към детския поглед. Рубриката “Климент пее и рисува” е създадена без замисъл за легенда. Както разказва за в. “Антени” самият той: “Казаха ми: рисувай и говори. Аз просто не се преструвах”. Няма маска. Няма превземане. Няма наставнически тон. Има човек, който рисува и говори спокойно, сякаш децата са седнали срещу него, а не от другата страна на екрана. Защото Денчев е убеден, че: “Децата не обичат да им се обяснява. Обичат да им се споделя”.
Рисуването върху стъкло - бавно, почти хипнотично - се превръща в контрапункт на динамичната телевизия от онова време
Децата не са подценени. Никой не им говори умалително. По-късно психолози ще отбележат, че това е едно от малкото детски телевизионни предавания, които не стимулират възбуда, а спокойствие.
Много родители си спомнят как децата им не искат да заспят, докато не свърши рубриката. Един от тях пише по-късно в писмо до БНТ: “Синът ми не гледаше телевизия. Той чакаше Климент”.
Климент Денчев не експлоатира известността си. Отказва участия, които не усеща като свои. Не търси разширяване на образа. В разговор с журналист споделя:
Не искам да бъда навсякъде. Искам да бъда на място
Известен светски журналист пише, че по това време Климент влиза неволно в сблъсък с “униформен”, довел до унизителен съдебен процес. Явно неслучайно точно в този период се заражда и решението за заминаване. Не внезапно, а постепенно - като вътрешна умора. Приятели разказват, че изпращането е тихо, без патос. Самият Денчев по-късно в интервю за “24 часа” казва: “Не обичам големите сбогувания. Те звучат като оправдание”.
В едно от малкото интервюта, след като напуска родината, Климбо признава: “Тръгнах си не защото не обичам България. А защото не можех да дишам. Заминах за Канада по лични причини, защото не можех да се вписвам в онази действителност.
Човек заминава не за да съжалява, а да открива нови светове
Нищо не ми липсва от родината. Взел съм България в мен. Тя ми е в сърцето. А сиренето и чубрицата ги има и там. Всичко, което касае България, ме боли вътрешно”, четем във Filternews.
В Монреал Денчев започва отначало - работи каквото може, докато намери място в медиите. Постепенно се включва в културни програми, насочени към деца и емигрантска публика. Участва в радиопредавания, прави авторски проекти. Няма блясък, но има смисъл. В интервю за българска медия казва: “Тук никой не ме нарича Бате Климбо. Но когато някое дете ме хване за ръка, разбирам, че не съм се загубил”.
Сред българите в Канада Климент Денчев е разпознаваем, но той не обича да бъде “емблема”. Помага, участва, но стои встрани от организационни конфликти. В разговор с български емигранти казва:
Родината не е място за доказване. Тя е място за спомняне
Животът му в Канада е по-тих, по-събран. Приятели разказват, че често рисува сам, слуша музика, пише, поддържа връзки с малък кръг хора. Не търси публичност. Не се оплаква. Не съжалява.
Сведенията за семейството на Климент Денчев са малко - и това не е случайно. Той целенасочено пази личния си кръг извън прожекторите. В интервю за българска емигрантска медия в Канада през 90-те години казва: “Най-хубавите ми хора не са публични. И не искам да ги правя такива”.
През 2005 г. Климент Денчев се връща за кратко в България за участие във филма “Разследване”. Това е единственото му професионално завръщане. За срещата с България казва лаконично пред сп. “Кино”: “Не се връщам, за да ме разпознаят. Връщам се, за да видя дали още разпознавам себе си. Нищо не е същото. Но и аз не съм”.
Климент Денчев умира на 29 март 2009 г. в Монреал. Новината идва тихо, както е живял. В България хората си спомнят гласа му, рисунките върху стъкло, спокойствието
БНТ излъчва кратък архивен материал. В социалните пространства зрители пишат: “Той беше част от вечерите ни”. “Той не ни поучаваше. Той ни уважаваше”.
Климент Денчев не остави скандали, манифести, шумни спомени. Остави нещо по-трудно - усещане за честност. За разговор без превземки. За изкуство, което не се натрапва.
В едно от последните си интервюта актьорът казва: “Ако децата не те запомнят като герой, а като приятел, значи си си свършил работата”. И може би точно затова днес, години по-късно, името му продължава да предизвиква усмивки.
Съгласно последната му воля, прахът му е разпръснат в двора на къщата, която сам е съградил и където се е чувствал щастлив. Така Климент Денчев остава завинаги там, където е ценен истински - в Канада
А у нас през 2013 г. на входа на къщата му в София е поставена паметна плоча, на която пише: “В този дом живя обичаният от малки и големи артист Климент Денчев - Бате Климбо”. Но средствата не са дадени от държавата, а са събрани от негови приятели артисти. В столичния квартал “Гео Милев” пък е кръстена улица на негово име. Защото хора като Климент Денчев трябва да се помнят.
Мариана ДОБРЕВА
