Моряк: Срещу пари можеш да обладаеш жената на президента на Нигерия

Срещу пари можеш да обладаеш жената на президента на Нигерия, разказва Динко Аргиров, познат като Морския Вълк. Той е един от основателите на българския морски флот, пътувал е и под руски флаг в Океанския риболов. Аргира повдига завесата на покъртителната история на своя живот пред в. “Марица”.

Българските моряци отсядаха в бар, чийто собственик бе грък. Той знаеше, че сме бедни и затова не ни взимаше пари за вход. Щом влезеш в заведението на секундата до теб се лепват жени. Дори идват бащите им и започват да ти ги предлагат, да ги търгуват. Имаше един мъж, който ме порази. Предлагаше 5-те си дъщери да правят с моряците платена любов. Най-малката, която бе само на 13 години, бе най-скъпа, най-евтина беше 20- годишната. Истинско разочарование е обаче да спиш с подобна жена. Първо, за да я имаш за една нощ трябва поне половин час да се пазариш с бащата. Ние бяхме майстори и от първоначалната цена 20 долара за нощ смъквахме на 2. И после – много от момичетата направо се преобразяваха, след като се качваха на кораба. Разбирахме, че са с перуки, на огромни високи обувки и като ги свалят стават метър. Имаше и още куп екстри, които се махаха за нощта. Така очарованието им се губеше и почти бе невъзможно да се преживее бурна любовна нощ. А от друга страна абсолютно всички го правеха за пари и това донякъде убиваше желанието за ласки. Но това е. Хората бяха бедни и жриците на любовта се схващаха като работнички, разказва Аргиров.

Динко е командвал механици, които са подържали в изрядност австрийски, немски, холандски, италиански и японски машини. Като рационализатор многократно е награждаван с отличия от най-висок държавнически ранг, а от министерството са му връчвали и златни значки за принос в бранша. Бурния му моряшки живот дава основание на приятелите му да го сочат като една от българските морски легенди.

“Щом стъпих в морската столица, започнаха разочарованията. Нас – бъдещите специалисти, ни хвърлиха в един конски вагон пълен със слама. После ни остригаха нула номер и ни раздадоха по едни американски гащи. Но бързо си стъпих на краката. Приеха ме в школата и усвоих управлението на основния двигател на кораба. Решиха, че се справям добре и затова навярно ме изпратиха на ескадния миноносец “ Георги Димитров”. Този кораб беше най-голямата българска бойна единица на флота ни. Основните функции на миноносеца бяха да атакува брега преди да отидат там бардажите (корабите натоварени със сухопътни войски). В реални бойни действия ние трябваше да обстрелваме няколко часа брега и след като разчистим врага, чак тогава можеха да се спуснат войничетата.
Бяхме готови по всяко едно време да влезем в бой. Тогава (50-та-54-та година) в наши води шареха само турски подводници. Чак в края на 54-та година СССР даде на България две мальотки и ние най-после се сдобихме с родни подводници. Една вечер след три дневно плаване се готвим да се прибираме. Изтощени сме, не сме спали три нощи. Но получаваме нареждане, че в морето шари турска подводница и трябва да я отстраним. Въпреки, че бяхме изтормозени, се изпънахме като струни. Казахме си : мамичаката им мръсна. Ще ги потопим. И тръгнахме да шарим. Имахме акустичен апарат, които хващаше подводници по дъното на морето. А самото го изследвахме квадрат по квадрат. Бяхме се настроили да стреляме, да убиваме и същевременно да умрем за България. Обхвана ни неописуемо чувство на патриотизъм. Това настроение, което ни завладя, готовността за саможертва не може да се предаде с думи. Вражеска подводница така и не засякохме, но това ще си остане единствената реална бойна ситуация, в която съм попадал.
По-късно с миненосеца “Георги Димитров” заминахме за СССР. Там в град Севастопол стояхме година и половина. Толкова беше необходимо на специалистите, за да ремонтират кораба. Целият град Севастопол е един огромен корабостроителен завод – нещо грандиозно.

Корабите, морето са моята страст. И до сега не знам какво е това морска болест, никога не съм повръщал. Последните години при нас идваха на стаж офицери от генерал-щабната академия. И какъв резил. Тия мъжаги като се хванеха за коремите и по цял ден си повръщаха червата над умивалниците. Гадна картинка. Та така. След като се уволних като командир на моторно отделение, тръгнах в руски кораб на Океански риболов. Качих се на стара, допотопна техника. Първо тръгнахме за Атлантическия океан. Още в Черно море ни хвана страхотна вълна, която ни блъскаше като “ шкембе в дувар” , казано на жаргон. Минахме през Босфора, Мраморно море, Дарданелите, Бяло море. Там същата тунджа (вълна) едва не ни преобърна. Командирът даде нареждане да се скрием зад остров. По същото време друг руски кораб потъна трагично с екипажа си.
Най-впечатляващо беше преживяването ми на Лас Палмас – екзотичен град да Канарските острови. Там Рузвелт и Чърчил са имали вили, толкова е привлекателно това място. От огромните светещи реклами и светлините по пищните магазини ме заболя главата. Толкова бях превъзбуден, че вечер не можех да заспя. За пръв път виждах такова вълшебство”, разказва Аргиров. /БЛИЦ