В последните седмици район „Младост“ отново се оказа в центъра на обществен интерес. Поводът – плановете на голяма строителна компания да инвестира в инфраструктура и обществени проекти, включително детска градина, здравен център и зелени площи. Подобна инициатива би следвало да бъде посрещната с одобрение, особено на фона на хроничния недостиг на места за деца в детски заведения. Вместо това обаче, социалните мрежи се изпълниха с критични публикации и подозрения.
На пръв поглед става дума за типичен пример на граждански активизъм – човек, който изразява позиция, задава въпроси и настоява за прозрачност. Всяко демократично общество има нужда от такива гласове. Но когато активистът има и ясно заявена политическа ангажираност, балансът става по-труден. Границата между обществения интерес и политическото послание често се размива.
Показателен е фактът, че в случая критиките към инвестиционния проект идват от онлайн публикациите на Боян Юруков - публична фигура, блогър и IT специалист, но и активен член на политическа формация – част от Националния съвет на „Да, България“. Това само по себе си не е укоримо – всеки има право на мнение и участие в обществения живот. Въпросът е друг: доколко подобни публични реакции са мотивирани от реални притеснения на гражданите и доколко се използват като инструмент за политическа легитимация?
Паралелно с това кметът на „Младост“ Ивайло Кукурин, който беше издигнат от ПП-ДБ, също се оказа в сложна ситуация. Той публично обяви, че е бил подложен на натиск и дори му е бил предлаган подкуп във връзка с обществена поръчка за строеж на детска градина. Това беше мотивът му да напусне „Продължаваме промяната“.
В същото време фирмата инвеститор заявява, че има намерение да изгради и дари детска градина на общината. Така възниква още по-сложен въпрос – дали зад уж гражданските спорове не се крият вътрешнопартийни конфликти и икономически интереси.
В публичното пространство вече се появиха редица мнения, според които някои кампании срещу конкретни проекти в столицата всъщност обслужват политически цели. Тази тенденция не е нова – активизмът у нас често се превръща в арена на предизборни и партийни битки. В резултат на това общественият дебат губи обективност, а реалните проблеми на хората – като достъпът до детски градини, здравни услуги и зелени площи – остават на заден план.
Не бива да се подценява и ефектът върху бизнеса и инвеститорите. Когато всяка инвестиция бъде посрещната с подозрение и идеологическа реторика, градът рискува да остане без развитие. Това не означава, че критичният поглед трябва да изчезне – напротив, гражданският контрол е необходим. Но контролът трябва да бъде аргументиран, базиран на факти и независим от партийни интереси. Важното е обществото да различава кога гражданската загриженост е автентична и кога се използва като инструмент за влияние.
За съжаление у нас действат странни политически формации, които изграждат своята идентичност и подкрепа чрез езика на омразата и „образа на врага“. Това е класическа стратегия в политическата комуникация, особено при популистки и антисистемни движения.
Ето как работи механизмът:
-
Липсата на реална платформа (икономическа, социална, културна) кара подобни формации да търсят емоционален обединител — враг, който да фокусира общественото недоволство.
-
„Врагът“ може да бъде конкретна личност или успешен проект, който символизира „елита“, „корупцията“, „външното влияние“ или каквато и да е заплаха, удобна за мобилизация.
-
Езикът на омразата има силно емоционално въздействие – той създава усещане за общност сред привържениците, като същевременно разделя обществото на „ние“ и „те“.
-
Такива движения оцеляват чрез конфликта – когато врагът изчезне, те губят посоката и обществената си енергия.
В този смисъл „врагът“ става стратегически инструмент, без който тези политически субекти не могат да се легитимират или оцелеят. Целта им обаче е свързано не с идеи и ползи за обществото, а единствено със стремеж за власт и усвояването на финансови ресурси.
