На 78 години тя продължава да излъчва енергия и жизненост, с които малцина могат да се похвалят. Мими Иванова не спира да радва публиката с глас, чар и неподправена топлота. Последният й концерт - “Всички обичат Мими” в Зала 1 на НДК, беше истински празник - на сцената до нея застанаха Васил Найденов, Веселин Маринов, Орлин Горанов и, разбира се, нейният съпруг и дългогодишен музикален партньор Развигор Попов.
С нея си говорим за всичко - от спомените в Хисаря и любовта, която “улучва със стрела”, до вълнението да бъдеш баба на чаровно мулатче с българска душа и ямайска усмивка. Без преструвки Мими разказва как няколко свалени килограма могат да предизвикат повече коментари от концерт в Зала 1, и как, дори без пластични корекции, една жена може да изглежда прекрасно. Историите й са искрени, лични и вдъхновяващи - като самата нея.
- Концертът ви се казваше “Всички обичат Мими”. А вие обичате ли себе си?
- Всеки човек се обича, но аз съм много взискателна - особено към себе си. Обичам се с мярка. Не съм от хората, които се възхищават на себе си безрезервно. Напротив, много съм самокритична. Смятам, че е редно човек да има вътрешен филтър, да може да си каже: “Тук това не беше добре” или “Можех да се справя по-добре”.
- Как празнувате Великден във вашето семейство?
- Много го обичам този празник. Всичко се раззеленява, птичките пеят, даже и пролетният дъжд, който вали, не е онзи, който предвещава зима. Много се зареждам в този сезон. Много се вдъхновявам и живея, сякаш изведнъж се раждам отново. Празнуваме го с най-голямо удоволствие. Тази година не можах да постя. Обикновено го правя първата и последната седмица. Така ми е по-лесно, защото това са дълги пости. А Развигор поначало си е веган. И аз покрай него съм в едни 90% пости. Ходим на църква. Пазя си свещички от свещения огън от много години. Боядисваме яйца, колкото да си разменим със съседите. Аз много обичам агнешко и вероятно някой друг ще го направи, за да не дразня Развигор вкъщи.
Много обичам всичко, което е свързано с Великден
Обичам това настроение в църквата, хората, които са отишли вечерта, обикалят църквата. Чувствам се заедно с всички тези хора. Никой не прави лошо и съм много респектирана от цялото това настроение преди и след празника. После идва и Гергьовден. Това може би ми е любимият период, до Еньовден.
- Как започна пътят ви в музиката?
- Много хора казват: “Откакто се помня - пея”, и при мен е точно така. Никога не съм се съмнявала, че ще се занимавам с музика. Семейството ми не е било сценично - сестрите ми пееха хубаво, но никой не се е стремял към сцена. А аз... от малка просто го носех. В музикалната школа в Хисаря свирех на акордеон. Хисаря е курортен град и по онова време нямаше толкова хотели, затова хората от цяла България се настаняваха по частни къщи. Нашата винаги беше пълна с курортисти. Вечер, след процедурите, се събираха в двора, а аз ги забавлявах с акордеона. Така ме запомниха мнозина. После съдбата сякаш подреди нещата - учителят по музика дойде при баща ми и каза: “Дъщеря ви трябва да продължи с музиката”. И всички знаехме, че това е моят път.
- Не сте имали притеснение от сцената?
- Тогава не. Сега вече много се притеснявам, защото съм по-зрял човек и знам, че това не е лесно. И колкото и да си сигурен, знаеш, че винаги може да се издъниш, затова сега се притеснявам много повече. А и сега съм на много по-друга сцена, не са приятелите на родителите ми и онази детска наивност, която ми е помагала да съм спокойна. Сякаш така е било писано.
- Как се запознахте с Развигор Попов?
- Сцената и музиката ни срещнаха. В нашата среда не помниш точно кога си се запознал с някого - просто се засичаме по проекти, концерти. Знаех го като ръководител на оркестър “Стакато”, но не подозирах, че ще ни разпределят да работим заедно. След едно дълго турне в СССР трябваше да напусна оркестър “София” и така попаднах в неговия. Харесвах работата му, неговите аранжименти - възползвах се от всичко, което можех да науча. И в един момент пак този СССР ни накара да се забележим, защото беше голяма скука, нямаше къде да ходиш. Винаги съм се шегувала, че почти от скука го забелязах, но не е така. Тогава започнах да чувам как свири той, много хубаво и чувствено. И това някак ми подейства. Не знам какви са били тези стрели, които ме улучиха.
- А кога разбрахте, че точно той е вашият човек?
- Ами точно тогава, когато тази музика ми подейства. Сякаш преди това не бях чула, че той свири хубаво. Изведнъж чух по различен начин как свири и много ме впечатли и ми подейства. Тези стрели кого, кога и как ще улучат никога не се знае.
Развигор дори не го харесвах, не му обръщах никакво внимание, докато след това за мен нямаше по-красив от него
- Казвате, че вашият грях е, че сте развалили семейство. Но дали едно истинско семейство може да бъде развалено?
- Още от едно време се коментираше това и трябваше сега Деси Банова да ме попита и хората в един сайт веднага ме осъдиха. Но когато има смисъл, когато виждаш, че нещата продължават и връзката е силна, тогава като че ли не е грях. Просто хората са се намерили. И знам, че това не беше единствената причина. Вече толкова години сме заедно, че това според мен не е грях. А истинската любов оправдава така наречените грехове. И хората, които ме осъждат, не си дават сметка, че много семейства се разпадат, за съжаление. Ето, ние сме се намерили, колкото и да имаме някакви дрязги, но те не са такива, че да разрушат тази сериозна връзка. Сега дори не се и сключват бракове, което може би е по-практично.
- А как приемате всички жълтини, които се пишат за вас?
- Аз съм много чувствителна и както казах, много изисквам от себе си и внимавам какво правя, как се държа. Но не го правя изкуствено, наистина обичам хората, защото съм усетила обич. И когато някой напише нещо такова, непредизвикано грубо, ми става много неприятно, защото знам, че не е прав. Защо например ще се занимават с какво съм облечена? Просто хората се обличат по някакъв начин. Не мога да свикна с това! Никога не бих обсъждала недостатъците на някого, това е нетактично, неуместно. Всеки има някаква представа за себе си.
Все още не мога да приема някой неуместно да ме критикува, без да е прав
Аз така се харесвам и това е достатъчно. Не харесвам непредизвиканата агресия, която все още ме наранява. Но явно го има това в човешката природа - да сме критични, но не и самокритични. Дори и Христос не е харесван от всички. Всъщност много се вслушвам в критика и съвети, но изказани по компетентен и деликатен начин, а не така шумно. Тогава винаги ще я чуя.
- Развигор в момента ви е най-голямата опора, но той ли е човекът, който ви тласка да вървите напред?
- Винаги е бил. Много често съм казвала, че съм много доминантна в нашето семейство, но той просто е мил, кавалер и ми позволява да имам това усещане. А всъщност важните решения винаги са подчинени на него.
Той е човекът, който повече знае, повече разбира, но е деликатен и ме оставя да си мисля, че аз съм тази, която се е наложила и е направила нещо. Всъщност не е така и на 90% от нещата се подчинявам. Много ценя такъв човек като него и вече за кой ли път ще го хваля, но пожелавам такава връзка на хората, които държат на семейството.
- Как си поддържате гласа?
- Много съм благодарна на моята дисциплина и може би на генетиката. В продължение на 15 години рядко пеех. Говоря за прехода. Тогава в онзи кризисен момент намерих баланса да съм отново в музиката. С Развигор направихме музикална школа, която имаме и до този момент. Макар че покрай концерта малко я занемарихме, но сега отново подхващаме активно уроците. То е като инструмента, когато не се поддържаш, няма как, гъвкавостта изчезва. Бях толкова спокойна на сцената... само да се напише на един лист, че имаме концерт, и хората влизаха, беше толкова пълно.
В един момент престанах да пея и се появи този страх от публиката
При завръщането си след толкова години просто не знаех ще ме харесат ли, няма ли да ме харесат. И гласът ми не беше същият, не толкова като глас, а като вълнение и като стрес от сцената, все едно че никога не бях стъпвала на нея. И от публиката, която тепърва ме приемаше като някакво ново име, което трябва да се налага. Много благодаря на импресариото ни Евгени Боянов, който успя по някакъв начин да каже “ти можеш, вие можете”. И ми създаде това професионално самочувствие, което ми липсваше.
Винаги съм изпитвала неувереност дали пея добре, дали добре съм се подготвила, много съм се старала заради публиката. И да, имам тази неувереност, която ми пречеше, но Евгени успя. Концерт след концерт, участие след участие, започнах да пея. Макар че на запис така и не се научих да пея, защото винаги съм имала оркестър зад себе си. Благодарение на Евгени, на моето усърдие и на това, че започнах да пея на живо и да свиквам с публиката, без значение, че хората се чудят защо го правя, като мога и другояче да мина, си възстанових целия диапазон, който имах. Вече съм на възраст, на която би трябвало да съм изгубила една част от тоновете си.
Вече съм тази, която бях преди, със самочувствие, че мога да пея на живо и да защитя песните си. Чувствам се много по-зряло.
- Как поддържате физическа форма? Спазвате ли диети, спортувате ли?
- Покрай концерта съм отслабнала 3 кг. А и преди това изкарах един вирус и две седмици не можех да ям пълноценно, тогава свалих още някой килограм.
Сега съм в такава форма като едва ли не от младежките ми години
И се чувствам много по-добре. Понякога тичам около Камбаните, понеже живея наблизо. Преди ми беше достатъчно движението на сцената, но много ми пречат високите токове. Понеже винаги съм на висок ток, а ми иде да ги захвърля нанякъде. Докато съм на сцената, не го усещам, но после ми идва да ревна от болка.
- Излезе информация, че сте си правили пластични операции, но ги опровергахте.
- Ами аз отслабнах около 5-6 кг и изведнъж лицето ми се промени. Нямам пластична операция! Понякога си слагам филър на устните, но и това не съм правила от години. Но как да го обясниш на хората.
Започнах вече да се стягам и лицето ми се намести по някакъв начин, но нямам пластични операции
Може би някой, ако ме убеди да си направя…, но не знам дали си заслужава в този период от живота ми. Но не съм против хората да направят това, което ще ги накара да се почувстват добре.
- Знам, че много обичате да пътувате?
- Да, така е. Мисля, че е заложено във всеки човек. По принцип съм домошар и обичам да си стоя вкъщи, поне така беше. Но сега развих страст към пътуването
И ако не пътувам 3-4 месеца някъде, ме хваща съклет. Толкова хубаво е да видиш други неща, да излезеш от вкъщи, да потеглиш нанякъде. Това усещане за нещо ново, дори и да си бил вече на някоя дестинация…
- С Развигор ли пътувате, или не винаги?
- Ами не винаги, защото той не всякога може да ме придружава. Напоследък повече се заседява вкъщи, макар че много ми се иска да идва с мен. Там, където отивам, обичам много да ходя.
От такова пътуване се връщам отслабнала и готова да преодолея всякакви стръмни склонове и височини, което е невероятно. И гледам да го правя редовно, защото няма какво да си говорим, когато съм вкъщи, сядам пред лаптопа и това ме убива. Доста е работата на лаптопа, човек може много интересни неща да върши и се унася. Забравя, че може да се разходи и е по-добре да го направи, отколкото да следи какво става някъде. Всички сме подвластни на техниката.
- Да, вече от 2-годишни, та до 100-годишните.
- Точно така, и това е толкова жалко. Айде, при нас каквото и да става, вече е по-разрешено, но малките постоянно гледат и цъкат, а не се разхождат. Затова обичам да ходя на други дестинации, и то с други хора.
Обичам да съм сред готини хора В началото им е интересно коя съм, каква съм, но после виждат, че аз съм един нормален човек и много добре си контактувам с тях, а те са толкова щастливи. А и аз също. Винаги са ми били много интересни хората, това ми е липсвало в годините, защото артистичната професия е такава - поставят те на някакъв пиедестал, а ние сме съвсем нормални хора и е хубаво да контактуваме. Но хората, щат или не щат, се държат малко по-особено с нас и това те отделя от истинското изживяване, да се чувстваш спокоен, да се събуеш, да си небрежен в някое отношение. Както казваше един мой познат, “да си изпиеш спокойно лимонадката”. Но трябва да си винаги нащрек и да си този, който очакват.
- Как избрахте името на дъщеря си?
- Кръстена е Ина, на свекърва ми, която е Дафина, на баща ми, който е Иван, и на сестра ми - Ивана. Общо взето, решихме на всички да угодим, а и е едно универсално име, което се произнася лесно на всички езици. А Развигор с неговото чувство за хумор, когато решихме как да я кръстим, каза “има Ина и Инна, дай нашето да го кръстим с три “н”.
- Тя е омъжена за ямаец и има едно прекрасно мулатче - Тая Мей. Казвате, че често си идват в България?
- По-често те идват, защото ние все имаме някаква работа. А и все пак тук могат да си починат. Или пък пътуваме някъде в чужбина, те идват от Берлин, ние от София. Така миналата година в Анталия си изкарахме страхотно, бяхме и с още наши роднини. Правим си такива срещи тук и там и ще продължаваме, защото ни е много забавно.
- Какво е усещането да сте баба?
- Прекрасно! Въобще не се чувствам потисната от този факт.
Много ми е приятно, като ми каже “баби”
Тя много сладко говори български, защото ходи в българско училище един път седмично. Пее много български песни. Обича много да пее, макар че не пее много чисто засега. Но е важно, че душичката й пее. Тя е толкова усмихнато и щастливо дете. Вероятно е от нейния ямайски корен, не знам. Много е приятно да гледаш едно толкова весело дете. Може би ще се занимая с нейното пеене, но защо пък на всяка цена? Да не натоварвам певческото клонче. Майка й пее много хубаво.
- А тя защо не стана певица?
- Ами може би виждайки моята професия, не се реши. Дъщеря ми е много различна, не обича показността, обича да си работи, толкова е скромна, че чак е дразнещо.
- С какво се занимава?
- Работи в банка, има две гражданства. Добре се е устроила. Понякога я критикувам, че не се прибира в България. Мислех, че ще учи и ще се върне. Но сега чувам от мои приятели, че някой ден мисли да се върне. Но кой ще е този някой ден… Каквото и да е, важното е да е щастлива.
- А как се запознаха с нейния съпруг, вие как го приехте?
- И до този момент се чудя как това послушно дете не сподели с мен. Сигурно щях да съм много против, тя затова не ми е казала. Направихме й подарък за рождения ден - билет до Ямайка. Обикновено всеки февруари с приятели изчезва от Берлин за 1 месец и отиват на пътешествие в някоя топла държава. Настаняват се в хостели, където срещат различни хора и въобще всякакви търсачи на силни усещания. Изкарват си много приятно. Но този път в Ямайка отиде сама и там са се запознали. Дори се е омъжила там, такава внезапна и помитаща любов. После се появи и едно прекрасно слънчице, което ни радва много.
- Предстои ви да сте жури на Националния младежки конкурс “Петнадесет лалета” от 24 до 27 април в Хисаря. Какво е за вас този конкурс?
- Този конкурс е особен, защото е наречен на името на моя песен. Много съм щастлива, че съгражданите ми направиха такъв конкурс преди години. Той е един от най-посещаваните и различен, в смисъл че освен една българска и една чужда песен има раздел, където пеят песен от моя репертоар. Освен това има награда за автори аранжори, които правят моите песни с нов аранжимент. И много от песните вече звучат поновому, изпети от млади хора, и това е нещо прекрасно, защото отива в бъдещето, а не остава така архаично, както аз съм го изпяла. Това ще даде възможност на песните ми да живеят още много дълго време.
- Имате концерти и в чужбина. По-различно ли е там в сравнение с България?
- Ами там българите са по българи, отколкото тук. Българската публика е доста разглезена и много взискателна, много трудна. Защото те виждат много, много знаят, много могат. Много българи пеят много добре, това, че не са на голямата сцена, е друг въпрос. Иначе, отивайки в чужбина, стават големи патриоти и оценяват всичко българско. И там всичко минава много приятно, много зареждащо и емоционално.
- Какво бихте пожелали на нашите читатели?
- Както винаги казвам, най-важното е да сме здрави и да сме добри. Когато сме здрави и добри, всичко по някакъв начин ще се нареди и ще сме щастливи и ние, и хората около нас.
Цветелина ТОТЕВА
