Мултимилионерът Шефкет Чападжиев: Синът ми се роди болен, няма милиони и билиони, с които да го излекувам

<br /> <em>&ldquo;ШОУ&rdquo; е любимият му вестник, който чете в Чикаго, запазват му го всяка седмица, споделя самият Чападжиев. Затова ексклузивно пред нашия репортер той прави своята уникална изповед! </em><br /> <hr /> <br /> <strong>- Били сте едва на 10 години, когато ви изселват от родния ви дом. Как се случи това?</strong><br /> - Живеехме в Мадан, близо до границата. През 1949 г. решиха да изселят в Северна България хора, които бяха по-будни, като моя баща, който имаше малко магазинче и го смятаха за богаташ. Имаше и българи, и българомохамедани като нас. Нахлуха милиционери вкъщи в полунощ, дадоха ни 15 минути да си вземем ръчен багаж. Аз бях на 10 години, брат ми - на 6 месеца, а сестра ми - на 12 години. Имах една баба на 85, която много обичах. Като излязохме навън, казаха: <br /> <br /> <span style="color: #800000"><strong>&ldquo;Бабата я няма в списъка!&rdquo; </strong></span><br /> <br /> Бяхме принудени да я оставим там, а тя не можеше да се грижи вече за себе си. След два месеца ни съобщиха, че баба е умряла...<br /> Качиха ни в един камион и тръгнахме. Бяха общо 3 камиона. За къде &ndash; не знаехме! Стигнахме до Асеновград. Там ни качиха на един вагон - също както са правили с евреите. Във вагона нямаше клозет, нямаше нищо! Ужас! Пътувахме много време. Влакът само тръгне и спре, тръгне и спре... Стигнахме гара Лясковец. Оттук трябваше да ни закарат на различни места в Северна България. Закараха ни на една ливада до село Боринци. Заповядали на местните да ни дадат квартири. Там хората не бяха виждали българомохамедани или помаци и... се събраха да ни гледат. А ние сме и помаци, и българи, ама хората не знаеха! Видяха, че и ние сме същите хора като тях! <em>/усмихва се/ </em>Настаниха ни на квартири. Хората бяха много добри и гостоприемни. В Мадан ядяхме само картофи и царевичен хляб. А там яденето беше супер - имаше бял хляб, защото земята беше плодородна. Бързо влязох в контакт с децата и станахме приятели. <br /> <br /> През 1951 година много турци от съседното село Стрелци заминаха за Турция и ние си купихме къща от едно семейство. Започнах гимназия в Котел. През 1953 година вече ни разрешиха, който иска, да се върне в Мадан. Въпреки че вече се бяхме подредили, нашите страдаха от носталгия и решиха да се приберем. Завърши нашето наказание... <br /> <br /> Като се върнах в Мадан, завърших вечерна гимназия. Там се запознах с Хамид Русев - българомохамеданин от Горна Арда. Много се засегнах, че не ме взеха да служа в редовната войска, а в трудови войски, понеже бях помак! То така и му викаха: Трудова повинност &ndash; &ldquo;турци и помаци&rdquo;. Пък и бях от неблагонадеждно семейство. Много ме обиди това! Въпреки че аз в казармата пишех докладите и на офицерите. <br /> <br /> <strong>- Тогава ли решавате да &ldquo;избягате&rdquo; от България, както се казваше преди време?</strong><br /> - Още като младеж, като прочетох книгата на Алеко Константинов &ldquo;До Чикаго и назад&rdquo;, ми влезе в ума, че трябва да отида да видя Чикаго! Хамид Русев живееше, както ти казах, в Горна Арда - точно на гръцката граница, но работеше в Мадан. Споделих му какво мисля да правя. И той имаше същото желание. Тогава не можеше по някакъв начин да напуснеш България! Хора като нас не можеха да мръднат до Югославия! <br /> <br /> Пробвахме още 1959 година, преди казармата, точно на Нова година, но не успяхме, защото аз не си бях взел открит лист, за да му отида на гости. През 1963 г. с Хамид бяхме излезли от казармата. <br /> <br /> <span style="color: #800000"><strong>Вече нямахме право на грешка! </strong></span><br /> <br /> Направихме сериозни проучвания. Тогава аз бях главен касиер на Държавно земеделско стопанство в Мадан - сериозно положение! Хората вече смятаха, че съм се &ldquo;поправил&rdquo;, не ме считаха за неблагонадежден. Можех да взема милиони със себе си, но един лев не докоснах! <br /> <br /> Взех ключовете на касата, като мислех да ги оставя на граничната бразда, но се страхувах някой да не ги намери и да обере касата, защото аз държах всички пари под мой ключ. Тръгнахме уж на гости на Хамид в Горна Арда. Този път не пропуснах да си взема открит лист за граничната зона. Стигнахме. Не можех да повярвам! Границата беше точно до неговата къща! Ако бяга човек десет минути, можеше да я мине! Тогава само да попиташ за границата и ... си в пандиза! Дори да нямаш никакви намерения! А местните хора бяха повечето ченгета, вербувани. Някой като види външен човек, и бързаше да докладва, за да е първи! Всеки се страхуваше от всеки! Но за мен не се усъмниха, защото мислеха, че гостувам на Хамид. На една ливада тази вечер прожектираха кино. Ние носехме доста ракия. Те се напиха бързо и започнаха да пеят.<br /> <br /> Пресякохме границата на 30 юли 1963 година, в 12 часа през нощта. 2 дена не можехме да намерим гърците! Цялата застава беше заградена с телена ограда. Казаха ни да си вдигнем ръцете и дойдоха да ни преведат. Пространството около заставата било минирано! Можело е там да си останем! Прибраха ни вътре, нахраниха ни. Викаме им: &ldquo;Не можем да ви намерим!&rdquo;. А те: &ldquo;Вашите пазят и за нас!&rdquo;. След това ни закараха с едни мулета в граничното поделение. Там ни посрещнаха двама офицери. Но ние не говорим гръцки, те не говорят български. Качиха ни в един джип, ще ни карат в Драма. Единият вика: &ldquo;Комунист, комунист?&rdquo;. Ние: &ldquo;Не, не!&rdquo; А то &ldquo;Не&rdquo; на гръцки е &ldquo;Да&rdquo;! Въртим главите &ndash; то пак наобратно! Не можахме да се разберем! В Драма вече имаше хора, които говореха български. След това ни закараха в Кавала на лагер. Разпитаха ни за всичко, защото нашите изпращаха и агенти. Много хубав лагер, с добра хигиена, всеки ден къпане, даваха ни ядене и цигари. След един месец ни закараха в друг лагер в Лаврион, на 40-50 км от Атина. Там вече всеки се записваше къде иска да емигрира. Много хора искаха да заминат за Австралия. Ние с Хамид се записахме за Чикаго. За Америка се чакаше повече. Останахме там 11 месеца. Можеше, ако искаме, да работим. Идваха гръцки селяни сутрин на портала на лагера и вземаха общи работници за деня. Плащаха в брой.<br /> <br /> <strong>- И скоро тръгнахте за Америка...</strong><br /> - Като тръгнахме за Америка, не знаех какво да очаквам. Бях чел много, но каква беше истината?! Една католическа църква в Америка ни плати пътя. С кораб стигнахме до Ню Йорк. Те ни бяха дали преди тръгване 10-20 долара, но понеже на кораба всичко беше платено, накрая ние си дадохме парите за бакшиши. Видяхме, че дават хората и каквото имахме, дадохме. Да се пишем, че разбираме нещата! <br /> <br /> <span style="color: #800000"><strong>Бяха ми останали 75 цента</strong></span><br /> <br /> Оставиха ни на гарата. Там - чешмички, от които виждахме, че хората пият вода. Минават, наведат се, пият и заминават. Решихме и ние да пробваме водата. Наведох се &ndash; не пуска! Друг отива &ndash; не пуска! А то трябвало леко да натиснеш отдолу с крак, за да потече вода! Голямо приключение! Гледаме &ndash; въртят се пилета на грил! Цената е 59! Но какво?! Оказва се, че е цента и сме платежоспособни да си купим едно пиле с Хамид! <br /> <br /> След това ни качиха на влак за Чикаго. Там щяха да ни чакат хора от българската общност. Вътре в купето исках да попитам един американец какво е разстоянието между Ню Йорк и Чикаго. И казвам: &ldquo;Хау мач километар Ню Йорк &ndash; Чикаго?&rdquo;. Той не ме разбира. След 15 минути пак го питам: &ldquo;Хау мач километар Ню Йорк &ndash; Чикаго?&rdquo; Пак не ме разбира. А аз хем го питам &ldquo;колко струва?&rdquo;, хем за &ldquo;километри&rdquo; някакви, а такова нещо той не е чувал, защото там разстоянието е в мили. Пак голямо приключение! <br /> <br /> Като пристигнахме, ни посрещнаха едни момчета и ни взеха на квартира при едни българи &ndash; трима души в една стая.<br /> <br /> <strong>- Бързо ли си намерихте работа?</strong><br /> - Първо разнасяхме олио по улиците. Даваха ни по 1 долар и 25 цента на час. Това беше минимумът, сега минимумът е 9 долара на час. Първият ми чек, като започнах да работя, беше чисто 37.50 долара за седмицата! Веднага си отворих спестовна книжка за 5 долара! Мислех, че вече съм голяма работа, почти капиталист! <em>/смях/ </em>А там като влезеш в магазина &ndash; няма нещо, което да го няма! От пиле мляко! Независимо какъв е сезонът! Бях потресен! Колкото повече седяхме, все положителни неща виждах в Америка! Никой не те пита: Какъв си, що си, какъв си по народност, по вяра - само те питат, ако трябва да те запишат някъде: &ldquo;Спел ми йор нейм!&rdquo; <em>(Кажи ми името си по букви - бел. ред.)</em>. И толкова! Отиваш на летището и заминаваш за където искаш по цял свят! Никой не те пита защо отиваш, ще се връщаш ли няма ли да се връщаш! Не можех да повярвам, че има такава свобода! Виках си: &ldquo;Абе, какво става тука?! <br /> <br /> <span style="color: #800000"><strong>Тези хора не са добре!&rdquo; </strong></span><br /> <br /> <strong>- След олиото къде се пробвахте?</strong><br /> - В една фабрика, в която правят шмиргели. И там започнахме с 1 долар и 25 цента на час. Но ние работехме много съвестно, дадоха ни ключ от фабриката и можехме да работим колкото си искаме. Даваха ни вече 3 долара на час! И събота и неделя ходехме да работим по 10 часа! За уикенда &ndash; 30 долара! За нас беше добре дошло, но за тях пак беше евтино. Стояхме там 1 година и си отворихме с Хамид наш ресторант. Нищо не можахме да направим, но добихме опит. След това отидохме във Вашингтон. Взехме си хотел точно до Белия дом. Но евтин. Хванахме се сервитьори в Международния валутен фонд. Английският ни не беше още добър. Но там менюто беше с номера, така че това нямаше значение. Добре, ама един веднъж ми казва: &ldquo;Плийз, гив ми бир, куик!&rdquo; - &ldquo;Дай ми една бира, бързо!&rdquo;. Но аз не мога да разбера какво е това &ldquo;куик&rdquo;, отивам и започвам да търся бира &ldquo;Куик&rdquo;! Голямо приключение!<br /> <br /> И там изкарахме 1 година и се върнахме в Чикаго. Там се запознах с моята госпожа Магдалена и се оженихме. Тя е от Еквадор. Учехме английски вечер на курс и там се запознахме. Започнах работа в един склад за канцеларски материали. В началото подреждах, после станах началник склад. После отидох в една печатарска компания. Започнах сериозно да работя, защото исках да усвоя някаква професия. Имах малко опит от Мадан, където бях работил в печатница. Вземах по 3 долара на час, но в течение на времето достигнах 8 долара. След време заложих двете коли, които имах, и една застрахователна полица Живот, взех заем 10 000 долара за 5 години и купих на старо 3 машини за сгъване на хартия, а после и първата си фабрика! <br /> <br /> <strong>- Искали сте да станете богат? Да осъществите &ldquo;американската мечта&rdquo;?</strong><br /> - Не че исках да бъда богат! Казвам го откровено! Исках да направя и аз нещо! Казвах си: &ldquo;Как толкова много хора да могат, а аз да не мога!&rdquo;. Жадувах да обиколя света, да живея сравнително добър живот! Парите винаги съм ги ползвал като средство за добър живот, да бъда независим, а не са били самоцел за мен! И казвам - <br /> <br /> <span style="color: #800000"><strong>за да си успешен в бизнеса, трябва да си глупав, мързелив и щедър! </strong></span><br /> <br /> Ако си много умен и започнеш да мислиш какво може да се случи, ако отвориш бизнес, ти никога няма да го отвориш, защото ще се страхуваш! Този, който много работи пък, няма време да мисли! Затова трябва да си малко мързелив и да намериш други да работят за теб! А трябва да си щедър, за да плащаш добре на работниците си, за да работят добре за теб и да не те напуснат!<br /> <br /> По едно време имах 13 фабрики. Две аз ползвах, а другите 11 ги давах под наем. А преди 20 години продадох бизнеса си. Между другото, се занимавах с недвижими имоти, на борсата играех. Но загубих много по време на кризата. Преди 7 години загубих 7-цифрено число от парите си!<br /> <br /> <strong>- Как се почувствахте, като постигнахте мечтите си?</strong><br /> - Бил съм навсякъде, всички чудеса на света съм видял! През 1988 г. направих пълна обиколка с &ldquo;Конкорд&rdquo; на цялото земно кълбо. За 21 дена платих 42 000 долара за тази екскурзия. Тогава посетихме всички забележителности. Беше на страшно високо ниво, защото всички пасажери бяха страшно богати. Аз бях, може би, най-бедният! На всяко летище като кацахме, ни взимаха рейсове, не минавахме никакви проверки! Последната ни спирка беше Париж. Закараха ни в един замък на Наполеон. Посрещнаха ни с бели коне, с костюми - все едно се върнахме назад във вековете. Дойде специално шоу за нас от Париж - всички мъже бяха с фракове, жените с диаманти, с дълги рокли... Все едно, че бяхме на кораба &ldquo;Титаник&rdquo;! Гледах аз и си мислех: &ldquo;Дали знаят аз откъде идвам?! Сънувам ли?! Едно селянче от Мадан, а докъде стигнах!...&rdquo; <br /> <br /> <strong>- Очаквате да летите и в Космоса...</strong><br /> - За Космоса съм се записал, да. 175 000 долара съм платил и още 25 000 трябва да дам 3 дена преди излитането. 171-ви номер съм. В момента цената е 250 000, вдигнаха я! Има записани 550 души. Всяка година, след като се записах, казват: &ldquo;Следващата!&rdquo;. Но сега вече е доста сериозно. За стотици милиони долара летище е построено, ракетата е построена, видях всичко. Полетът ще трае около 3 часа. Тук някакъв българин беше написал, че това е пирамида... Не мисля, че е така...<br /> <br /> <strong>- Не се ли страхувате от полета?</strong><br /> - Не. Преди това ти правят медицински прегледи. Ще бъдем по 6 души в ракетата и пилотите, така да ги наречем. Ще бъдем облечени със специални костюми и всеки ще си има прозорец, за да гледа и снима.<br /> <br /> <strong>- Вие къде имате имоти по света?</strong><br /> - В Ню Йорк имам апартамент, в Манхатън, близо до Рокфелер център. В Еквадор, откъдето е жена ми, в центъра на столицата Кито имам прекрасен апартамент - целия в стъкло, във Флорида имам апартамент, на океана.<br /> <br /> <span style="color: #800000"><strong>Там Стоичков имаше също, но го продадохме</strong></span><br /> <br /> В Чикаго имам общо около 10-ина апартамента, 2 ползвам аз, а другите ги давам под наем. Взех ги много евтино, като мислех да ги продам, но цените им паднаха. Имам апартамент в най-високия небостъргач, на 88-ия етаж, от него се виждат три щата, много е впечатляващо! Държа и апартаменти в хотели, където настанявам приятели като дойдат. Със съпругата ми живеем в предградията на Чикаго в къща с гора. В София нямам нищо, защото точно когато исках да си купувам апартамент, ме нападнаха през нощта близо до пощата в София, щяха да ме ударят по главата! И аз се отказах... Но имам малко апартаментче в Мадан.<br /> <br /> <strong>- Брат ви си живее в Мадан. Не искаше ли да дойде при вас в Америка?</strong><br /> - Той обича да си попийва, тук си му е добре. Там ги няма неговите приятели... Идвал е при нас, но си се връща. Може да дойде, когато поиска.<br /> <br /> <strong>- Какви коли имате?</strong><br /> - Имам 2 мерцедеса, последен модел - за мен и за жена ми. Имам си една малка кола шевролет във Флорида, като отида там. И сега едно ново ферари 450 кабриолет взех! С червен цвят! Аз имах сиво, но казват, че щом е ферари, трябвало да бъде червено! <em>/смях/ </em><br /> Сега при Обама 60-70 процента от парите, които имаш, ако стане нещо с теб &ndash; държавата ще ти ги вземе. От 1 млн. ще вземат 600 000 долара! В момента мога да оставя само 10 млн., без да плащат наследниците ми данък наследство!<br /> <br /> <strong>- Децата ви с какво се занимават?</strong><br /> - Голямата ми дъщеря София преподава в университет, а малката - Сабрина, е музикантка. Тя е малко марксистка, <br /> <br /> <span style="color: #800000"><strong>не обича богатите</strong></span><br /> <br /> Те и двете, като хора на изкуството, са с леви убеждения. Сабрина дори не иска да живее в Манхатън, а има апаратамент в Бруклин. И двете обикалят света, не се задържат на едно място. <br /> <br /> Синът ни Сам се роди с физическо и умствено увреждане. Той е най-големият от децата ни. Живее в дом, на 5 минути от нашата къща, всяка седмица го взимаме. Затова не се местим - заради него - понеже е много близо. Сам е на 46 години. Поддържат го в кондиция с лекарства. Неговите способности сега са като на 2-годишно дете! Да харчиш не милиони, а билиони, нищо не може да се направи! Дай Боже, да не се случва на никого! <br /> <br /> Домът, в който Сам живее, е частен, но и държавата помага. А тези, които имаме възможност, даваме сериозни дарения. Бюджетът за година е около 35 млн. долара. На година давам по 20-25 000 долара, давал съм и по 50 000 долара за дома. Данъците ми са облекчени с 40 процента върху това, което давам за дарения не само на дома на сина ми, но и на църкви, на организации... Но трябва да е документирано. Така се поощрява дарителството в Америка...<br /> <br /> <strong>- Вие как се чувствате днес? А съпругата ви?</strong><br /> - Съпругата ми цял живот си е стояла вкъщи. Имаше здравословен проблем, но сега е о`кей. Имаше лимфома, но сега не можеш да познаеш, все едно нищо не е било! Преподава фитнес на по-възрастни жени. Винаги се е борила с килограмите... С приятелки рисуват, прави керамични фигури, има си пещ &ndash; пече ги... <br /> <br /> Аз имам високо кръвно, лек диабет, простатата ми е уголемена, холестеролът ми е висок...<em> /смях/<br /> </em><br /> <strong>- Как преминава денят ви, когато сте си в Чикаго?</strong><br /> - Всеки обяд съм в български ресторант, играем карти често. До мен има 4 български ресторанта. Обядваме, гледаме футбол... <br /> <br /> <strong>- Остана ли някаква обида от България у вас? Срещнали сте се с Тодор Живков, когато беше под домашен арест. Защо го направихте?</strong><br /> - Много хора казаха: &ldquo;Избягал от Тодор Живков, пък ходи при него!...&rdquo;. Защо да не отида?! Нямам никакъв проблем! Един час бяхме само двамата и разговаряхме. Каза ми: &ldquo;Аз не съм откраднал нищо!&rdquo;. Как да открадне, като е мислел, че всичко е негово?! Много бил правил за България... Попита ме: &ldquo;Ти коя година отиде за Америка?&rdquo;. Казвам му: &ldquo;1963-та&rdquo;. А той: &ldquo;През режима на Тодор Живков?&rdquo;. Отговорих: &ldquo;Да&rdquo;. А той: &ldquo;А, наздраве!&rdquo;. Аз обаче уточних: &ldquo;Да, обаче, ако бяха ме хванали тогава на границата, нямаше сега да можем да си пием пиенето! А, наздраве!&rdquo; <br /> <br /> <br /> <strong>Едно интервю на Валерия КАЛЧЕВА<br /> <br /> <span style="color: rgb(128, 0, 0);">ОЩЕ РАЗТЪРСВАЩИ ЖИТЕЙСКИ ИСТОРИИ ЧЕТЕТЕ В НОВИЯ БРОЙ НА &quot;ШОУ&quot;, КОЙТО ИЗЛИЗА ВЪВ ВТОРНИК, 16 ЮЛИ</span><br /> <br /> </strong>