Ей, купиха я! Този път май наистина я купиха Кировата къща. Отдавна исках да ви разкажа за нея.

Навремето дядо Тодор, бащата на Киро, работил като градинар в Чехия. Всяка изкарана пара пращал на майка си и баща си, а те купували имоти и вдигали къщи на братята му и сестрите му. Последно купили на него. Най-калпавият имот от всички купени. Не знам дали дядо Тодор сам си е строил къщата, или родителите му, но е правена с нямане.

От дядо Тодор са ми първите ягоди, които завъдих. 

Когато се запознахме, гонеше деветдесетте, но не ги стигна

Ще го запомня с думите: “Знаеш ли, кога бях млад, на 76 години, как хубаво си гледах лозето! Пък сега Киро нищо не прави”. А то, лозето, си беше огромно. И както би казала майка ми, “мечките ревяха в него” - неизрязано, невързано, тревясало... Питам го на колко е. “На 85”, отвръща.

Колкото дядо Тодор беше работлив, толкова сина му Киро го мързеше, а и чашката му беше голямата любов. Но пък беше добра и чиста душа. Много истории мога да разказвам с него, щото си станахме дружки. Той беше първият и единствен съсед, който, като ни видя да чистим дивия орех и бурените до пояс около нашата къща, дойде с една вила и гребло. Каза: “Аз съм Киро. Ей там ми е къщата”. И се хвана да помага.

Та преди 3-4 години Киро се спомина от рак на гърлото. Преди да се разболее, се грижеше за баща си до смъртта му. А дядо Тодор беше станал труден за понасяне и разбиране. Абе, “две сърдити старчета” в една къща. Киро имаше сестра, омъжена в съседното село. Тя ги наглеждаше. После пак тя разнася Киро по доктори и болници. Тя го оплака и погреба. Помня, че като й видях сълзите, си казах: “Е, поне го оплакаха искрено Киро! То за мен с тия двама сина не е сигурно, че някой ще отрони сълза”.

Знаех, че Киро е разведен и има син в чужбина. 

Киро пък беше чул, че има внук, но така и не видя ни сина си, ни внука си

И ние не сме ги виждали и досега.

Вече в разгара на пандемията две съботи и недели наблизо бръмчаха резачки. То на село всяка седмица бръмчат резачки и косачки, но тези като почнат от 8 часа сутринта, че до след пладне, без да спират. Мъжът ми вика: “Машините са професионални, не са аматьори като нас.

И режат у Кирови”. Като чух “професионални”, наострих уши, защото ние 7 години уж режем и чистим саморасляци и див орех, и все има. Накратко, отидох да видя и се запознах с Иван - един немлад, но много интелигентен и възпитан мъж. Платил капаро за къщата и подхванал разчистването, като извикал хора, които така си вадят хляба, иззидал съборените комини и подмазал капаците на покрива.

Стягаше къщата за жена си и най-вече за дъщеря си, защото затварянето в апартамента им покрай Ковида беше ги депресирало. Имаше планове и хъс, а ми даде и телефона на Гюрсел, дето за 4 дена с двамата си сина и още 2-3 роднински момчета бяха съборили цялата гора еленова, барабар със старите чукани на лозето от 4,5 дка.

Обаче сделката се разсъхна. Първо къщата нямала документи. Докато доказвали със свидетели, че имотът е на дядо Тодор, Кировият син размислил за цената, определена от леля му. Оказа се, че момчето си е в България, в града. Отдавна, още докато Киро е бил жив. Запънал се Тихомир да не се продава, докато не му дадат колкото той иска. Брокерката пък, и тя съседка, не направила предварителен договор и кандидат-купувачът изгоря с 2-3 хиляди лева, вложени в имота.

Две години останалите съседи се питаме един друг знае ли някой какво стана с добрия човек и нещастната къща.

И изведнъж гледам, кола с ремарке пред Кирови

Не посмях да отида, няма кого да питам. Може да са си наследниците, но може и да са цигани. На сутринта мъжът ми вика: “Някой краде дървата на Киро. Вчерашната кола я товарят, но нямам батерия на телефона да звъня на кмета, а не ми се разправя сам с цигани”. Казвам му, че ще отида да видя какво става и ако са крадци, ще им кажа, че ще звъня в полицията. Аз батерия имам. Естествено, че не ме пусна, защото междувременно колите вече станали 3. 

След малко си тръгнахме. С кучето, с котето. Видяхме, че едни товарят дърва, но други разтоварват тръби за кабели и строителни материали. Значи са я купили. Дано къщата този път има късмет. Дано си има и стопанин и стопанка, че много й личи на една къща кого си няма и какъв е този, дето го има. Дано и ние извадим късмет с добри съседи.

Една седмица по-късно…

Ако ви кажа кой е купил къщата, ще решите, че си измислям и че гледам много турски сериали. Тц! Изобщо не гледам. Обаче къщата я купила тъщата на Кировия син. Жена на нашата възраст, живяла години в странство. С образование и професия. Много интелигентна и възпитана, както ме информираха тези, които вече са се запознали с нея. Оправила всички финансови неразбории на зетя, дала му колкото искал, и сега къщата е нейна.

Аз съм изключително доволна, по две причини. Първо, имам всички шансове да се сдобия с нова приятелка и съседка. Второ, Кировите внуци сигурно ще идват и ще тичат из имота на прадядо си. Мисля и че Киро ще е доволен и ще се усмихва горе на небето или там, където е.

Диляна ДОШКОВА