Когато умират поетите ни…

Преди 3 години си отиде от този свят поетът Велизар Николов. Живя 67 г. (1949-2018). Беше между най-нежните поети, които пишеха поезия и за деца, и за възрастни. Има издадени 11 книги.

Да, когато умират поетите ни, издателствата престават да се интересуват от книгите им. Рядко се срещат такива издания с останалите в чекмеджетата им непечатани стихове, освен ако не ги издадат роднините. 

Стихосбирките не са “продаваема стока”, поради което издателствата ги избягват

Казват: дори да издадем само 200 бройки, я се продадат 70-80 книги, я не. Някои издатели даже обявяват, че не приемат стихове за печат. 

По какво се отличават поетите ни днес от тези, които са писали в 40-те години на миналия век? Живеят в оскъдица, пренебрегвани, но не могат да изоставят това, за което са родени - да пишат поезия. 

Срещам се с приятеля на Велизар Николов - Васил Стоев, театровед, който винаги бе в час с творчеството му. 

Питам го за тъжната участ на родните поети, бързата забрава на тяхната поезия, която загива често при разчистването на жилището.

- Ще разкажа за готовата книга на Велизар “Увлечения”, която той приготви с неотпечатани стихове. Ръкописът й бил одобрен от издателство “Жанет 45” приживе на автора. След редакторското участие на видния наш поет Иван Цанев и художественото оформление, предпечатната подготовка на Иво Рафаилов оставало само да се предаде в печатницата. Но след смъртта на Велизар Николов през 2018 г. става ясно, че пловдивското издателство се е отказало да я издава. 

- И как се появи на бял свят?

- Стихосбирката на покойния поет с последните му стихове излезе след дълги усилия и пристрастия на група негови приятели в издателство “Ерго” през 2020 г . Как стана ли? Един ден ми се обади наша приятелка, журналистката Корнелия Божанова, разтревожена. Изгаряше от желанието да се направи всичко възможно за излизане на книгата на бял свят. Помоли ме да позвъним на други Велизарови приятели и с общи усилия да намерим изход. Първият, на когото се обадих, бе поетът в младежките си години и сега журналист Петко Тодоров. 

Решихме, че ако между приятелите съберем нужните пари, ще успеем да издадем книгата на Велизар

Свързах се и с роднини на Велизар, с братовчедката му Даниела Тахова, която познавах още от детската й възраст. Каза, че се чувства длъжна да осигури лично цялата сума и пое нещата в свои ръце. Оставаше да се намери издателство. За щастие, Иван Цанев разговаря с поета и преводач Мартин Христов, собственик на изд. “Ерго”, и той веднага се ангажира. Така се появи самата книга в безупречен вид, а премиерата й се състоя в Унгарския културен център.

Чета си я често с респект към истината и чистотата в стиховете му, какъвто бе и характерът му. С Велизар бяхме първи приятели още от гимназиалните години. Никога не съм го чул да се самоизтъква. Споделяше обаче категорично своето кредо. За него и малкото, невидимото бе важно колкото и голямото. Всичко беше част от света наоколо. А значи и част от нашата душа.

Припомням тук какво ми разказа в последния ни разговор Велизар Николов, малко преди да почине в 2018 г.

- Твоите приятели, пишещи братя, си отидоха един по един доста млади. Отидоха си Борето Гуляшки, Емо Симеонов, Виктор Пасков... 

- Всички бяха фини, нежни души. Пиеха, разбира се. Защо пие човек ли? Това е много дълга тема. С Виктор Пасков от деца сме заедно, учехме в един клас. Двамата ни изключваха многократно, сменихме толкова училища, че не остана резервно. Не, не сме хулиганствали. Не сме се държали неуважително към учителите, както е днес. Просто се отегчавахме от скуката, с която се преподаваше.

Съчинявахме кръстословици, за да научаваме повече. В следващото училище не си правеха труда даже да ни записват, защото после лесно ни изхвърляха без учителски съвети и друга бюрокрация. Така минаха последните ни класове в гимназията. Помня, майката на Виктор, след поредното ни изключване от училище, изкрещя подире ми от прозореца: Велизаре, ти си демонът на семейството ни! Сдобрихме се още на следващия ден. Майка му беше артистичен човек с литературни интереси. 

С Виктор сме били къде ли не из България. Канеше ме и съм ходил много пъти в Германия, където живееше и работеше като оперен певец. И какво правехме? Главно пиехме! Много пиене сме изпили с Виктор Пасков.

- Защо толкова пиеше интелигенцията в соца?

- И не само тя. В соца една част от бохемата ходеше по жени, а другата част пиеше...

Какво да правиш друго... Тогава обаче нямахме стрес от битовите сметки както днес. Едно време се живееше от писане на книги, макар и не богато. Но вършиш работа, която обичаш. Повечето писатели бяха главни редактори със съответни заплати или членове на редколегии - като им преиздадат 2-3 три книжки годишно, беше радост. 
Чакай, ще се върна на приятелствата ми.

Влизам в “Шапките”, там се събираше бохемата на София, мокър съм вир-вода. Едната ми обувка разпрана от разходки. Владо Свинтила ме разгледа и каза, примлясквайки: Ако родителите ти опишат живота си с теб и изпратят биографиите си в Светия синод, ще ги обявят най-малкото за мъченици.

Друг мой приятел беше художникът Иван  Георгиев- Рембранд. Почина млад, ненавършил 56 г. Живееше и работеше в една стая. За да не се отрови от терпентина, сутрин рано излизаше на дълга разходка и дишаше. После рисуваше. Беше се капсулирал. Трупаше си картините. Не участваше в изложби. Откриха го след смъртта му, имаше изложби, разпродажби, възхвала до небесата.

Веднъж ми предложи да си избера една от картините му: Избирай спокойно, само една! - така ми каза. Как става тая работа, имаше стотици нарисувани?! Продължих да се мъча. А той се изтегна и викна на сестра си: Верке, направи по още едно кафе, не ме гледай в ми минор! Най-после избрах една композиция и си тръгнах изтощен и щастлив, работата беше от последния му период. 

За финал ви предлагам откъс от написаното от литератора Марин Бодаков, който съвсем наскоро също внезапно си отиде от този свят. То е по повод новата стихосбирка на Велизар Николов “Увлечения” и заради липсата у нас на възпитание и отношение към родната ни поезия. 

“... Стихотворенията в “Увлечения” не бяха публикувани приживе на автора. Както вече видяхте, те са като стрелящи часовникови механизми: гледаш ги сложни, стегнати и красиви, а стрелят. По-късно разбираш: стрелят, след като са били простреляни. Тези стихотворения са и много мънички - но в тях са смесени, натъпкани до взрив смешното и жалното, уплашеното и свещеното, битовото и зловещото, нежното. Бих цитирал кажи-речи всичко: 
 
Карай... Велизар Николов е много голям поет. (Затова на премиерата на книгата му имаше максимум петнайсетина души. Дали бяха и толкова...)

Когато поезията е гешефт, когато поезията е стока, то решаваща за продажбата е нейната опаковка. Поезията се продава най-добре, когато сама си прави реклама: кратко, гръмко, безапелационно. Светът е ясен, двуполюсен, черно-бял. Печели онзи, който най-бързо предугади масовите предубеждения. Читателят обича да цъка с език, а не да му щрака мозъкът”.

Савка ЧОЛАКОВА