За обратите в историята и премълчаните истини: Разказ на свидетел – Мария Луиза Българска за годините извън България, за решението на брат й да се върне в страната, за семейството. 

– Как напуснахте България?

– Аз бях на 13. Човек помни много. Често ме питат: „Как беше да тръгнете в изгнание?”. Тази дума е толкова голяма, едно дете не я разбира. И думи като „завинаги”. Това са думи, които едно дете не разбира. Знаехме, че тръгваме. Накъде? Не го разбирахме. Мама каза: „Тръгваме”. И си оставихме всичко. За 24 часа си оставихме и кучета, и коне, и играчки. Всичко! Това беше нещо ново.

Като стигнахме в Истанбул, там беше световната преса с фотографи. Мама ни държеше за ръката. След това се качихме на един кораб и най-сетне стигнахме до Александрия, където баба и дядо, италианският крал, дойдоха да ни вземат. 

Отидохме в английски училища, без да знаем нито една дума английски – нито Симеон, нито аз. И той не беше ходил на училище, и аз не бях. Другите деца ни гледаха като странни същества. Но човек бързо се учи. Тук учителите идваха при нас, но след 9 септември смениха учителите и старите ги нямаше вече. Аз винаги казвам, че ако бях останала, щях да стана една малко пионерче.  Не е шега. Така е. Всичко наоколо беше друго. Учите да пеете „Калинка” и „Катюша” и това става много бързо. Не беше лесно. Хората си мислеха, че там е хубаво, не беше. Голям зор изкарахме в Египет. Но Слава богу – и го казвам с големи букви – оцеляхме. Благодарение на майка ми станахме хора –  Симеон и аз.  

– Как приехте решението на брат си да се върне в България? 

– Дядо ми, италианският крал, казваше, че в семейството само един командва. Но това е така, че Симеон цял живот миля за България и никога не спря да помага. Когато дойде моментът, той беше много щастлив  да дойте тук и аз с цялата си душа го подкрепих. Аз бях първата, която дойте тук през май 1991 г. Знаете ли какво е да живее човек половин век и да си милее за земята, за дома, за всичко – не е лесно. През  1982 г. пътувах от Цюрих до Истанбул и прелетях оттук. Имаше слънце и видях отгоре кубетата на „Св. Александър Невски”. И ми стана страшно мило и си рекох: „Може би никога няма да ги видя пак”. Но стана чудо и ето ме.  

Като летях първия път от Мадрид до София, получих вестници – български вестници . Да чете човек български вестник в онези години, не ставаше. Ако някой ти прати стар вестник, беше като една баница, докато стигне. Говореха български в самолета. За мен беше неописуемо. И вече като стигнах тук, да не говорим!

– Има ли нещо, за което го критикувате?

– Не, не ми е работа. Аз винаги го подкрепям. Той си взе здравето и живота да изпълни дълга си. Майка ми, разбира се, помогна за това, защото ни говореше винаги за България. На българските празници тя ни пращаше на православните черкви, защото мама беше католичка. Винаги ни напомняше: „Днес е на този светец и трябва да отидете на черква!” Винаги. Тя като говореше за България, казваше „у нас”. У нас не беше Италия, а България.  А живя тук само 13 години.

– Как виждате ролята на царското семейство днес?

– Всеки според силите си. Ето, моите деца например, когато има българско мероприятие и са поканени и аз не мога, те отиват. Знаят, че са полубългари. Но съпругът ми е поляк и много полски неща правят. Но нито аз научих полски, нито той – български, защото е много мъчно в странство.

– Вашата благотворителна дейност остава в сянка..

– О, да. Какво казва Евангелието: Каквото дясната ръка прави, лявата да не знае.  Не обичам да разправям какво правя. Ако мога да помогна, го правя от все сърце. Сега на стари години още повече.  Когато човек работи за една кауза – бедните, болните, там няма партия. Ако човек прави добро му се връща на душата, на душата е голяма утеха.

– Бихте ли разказали повече за семейството Ви? У нас за него се знае малко.

– Имам четири деца – трима синове и една дъщеря. Първият – Борис, се занимава с маркетинг в едно инженерно дружество . Женен е, има три деца. Вторият – Герман, живее в Канада. Той е вицепрезидент на „Роял Банк”. Има три дъщери. Едната вече омъжихме миналата година. След това е Александра. Тя е омъжена за един португалец и най-забавното е, че семейното му име е Магелан. И те имат три деца – едно момче и две момичета. Едната се казва Йоанна като мама, а другата – Клементина като баба ми. За първи път това име излезе след много поколения отново, защото никой досега не употреби името Клементина. Това ми е много драго. Павел е най-младият. Той е електроинженер и работи в Сан Франциско. Има две деца – на три и на една година.

– Строга баба ли сте?

– Това не е моя работа. Като майка може би бях строга, но като баба човек няма толкова задължения, няма натиск. Да правят каквото искат. Радвам им се, но рядко идват. Това ми е мъката. Радвам се, че преди три години успяхме да се съберем всички едно лято.

– Какво от уроците на Вашия баща предавате на вашите деца и внуци?

–Това, което всеки би дал на децата си – да се трудят, да помагат, да бъдат добри хора. Да са свестни хора. Това е. Какво друго?!


Източник: bTV