Маргарита Петринска е дългогодишен журналист и писател. Автор е на художествена и художествено-документална проза. Носител е на наградата “Блага Димитрова” на Граждански форум “Българка” и “Златно перо” на СБЖ.
“Ветровити полета” е новата й, седма поред, книга. Силният хуманистичен заряд е една от причините разказите в нея да се четат с интерес. Явно предишната й книга с къси разкази, “Отлитащите дни”, е имала необходимост от ново продължение. Тя бе и поводът за нашия разговор.
- Има ли в днешно време добри поводи за радост?
- За радост винаги има повод. Но не мога да премълча за кръвожадния ни преход, в който хора умираха от студ и глад, палеха се. И да кажа: всички вие от телевизионните екрани, дето все повишаването на пенсиите ви е в устата, опитайте се да живеете с 500 - 600 лева.
Срамно е да ви слуша човек
Да гледа вашето свенливо-загрижено изражение, защото липсата на съчувствие е абсолютното зло. И по-голямо достойнство, драги политици! Мислете за България. Слушайте мнението на българите, а не мнението отвън!
- Като писател как приемаш нахлуването на чуждици, при наличие на хубави български думи?
- Имам гореща молба като българка и филолог. Имаме си “начало”, а не “старт”. Не “стартирайте” с тези хищници чуждиците, имаме си глагол “започвам”. Пригласят журналистите и всеки, грабнал микрофона. “Заразата” е опасна. Впрочем, прочетете “Цената на златото” на Генчо Стоев.
- Би ли разказала един от твоите сюжети, изграден от истинска случка?
- “Потайник” например. Героят е елтехник, обича тишината, цени съня. Но в градинката под прозореца му всяка сутрин телевизионен журналист с пинчерче си пуши цигарата, а хайванчето лае, та се къса. И какво прави нашият човек? След цигарата журналистът отива да пие кафе. Той тръгва след него, издебва момент и удря силен “чембер” в главицата на кученцето. Оттук нататък под прозореца на техника настъпва тишина. Познат ми подхвърли този реален случай, който не ме остави на мира, докато не го написах.
Нобеловата лауреатка за литература за 2022 г. Ани Ерно с романа си “Годините” ме предизвика да напиша “Изчезване. Предизвикано от Ани Ерно”. Когато човек си отиде, с него си отива цяла вселена: хора, случки, събития, радости, скърби, епохи дори... Опитах се да изредя частици от житейски преживяното.
До някаква степен разказите са автобиографични. В тях, както и във фрагментите “В късни часове”, са мои близки, приятели, колеги, майка, баща, дядо... И пак повтарям - с надграждане, с художествена измислица, за да се влезе в условната реалност на изкуството.
По природа съм оптимист, обичам да се радвам, обичам да обичам
И се надявам това да си личи в книгата.
Журналистическата ми професия, срещите с хора и събития са били за мен винаги творческо богатство. Всеизвестна е истината, че животът е най-големият разказвач на истории. Разбира се, от една история може да се вземе само “късче” и то да е достатъчно за художественото надграждане.
Новата ми книга се състои от две части. Първата, по-голямата, са къси разкази, а втората - фрагменти. И във всички тях го има това житейско “късче”, което идва изведнъж, но когато започне да търси излаз на белия лист, не можеш да се отървеш от него. От сън ще те вдигне.
- Как би коментирала връзката “талант-характер”?
- Тя е силна, съдбовна, бих казала. Тук нямам предвид само леност, гуляи и пр., които могат да погубят един талант. Мисля си за характера като крепител на ценностна система, отстояваща хуманни принципи и добродетели. Характерът устоява на нечистата сила, която изкушава с пари, слава и власт.
Мисля често за Прошката като мотив в едно творчество
Прошката е християнска добродетел. Христова добродетел. Прошката за мен е да не мъстиш, да не злобееш. Е, сигурно няма да забравиш. Но се питам кой е по-удовлетворен: простилият или простеният.
Убедена съм, че ако сюжетът е продиктуван от ОНОВА ВСИЧКО, с което човек живее и се сблъсква всекидневно, няма да остави читателя равнодушен. Имала съм случаи да ми се обади познат, чел моя книга, и да ме награди с думите: “открих много неща, свързани с мен”. Какво повече да ме зарадва!
Савка ЧОЛАКОВА
