Обаждам се на Любен Чаталов за интервю. Предлагам му два варианта - по телефона или на кафе. “В мойта къща кафе не се пие, скъпа”, шегува се той. Въпрос на логистика. Идвам, казвам. Артистът ще пие, аз ще карам. Решено-сторено. 

И след някакви си 50-60 км се озовавам в “Тайната градина” - имаше една такава детска книжка. Навсякъде зеленина, ама не подравнена и натъкмена, а поддържано дива. И едни лехи, натежали от зеленчуци. И кучета, които само искат да те подушат и великодушно те пускат да минеш през новата порта. За стопанката, която ме посреща с топла прегръдка, вече замислям отделен материал. Защото по нищо не отстъпва по колорит на легендарната си половинка.

- Любо, живееш в прекрасна къща. Говори се, че сам си я съградил.

- Да. От основите - всичко е минало през моите ръце. Вече съм го казвал - дълъг път беше. Имаме основата, бием плочата - фалирам. Откъде пари? Снимах, обаче материалите ги няма. Трябва да ги докарам отнякъде си. Хайде дигнахме първия етаж... фалирах. Бихме втора плоча - фалирах. Започнахме тавана - фалирах. И така до ден днешен - 19 години. Но вече не ми се мърда от тука въобще.

Както се казва, ходя до София само по голяма нужда - когато е много наложително. Иначе никой не може да ме мръдне оттук. Миналата година ни поканиха в Чикаго - там има много българи. Чувал съм от колеги, че много добре посрещат хората. Говорим си с Камелия - къде ще ходим сега. Тя не е възрастна, на 54 е, но и на нея не й се ходи. Погледни отзад. 

Тази гледка не можеш да я видиш никъде - една поляна, една огромна черница, големия орех, черешки

С тази черешка например имам една случка. Тъкмо я бях посадил и се родиха 3 черешки. Ама още бяха недозрели и ги чаках, за да видя какъв вкус имат. Идва един ден екип на Гала да взимат интервю на живо. Имаше една Зейнеб - влезе в двора. “Ау, черешки!” вика и ги изяде. Щях да получа инфаркт. Не за друго, ама ми бяха трички. Та искам да кажа, че има някакъв сантимент към мястото, което ти си засадил. Аз нарочно го държа така - не обичам джуджета и гъбки из двора. Подрязвам по малко, но го държа така, малко диво. Погледни, аз не виждам друга къща, въпреки че сме в центъра на селото. 

- Какъв беше житейският ти път - права магистрала или криволичеща пътека?

- Криволичеща магистрала. Магистралата е една права отсечка и е скучно. Вдигат голяма скорост хората и се трепят. Моят живот премина така..., както ти казах за къщата. Фалирах, после пак. Аз се чудя - имам 3 деца, участвал съм в 180 български филма и 20-30 чуждестранни. 

Та се чудя - кога съм се женил, кога сме гледали деца, кога съм се развеждал, след като съм снимал в 4-5 филма на година...

Тогава един филм се снимаше по 70 дни. Не знам. То човек не забелязва и магистралата. Хуква нанякъде, защото днеска си тука, в другиден си в Синеморец, третия си във Видин... Сега по-младите ми колеги казват, че не могат да спят по хотели, все нещо им пречи, възглавницата им била твърда. Кой ме е питал дали ми пречи възглавницата?! Лягаш, спиш и отново на работа. 

С Иван Иванов в "Градът, в който живеем", 1989 г.

- По БНТ започнаха да пускат българска филмова класика. Гледаш ли?

- Да, колкото мога. Все пак това е моето време. Но не обичам много да ги гледам, защото виждам само покойници

Аз ги познавах тези хора. И като ги видя такива едни бодри, млади, здрави... става ми малко криво. 

- Кой те откри за киното?

- Въло Радев - с “Адаптация”. Търсели човек за ролята на “един идиот”. Въло ни караше да ходим в едни групи и да гледаме. Най-интересното е, че в онази група за психотерапия беше и бъдещият министър-председател на България. Първият демократичен, не си спомням кой беше.

- Филип Димитров ли?

- Да. Какво да гледам, какво да се уча? Аз шиех гоблен - “Момиченце с козичка”. Но първо на екран излезе “Бумеранг”.

- Имаше ли колебания дали да избереш театъра или киното?

- Мен ме разпределиха за “по-шумен успех” в Шумен. Бях започнал снимки, а директорът на театъра ми заяви, че киното не го интересува, защото тече подготовката на 1300 години България. Отидох при Людмил Стайков, когото натискаха да започне снимките на “Аспарух”, и той, след намесата на Павел Писарев, ме назначи на щат в Киноцентъра. И така по някакво стечение на обстоятелствата започнах да снимам като ненормален. След като през 90-а г. разбиха Киноцентъра, ме назначиха в Театър “София”. Една такава криволичеща магистрала. 

- Плащал ли си данък “Обществено мнение”?

- Какво мнение?!

- Обществено.

- Има ли такова?

- Има. И много хора плащат.

- Като имат пари - да плащат! Аз си имам едно място, приятели, с които си живея. Не че не ме интересува светът, напротив. Но ако някой ми каже: “Защо си такъв?”. Ами такъв съм! Не мога да бъда друг и точка.

- Изпадал ли си в опасни ситуации по време на снимки?

- Много. 

Няма връх в България, който да не сме катерили, докато снимахме “Лавина“

И на Памир сме били, на 4800 м. На Мусала спяхме в едни бунгала - копаехме снега, за да влезем вътре. Имам премеждие и с един кон. На устието на Велека трябваше да яздим през един камъш. Няма как да видя, че има голяма дупка. Конят падна и си счупи двата крака, аз пукнах ключица. Гипсираха ме, защото след два дни трябваше да яздя. Жега, а аз с гипс, с кожени дрехи - ужас. Като казах по телефона на баща ми, той отсече: “Ами да беше станал счетоводител”. И ми затвори. 

- Пред какви изпитания те постави като човек и като актьор началото на, както се оказа, безкрайния преход?

- Тогава снимах във филма “Тони” - наскоро го даваха по БНТ. И една вечер седнахме на ъгъла пред президентството на един кашон. Защо? Защото уж ще се протестира нещо. Там не можеше да се пие алкохол, а Домът на киното е на 300 метра. По едно време дойде едно момче с китара, с едни скъсани дънки. “Мога ли да седна при вас?”. Де да го знам, че бил Кръпката.

После започна да идва и Вежди, започнаха след това да строят църкви, палатки. Аз бях там. Сутрин отивах на снимки, после се връщам. Прибирах се само да се изкъпя. Там видях покъртителни сцени, които не ми промениха мнението, че нещо трябва да се смени..., но не съм очаквал, че ще стане така. Стана една - църкви, камбани... Христо Ганев идваше, питаше: “Защо бе, какво не искате...?” Виждах, че нещо се случва, но какво, защо, при кого ще отиде... 

Вървят ли двама... с Камелия

- Въпросът ми беше как ти се отрази чисто професионално тази промяна?

- Изгониха ни от Киноцентъра. Аз продавах тенджери. Карах такси. С Пальо Вежинов открихме и кръчма. 

Имах един голям тефтер с вересии, защото много колеги и приятели останаха на улицата

И както можеш да се досетиш - фалирахме. 

- Но ти не замина за чужбина като много други. 

- Аз бях женен за финландка, имам две момчета. Сега единият е в Замбия, другият - в Щатите. 

- А ти се прибра и си си тука.

- Как иначе? Аз повече от 15-20 дена не издържах там. Вярно, много снимах. Но като знам, че в Дома на киното са седнали Доньо Донев, Ицо Калев, Ването Иванов, Ивайло Герасков... Където и да ходиш, нямаше ден, в който да не минеш оттам. Това беше и своеобразна борса: “А, Чаталов, как не съм се сетил за тебе, да му... Почвам един филм, имам една роля за тебе”. 

- С какви чувства се връщаш към миналите любови?

- Двамата с Иван Иванов ни обявяваха за най-големите любовници. А истината е, че особено Ването беше най-моногамният човек, когото познавам. А той хубав! Людмила Гурченко казваше за него: “Ако се беше родил поне поляк, щеше да бъде европейско лице”. Моите връзки са били все за по-дълъг период и никога не са били заради бройката. Имал съм много възможности, но сигурно ме е мързяло... Не съжалявам нито че останах в България, нито за миналите любови. Можех да живея в Австралия. А това? Тази зеленина! А братовчедите?! С какво мога да купя това? С нищо! Ами ако не бях тук, как щях да срещна Камелия? 

- Как всъщност се запознахте с нея?

- Поканиха ме да чета стихове на Й. Кръчмаров. Страхотен поет. И приятелите ми казват, че ще дойде и Камелия Кондова. Бях чел нейни стихове, но не я познавах. И по едно време се появява в едно лилаво рокле. Като се развъртя, взе всички поръчки, защото сервитьорките нищо не разбираха. Фурия, ти казвам. Разговорихме се после. Оказа се, че не пази нито една своя книга. От дума на дума... остана. Тя е невероятно грижовен човек. 

Не че не мога да си направя едно кафе - тя не ми дава!

Камелия никога не е имала село. И тази градина долу е нейното царство. Аз седя на терасата и давам указания. Всичко е толкова кротко и хубаво. 

- Отдалечеността от големия град отрази ли се на контактите ти?

- Не оставаме сами. През ден идва някой. Така че не страдам от липса на контакти. 

И кафе се пие, и се хапва вкусно след интервюто...

- Пишеш ли нещо?

- Не смея. Мога да седна да напиша спомени. Ама чакай сега - всяка жаба трябва да си знае гьола. Всеки издаде книга. Който не се е сетил от актьорите, той не е издал книга. Така или иначе, тези, които написаха спомени, след 5-6 години ги забравиха. Ще ме забравят и мен, без да съм писал. Защо? Живей си, разказвай на приятелите - какво по-хубаво от това. 

- Какво си казваш, като погледнеш назад?

- Скоро си мислех... Вярно, с краката не съм добре, ще правя операция на очите, но се чувствам и си пия ракията като на 18, както в казармата. 

Физически почвам леко да тропам, но не поглеждам много назад, защото... 

какво има да гледам? Не можеш да запомниш целия си живот. И нищо не бих променил. За нищо не съжалявам. Защо трябва да съжалявам? Аз съм го изживял по този криволичещ начин. Минал съм по този път, не ме е пренасял някой. Как може да съжаляваш, че си се родил и си живял по този начин?! 

- За какво мечтаеш сега - на 74?

- Мечтая да си видя децата, защото са по различни краища на света. И понеже се установяват там, взимат къща под наем, коли под наем, училището на децата трябва да се плаща. Казват: “Татко, ела да ни видиш”. Откъде да ги взема тези 5-10 хиляди долара, за да отида до Нова Зеландия?! Това ми е единствената мечта. И да живея с Камичето, докато мърдам. И да ми идват приятели, да си приказваме. 

Благодаря ти, че отвори дом и сърцето си за нашите читатели. Те са набори, бъди сигурен, че са гледали повечето ти филми. Благодаря ти и ме чакай отново. Но този път ще си говоря повече с Камелия. 

Мариана ПИЩАЛОВА