Много откровен разговор с певицата Михаела Филева - една от любимките в шоуто “Като две капки вода”, чийто финал предстои тази неделя, 18 май. Михаела ще е на тази сцена за трета поредна година - първо като подгряващ артист на Ед Шийрън и Ив, а сега като финалист в най-грандиозното предаване, което за първи път ще бъде на стадион. В този откровен разговор тя разказва за тежкото си детство, мечтите, които е гонила с инат, и уроците, които животът й е поднесъл.
Ето и част от интервюто в подкаста “При Тото”.
- Михаела, разкажи ми за началото, как отиде в “X-фактор”?
- Всъщност при мен началото беше много преди “X-фактор”. Аз съм от много скромно семейство, във финансовия смисъл, ама наистина много. С разделени родители, майка ми работеше на няколко места, за да може да ме издържа.
Буквално съм отгледана от баба ми и дядо ми, докато мама работеше и се размазваше, за да може да си плащаме сметките. От много малка ми обясняваше кое колко струва и защо не може да си позволим всичко. Като дете съм мечтала за едни толкова прости и тривиални неща, които изпитвам лек срам дори да ги споделям.
- За какви неща си мечтала?
- До 7-8-годишна възраст мечтата ми е била да имаме вътрешна тоалетна, защото съм живяла в къща, в която имахме само външна тоалетна. И на Коледа като ме питаха какво искам, на мен това ми беше мечтата - да не ми се налага да си облека якето посред нощ, за да отида до тоалетна. Тогава за мен музиката беше някакво бягство от цялата тази реалност, защото се срещах със съученици и приятели, които се занимават с музика, и там бяхме равни, защото единственият критерий беше талантът и колко труд си положил. Никой не те питаше тия дънки колко пъти си ги обличал.
Спомням си едно лято, в което имах само един чифт дънки и една тениска - това ми бяха всичките дрехи за лятото. И тези дънки всъщност бяха срязани дълги от предишния сезон. Баба ми казваше: “Като се прибереш от игра навън, изпираш си ги на ръка, простираш ги и сутринта си ги обличаш пак, да са ти чисти”. Такова е било моето начало - може би много далеч от това, което хората си представят.
Била съм на 9 години, когато много ме увличаха и танците, освен музиката. На 6 г. започнах да свиря на пиано при Петя Кръстева в Дебелец, където са баба ми и дядо ми, в тази къща, в която ти казах, че съм израснала, защото те се грижеха за мен. Успоредно с това започнах да се занимавам с латино танци в училище, защото, като видях тези лъскави рокли, много исках да се занимавам с това. Тогава таксите бяха много ниски, нещо от сорта на 10-15 лв. на месец, и можеше да си го позволим.
- Ти си била при майката и бащата на майка ти, нали? Сестра, брат имаш ли?
- Да, нейните родители. Имам двама братя от втория брак на баща ми, но не ги познавам, защото не сме имали с баща ми никаква връзка.
- И нашите са разведени, бях на 9 тогава...
- О, ти го помниш, по-неприятно е това. Аз съм била на 2, когато те са се разделили, обаче поводът за раздялата им е много неприятен и всъщност е първият ми спомен за този живот, защото е свързан с домашно насилие
Майка ми е страхотна героиня, защото това се случва горе-долу в средата на 90-те, когато има все още усещане за табу в обществото да се говори за тези неща. И когато се говори за домашно насилие, то си седи при закрити врата у дома, за това не се говори, защото “какво ще кажат хората”, а тя е намерила смелост да се разведе и просто да се махне.
Много интелигентна жена е майка ми и на много неща ме е научила, за това как може да се справяш сам в живота, с достойнство и без мрънкане да преодоляваш всяко предизвикателство. И докато тя работеше на няколко места, баба ми и дядо ми бяха майката и бащата за мен и голяма част от възпитанието си дължа на тях.
А майка ми никога не съм я чула да мрънка - тя просто правеше каквото трябва да се направи. И никога не ми е вменила подсъзнателно, че на мен нещо ми липсва или че съм нещо по-малко.
- Ти научи ли се да си слаба, позволяваш ли си?
- Да, но го научих, когато се появи правилният човек, защото аз продължавам да съм много самостоятелна. Но когато си във връзка, е важно да си партньор, а не винаги да държиш всичко на своите рамене. Аз съм от хората, които ще си преместят сами дивана, ще си свършат всичко сами.
- Няма лошо в това.
- Повярвай ми, имала съм връзки, в които точно това беше проблем. Казваха ми: “Кажи, че имаш нужда от помощ”. А аз наистина нямах. Имало е случаи, в които ми казват: “Остави ме да бъда мъжът във връзката”. Но с появата на Стефан в моя живот за първи път срещнах човек, който е толкова по-интелигентен, по-осъзнат и по-адекватен от мен, че просто се предадох. С чувство на възхищение към него си казах: “До теб аз мога да бъда слаба, защото знам, че ти можеш всичко по-добре от мен”. Това е причината да се науча да бъда уязвима. Той ми показа, че с всичките си качества и всичко, което е като личност и мъж, с него съм в абсолютна безопасност. Преди него не съм го изпитвала. Много съм благодарна на съдбата, на Бог - кой в каквото вярва, - че пътищата ни се пресякоха. Разбрах, че не е лошо да имаш критерии за партньор. Просто трябва да дойде правилният човек.
- Радвам се, че ми разказа всичко това.
- Уча се да не се срамувам. Помня, че за едни от първите ми по-големи награди ми се обади мениджърката и ми каза, че трябва да отида на събитието. Попитах я до колко часа ще е, тя каза: “До 23.00-23.30 часа най-късно”. Погледнах кога е последният автобус - беше по-рано. Казах й, че няма да мога да отида. Тя настоя, защото било важно пиар събитие.
Срамувах се да й кажа, че нямам пари за такси
Облякох си роклята и отидох. А после от центъра на София до Студентски град се прибрах пеша. Сега се уча да си давам сила сама да разказвам тези неща, защото хората си мислят, че всичко идва даром. А всъщност става с много лишения и много работа.
- Що е то бърнаут за теб?
- Моето първо сблъскване с бърнаута беше през 2014 г., още на 22. От тотално невежество дори не го разпознах. Нямах около себе си хора, които да ми кажат: “Забави темпото”. Бях студентка в Музикалната академия - всяка сутрин в 7.30 тръгвах за лекции. И бях много редовна, защото не исках да давам лош пример - нещо ми се случва, ставам известна и зарязвам образованието. Изкарвах общообразователните лекции до 13 часа, след това имах специални предмети - пеене, пиано, самоподготовка. После започваха танцовите репетиции за “Денсинг старс” - по 7-8 часа на ден.
Приключвах в 21, понякога в 22 часа. Тур мениджърът минаваше с колата, взимаше ме, дремвах малко в нея. Те правеха саундчек, аз се оправях в хотела, сама се гримирах, обличах се, отивах да пея. Към 4 сутринта събирахме техниката, лягах за три часа и в 8 пак бях в София за лекции. Това беше над три месеца - по 3-4 часа сън в кола. Имах по 5-6 участия седмично. Беше много тежко. Помня как в колата получавах паник атаки. Тогава не знаех какво са. Не казах на никого.
Мълчах и стисках зъби, за да не разочаровам някого
Превърнах се в работохолик. Не можех да си почивам. Когато имах свободно време, изпитвах тревожност - че си губя времето. Не потърсих помощ. Не отидох на терапия. Това стана манталитет. Единственото нещо, което ми даде баланс, беше появата на Стефан. Каза ми: “След като направиш концерт в зала 1 на НДК, искам да отидем някъде, да си починеш”. Първото място, на което заминахме, беше Куба.
Той предложи 2 седмици почивка. Аз: “Никакъв шанс! Ти луд ли си?”. Най-дългата почивка, която съм имала, беше 3 дни. Обади се на мениджърката ми, каза й да не ме слуша и да ми освободи тези 2 седмици. Заминахме. Нямаше интернет почти през цялото време. Беше като абстиненция да не работиш. Тогава за първи път започнах да се уча да делегирам. Да приема, че някой друг може да свърши нещата не по-зле, а може би дори по-добре.
- Почивката е много важна. Най-важната част да си добър в работата е да можеш да почиваш добре.
- Стефан ме научи на това. Появата му в живота ми преобърна приоритетите ми. Възможността да съм с него стана по-важна от всичко. Той хранеше душата ми, правеше ме по-добър творец. Благодарение на него имах нужда да крещя на света “Родена с късмет” и “Без етикет” - защото той беше вдъхновението.
- Ти ще си на стадиона на 18 май с “Капките”. Много е интересен процесът в шоуто, защото виждаш човекът как пее, как се държи, влизаш в техните обувки и си взимаш някакви неща после за себе си. Етиен ли ви помага в това?
- Да, Етиен, но имам и човек, който ми помага и в самоподготовката.
- Ще го спечелиш ли?
- Не, никакъв шанс. Но ми е много интересно да влизам в образ. Всички се справят страхотно - особено мъжете в женските образи. Включително Вениамин - той беше в моя отбор в “Гласът на България”. Имам усещането, че ми е като дете, а ние сме почти връстници.
- Беше ли ти интересен проектът “Гласът на България” като изживяване?
- Да, но и много труден. Аз съм много емпатичен човек и знам какво минава през главата на участниците, когато се качват на сцена - защото съм била там. А после на нокаутите трябва да им кажеш колко са добри и да отпратиш някого. Прибирала съм се вкъщи и съм плакала. Стефан се чудеше защо толкова го преживявам. Много ми беше тежко точно поради тази причина. Но с много от тях още поддържам връзка - вече голяма част имат свои кариери.
- Ще се видим на твоя концерт в НДК на 22 октомври със сигурност. Да видя какво си си взела от “Капките”.
- Колко салта ще направя на сцената или поне една свещ - като началото на концерт на Пинк (смее се). Това е великото нещо на концертите - когато успееш да създадеш онзи момент, онази емоция, която хората помнят. Не помниш всички песни, но ако си преживял нещо специално, то остава завинаги. Ще се опитаме това да създадем на 22 октомври.
Йонислав ЙОТОВ
