Познавам Лидия от повече от 45 години. Първо като актриса на сцената, след това като актриса в дублажа. Да кажа, че е красива жена, ще ме смъмри. Твърди, че е “лицеприятна”. Нямам обяснение, но винаги казвам за нея “Лиденцето”, независимо от достопочтената й възраст. Иска ми се някак да я прегърна, да я утеша, да й вдъхна от моя хъс за живот. Обаждам й се в неподходящ момент, но ми отделя цялото време на света. Представям ви една дама, която цял живот се е борила сама. Но е запазила пламъчето - живее с радостите и скърбите на днешния ден.
- Ще започна разговора ни по необичаен начин. Кажи ми, какво би искала да те питам като начало?
- Защо не се научи да бъдеш нахална?
- А сега ми отговори на този въпрос.
- Така съм възпитана. Моят баща беше царски офицер. През 47-а ги уволниха всички офицери, които изкараха войната. Те бяха възпитани по друг начин, имаха друг морал, бяха други хора. И този “друг” човек ме е възпитал - мен и брат ми, да не съм нахална, да не закъснявам, да не клюкарствам. Така че аз нямам никаква заслуга за това. Просто от такова тесто съм направена.
- А сега нека те върна назад във времето. Имаш ли други театрали в семейството?
- Нямам! Аз съм първата издънка в семейството, която се занимава с изкуство. Но майка ми много обичаше да ходи на опера. И понеже баща ми не беше любител на това изкуство, познай тя кого водеше със себе си. Така покрай майка ми заобичах операта, научих се как се влиза в театър, как се държи човек в театъра. Това е моят първи допир с театъра, със законите на театъра.
След това станах една от рецитаторките в гимназията. Оказа се, че учителката ми по литература е майка на режисьора Вили Цанков. Тя наблюдаваше развитието ми и реши да ме запознае със сина си - да ме чуе как рецитирам. Стана така, че рано се “добрах” до Вили - може да звучи смешно, но това беше едно прагче, което трябваше да прескоча. Аз вече знаех кой е Вили Цанков, следях му постановките и бях направо зашеметена от това, че той ще ме чуе.
- Кога за пръв път усети, че актьорството не е просто интерес, а призвание?
- Явно съм разбрала, че това не е каприз, а призвание, щом реших да кандидатствам във ВИТИЗ.
- Вили Цанков ли те подготви?
- Не. Сама си се подготвих. Може би и затова не влязох първата година. Бях първа резерва. Аз цял живот съм се блъскала самичка - никой не ме е бутал. И като се оказах първа резерва, реших да отида при Иван Башев, тогава беше зам.-министър на културата. Отидох в приемния му ден, представих се и попитах каква е процедурата да вляза, щом съм първа резерва. Няма да забравя как той ми каза, че има три места за резервите, но те са за малцинствата
Адски се ядосах и му казах: “Другарю Башев, вие имате приемно време, за да слушате, а не да ми показвате вратата”. Беше ми много обидно, че той така “ме отряза”. После се оказа, че втората и третата резерва вече са записани, знам кои са, но няма да им кажа имената.
- Ама от малцинството ли бяха?
- Не, не, изобщо не бяха от малцинството. Обясниха ми, че Боян Дановски бил сбъркал с оценките и се поправил - тройките станали шестици. Много се огорчих и започнах да разбирам, че има един задкулисен път, по който се случват нещата.
- Кое е най-смелото решение, което си взела за себе си?
- Отидох във Видинския театър по чл. 9 и това беше изключително полезно за мен. Разбрах, че актьорството е много сериозна работа. Защото младите ги товарят много. А след ВИТИЗ отидох по разпределение в Стара Загора, после ме поискаха в Пловдивския театър.
Навсякъде, където съм играла, съм била поискана
Не аз съм тропала на нечия врата, а директори на театри са ме искали, дори са се борили за мене. И това винаги ми е давало самочувствие, че аз съм от можещите.
- Имало ли е период, в който си се съмнявала в избора си?
- Никога не съм се съмнявала. Дори когато бях първа резерва. Бях убедена, че го мога това. Така съм мислела тогава. Ако ме питаш сега, 100 на 100 ще имам хиляда съмнения - мога ли, не мога ли, това тука така трябваше... Знаеш, че ние, актьорите, сме пълни със съмнения. Но като си млад, нямаш никакви съмнения, мислиш, че водата ти е до коленете.
В "Зарево над Драва”
- Вярваш ли, че изкуството има силата да променя начина на живот на хората?
- Абсолютно съм убедена. Не само начина на живот, променя начина им на мислене. Много неща променя. Последните две години, когато не играя, често се замислям какво друго съм можела да бъда. Не знам, Марианче. До ден днешен не знам. Мисля, че това съм могла да бъда. А бях и хубавелка, а това е много важно за една актриса - да изглежда добре на сцената.
- Има ли принцип или ценност, от които никога не би отстъпила?
- Аз съм много задръстена в това отношение. Има много неща, за които не бих отстъпила. И там, където вероятно съм правила компромиси, там, където съм отстъпвала, никога не съм се чувствала добре
Винаги съм се чувствала не на мястото си. Както и обратното - там, където съм се чувствала на мястото си, съм била сигурна, че това съм аз, това искам да кажа, че това искам да направя.
- Кои обществени теми те вълнуват най-силно сега?
- Толкова много са темите, които ме засягат... Извинявай, но аз просто не мога да понасям днешните политици. Защото повечето от тези “можачи” в политиката са необразовани, невежи хора. Ако искаш, не го пиши, защото това, което казвам, звучи отвратително, но така мисля. Не може да разбираш от всичко, просто не е възможно.
- Смяташ ли, че артистите трябва да изразяват гражданската си позиция публично?
- Да, така мисля. Вече не съм такъв борец, но мисля, че не само артистите - всеки човек трябва да има гражданска позиция. Но артистите, хората на изкуството - най-вече.
- Коя е най-голямата ти лична победа извън професионалните постижения?
- Много ще те разочаровам. С голяма тъга ти казвам, че аз нямам лична победа, имам провали...
- Сигурна ли си? Провал е, когато ти си допуснала грешка.
- Почти съм сигурна... Може да не е съзнателно, но след това съм осъзнала, че съм допуснала грешка. Аз загубих детето си, което смятам за страшен мой провал. Това е мой провал...
- Лиде, това е твоя огромна загуба, не провал! Съдба, не е провал.
- Да, съдба е. Но аз го приемам за личен мой провал. Абсолютно. Не мога да ти го обясня. И не мога да си го простя, докато живея на този свят.
- Има ли място, където се връщаш, за да се презаредиш, когато си изчерпана, изтощена, разочарована?
- Обичам да се движа - тогава мисля най-трезво. Или когато правя нещо с ръцете си, може би е трябвало да стана занаятчия. Аз умея и обичам да рисувам. Имаше период, когато така се изразявах. Много чета, макар че напоследък ми е трудно заради очите. Бях купила на моите родители една дървена къщичка близо до София - е, там презареждах наистина. Имах интересна случка с тази къщичка. Веднъж, отивайки на репетиция, настигнах елегантна жена, която едва ходеше на високите си токчета. Спрях и й предложих да я закарам. Оказа се, че тя е някакъв главен инженер на завод в някогашния град Толбухин, който прави дървени къщи. На слизане каза, че ще ми се обади и изобщо не изслуша обясненията ми, че нямам пари за бунгало. Мина-замина. И след около 6 месеца една жена ми звъни: “Другарко Вълкова, къщичката е готова”.
- Направи добро и ще ти се върне...
- Не винаги, обаче. Няма да коментирам втората част - когато не ти се връща. Аз така - правя добро, но не ми се връща.
Няма за кога да ми се върне, то свърши...
- Докато ходим по тази земя, винаги има за кога.
- Млад човек си, за тебе има време, Марианче.
- Лиде, как минава един твой ден сега, като не играеш?
- Не играя, не ходя на записи, не правя дублажи. Преди няколко месеца направих 2-3 реклами. Много се зарадвах, защото при нас е така - като откажеш 1-2 пъти, и те забравят.
- Гледах те по телевизията, беше много мило. Камерата те обича.
- След това предаване на Драгомир Драганов толкова много хора ми се обадиха! И всички започват не от това, което съм казала, а колко добре изглеждам. Оказва се, че е много важно да изглеждаш добре.
- Има ли роля, в която си се почувствала “разголена” - не като актриса, а като човек?
- Има такава роля - в “Плешивата певица”. Интересно - в театъра всичките ми роли бяха такива, че все се подчертаваше фигурата ми. Костюмите ми бяха или с къси полички, или с реснички, че да се виждат краката ми. А в киното - обратно. Там играех жени с очила, учителки, майки - там показвах другата си същност. Сега като ти разказвам, и си давам сметка, че на сцената съм била една, пред камерата - друга
Но “Плешивата певица” ми бръкна в душата. Имаше и един мюзикъл - “Апетит за череши”. С такова нетърпение съм чакала да дойде представлението, за да мога да си излея душичката и в текста, и в песните. Опитвала съм се винаги да намирам нещо, което да ме радва в това, което играя. Ако аз се зарадвам, ще се зарадва и някой в залата.
- С какво днешната публика е различна от публиката в началото на кариерата ти?
- Знаеш ли, публиката също много се променя. И тя се променя от нас, от хората, които се занимават с изкуство. Ние трябва да я побутваме. Това е пак наша отговорност - да си възпитаваме публиката да я насочваме към истинското, към стойностното.
- С какво искаш да те запомни публиката?
- Всичко, което съм постигнала, е било без гръб, без лакти. Може да звучи като клише, но държа да ме запомнят като един честен човек, който си е вършил работата в театъра, където е задължително да си честен.
Мариана ПИЩАЛОВА
