Точно в 10 ч. / според официалния протокол.../ започва съдбоносният за държавата пленум на ЦК на БКП. Живков е в президиума.  Пред него е водещият заседанието  Георги Атанасов,  зад него - генерал  Добри Джуров, сякаш пази да не би жертвата Живков да избяга. 

Първият  държи едночасова пламенна реч . Той говори в типичния си стил, без да чете, импровизира, но словото му е удивително систематизирано, подредено.  С патос и тонус. Не спестява нищо от тогавашните трудности  на България. Сякаш зад банката е не обреченият вече Първи, а новият спасител на отиващата си система. 

След речта му заседанието на пленума е прекъснато. Обявена е обедна почивка. Тодор Живков все още е Шефът. 

 В почивката делегатите на пленума се разхождат из двора, събират се на групички, обсъждат. Агенти на „тройката заговорници чавдарци” обикалят, слухтят, следят всяка стъпка на Живков и докладват. Оказва се, че поне 70% от делегатите не са наясно какво трябва да се случи след малко.  

 В почивката Тодор Живков е на обяд  заедно с легендарната си медицинска сестра Ани Младенова и шефа на УБО ген. Милушев.  Той мълчи и дори не се докосва до яденето. Нощта го е мъчило   безсъние. Гълта дормикум. Тайно.  Скрил  го е по джобовете си.  Успокоителна таблетка му дава и Ани Младенова. 

 Точно в 15 ч. започва второто, решително действие на историческия политически скеч, с който тръгва новото демократично летоброене. Нещата още в самото начало излизат извън контрол. Водещият Георги Атанасов  обявява  точка втора и последна от дневния ред, която  предвижда разглеждане на  оставката на Първия. Следва шок. Приличащият на парцал Тодор Живков иска думата за  заключителната си реч. Естествено  не му дават да говори.  Георги Атанасов обявява от трибуната оставката  му   като генерален секретар на БКП и председател на Държавния съвет, а  Тодор Живков вече разбира, че е жестоко измамен.

В самото навечерие на пленума, на 9 ноември вечерта, на заседание на Политбюро Първия обяснява, че с опита си все още би могъл да бъде полезен на държавата като председател на Държавния съвет. Заговорниците приемат. Живков напуска заседанието доволен. След това душманите му, „светата троица чавдарци” начело с ген. Добри Джуров, дописват в протокола, че той доброволно подава оставка като генерален секретар на БКП и... председател на Държавния съвет на НРБ. Това е абсолютна спекулация и измама. 

Посланикът Шарапов изпълнява перфектно задачата по екзекуцията на  Тодор Живков 

 Със свалянето на Тодор Живков започва най-голямата мистерия към т.нар. демократичен преход.  Вътрешнопартийният преврат тук е   съвсем друга опера в сравнение с  рухването на останалите тоталитарни режими в Източна Европа. 

 „Знаменитата” дата 10 ноември 1989 г. е само началото на комедията.  Кратка увертюра към събитията преди прескачането пропастта от тоталитаризма към обетованата демокрация. Преди това смяната на Първия  старателно се е подготвяла.  

 Посланикът на СССР по това време Виктор Шарапов безспорно е с най-големи заслуги като екзекутор на Тодор Живков в изпълнение волята на Кремъл.  Всъщност началото на края за Живков е 23 март 1989 г. Тогава  Шарапов връчва акредитивните си писма като посланик на СССР в България.  След това времето  минава в конспирации и заговори.   На  3 ноември Живков приема Шарапов, който, току-що завърнал се от Москва, го запознава с последните събития в ГДР, където Хонекер вече е сменен с Егон Кренц. Посланикът  дипломатично и типично по руски му обяснява, че Хонекер  вече е осъден на 6,5 затвор за разстрела на смелчаците,  дръзнали да  прескочат Берлинската стена.  Така че Живков да му мисли.   

 След визитата си при Живков, без да го предупреди, Шарапов посещава министър-председателя Георги Атанасов. Официално разговорът е за новите предизвикателства на времето, а неофициално е уточняването като  как да се изпълни присъдата на Кремъл срещу  Първия. 

 На 5 ноември 1989 г. Петър Младенов заедно със съпругата си заминава на официално посещение в Китай. В същия ден Живков заедно с новите си фаворити Петко Данчев и председателя на БНБ Васил Коларов  заминават за Правец, където два дни ловуват и обсъждат икономическото положение на България. 

 Пак на 5 ноември 1989 г.,  в 9 ч., Димитър Станишев, секретар по международните връзки, отива във вилата на ген. Добри Джуров в Драгалевци. Малко по-късно пристига и Йордан Йотов. Тройката „чавдарци” са в пълен състав. Голямото и смело умуване и мъдруване на заговорниците стига до искането за среща с Живков. 

 На официалната вечеря в съветското посолство по случай  7 ноември Добри Джуров успява да уреди лелеяната среща за следващия ден, 8 ноември, в 11 ч. 

 Какво се случва на въпросната среща?  Естествено разговорът се върти около оставката на Тодор Живков. Живков обаче припомня, че година по-рано си е дал оставката и Политбюро не я приема. На тази среща той  се подиграва със заговорниците, като обещава да си подаде оставката, но не на предстоящия пленум на 10 ноември, а на следващия.

 Междувременно постоянно държаният в течение на операцията вездесъщ Виктор Шарапов е в перманентен шок.  На 7 ноември получава микроинфаркт. Той  е силно притеснен от поведението на българския лидер. Живков не обещава нищо. 


“Знаменитият “ режисьор на филма за канарчетата Евгений Михайлов “застреля” държавния глава Петър Младенов с танкова касета

Луканов свалил и Младенов от власт  с бутилка уиски 

Скоро след превратаджийския пленум ще се окаже, че американският посланик по онова време Сол Полански е бил не по-малко сащисан от конспирацията на 10 ноември 1989 г., въпреки двете си срещи със заговорник № 1 Петър Младенов. 

 Седем дни след пленума политически съветник в съветското посолство светнал Сол Полански за някои неща, предшестващи  заверата. Според въпросния съветник Виталий Севастиянов  Тато години наред се оплаквал на руснаците, че вече е немощен и остарява. Затова нашият Първи искал да се оттегли и най-после братушките му влезли в положението. 

 Пред Полански Севастиянов рекламирал Петър Младенов като по-разумен от Живков по отношение на турския въпрос, но честно го предупредил освен това, че Младенов е най-просъветски настроеният сред важните другари у нас. Впрочем ден преди това Сол Полански се срещнал и със съветския посланик – самия Виктор Шарапов. Двамата бистрили бъдещото Политбюро. Шарапов не искал и да чуе за Милко Балев, Димитър Стоянов, Гриша Филипов и първия ловец на България Пенчо Кубадински. Броени часове след това американският посланик бие депеша до шефовете си, че хардлайнерите вече са изритани. 

 Единствената питанка, над която Сол Полански си блъска главата, е защо Александър Лилов се връща в Политбюро, а в него не попадат външният министър Бойко Димитров и Чудомир Александров. Най-вероятно Петър Младенов е скрил от американеца, двамата с Лилов са расли в една софийска махала, а пък Шарапов е скрил от Полански, че Младенов и Лилов са учили заедно с Михаил Горбачов. Не е чудно, че в следващите доклади на американския посланик през Океана се долавя известна горчивина и усещане, че е прекарал себе си и шефовете си. 

 Най-искрен за следисторическия 11 ноември в спомените си е Петко Симеонов. На този и на следващия ден дисиденти и неформали дълго умували дали да приемат поканата за среща с Андрей Луканов и накрая се престрашили. Срещата се състояла по комшийски на по чашка кафе с Лили Луканова и Жени Божилова в дома на писателя Николай Хайтов, комшия на Луканов.  По това време родните перестройчици за гласност и демокрация още се обръщали един към друг с „другарю”. 
 Докато дисидентите се изприщвали от поканата на Луканов, на 11 ноември Живков отишъл към 9,30 ч. в кабинета си в ЦК на БКП. Изсърбал едно горещо кафе на джезве, кипнато му от вярната Ангелина Горинова, и почнал да си сортира и прибира книжата и по-ценните вещи. 

 Живков мушнал в джоба си и пищова „Валтер” – спомен от славните партизански години. 
 Научили, че Тато тършува из кабинета си, заговорниците и най вече Луканов  и Младенов изпаднали в паника да не би да прибере някои по-особени документи. Какви ли? Историята мълчи по въпроса. 
 Тогава дошъл ред да се съгласуват стъпките на новата власт с американците в лицето на Сол Полански. На специална вечеря било разговаряно по 4 ключови точки. Американците питат защо верните съратници на Живков - Пенчо Кубадински и Йордан Йотов, остават в Политбюро? И прочие и прочие...

 Дали тази вечеря не се оказала фатална за бъдещето на Петър Младенов? Във всеки случай след време друга една вечеря, на 6 юни 1990 г., Луканов отвлякъл Младенов в кабинета си и час и нещо се наливали с уиски, докато го накара да си подаде оставката. Формалният повод – репликата му „Танковете да дойдат”, документирана от режисьора Евгений Михайлов на прословутия митинг пред парламента. На срещата с Луканов уиски пил в качеството си на свидетел и американският журналист Тед Шулц. Естествено, щом се измъкнал на чист въздух, Тед веднага позвънил в американското посолство, за да съобщи важната новина. В частност Луканов обвинил Младенов в нечестност по въпроса за „танковата касета” и така загубил моралния си облик пред народа. 


Изповедникът на Ванга (в средата) знае много тайни на пророчицата

Ванга:  Всичко  беше в ръцете му

Изповедникът на Ванга Петър Баков документира мечтата на Първия пред пророчицата да бъде избран от целия народ за държавен глава 

Пред „ШОУ” изповедникът на „Ванга” Петър Баков, документирал откровенията й на аудиокасети, изнася дълго пазената  тайна по въпроса. Ето думите на Ванга: Тато, да ти кажа, имаше двама абсолютни двойници. Всички ги имаха. На Чаушеску му убиха  копието.  Но той имаше дванайсе. Живков, ако искаше, можеше да ликвидира и Луканов,  и другите с един замах. Той знаеше съветските тайни, за които и Луканов, и  Младенов, да не говорим за другите, не бяха и подозирали. Ти знаеш ли, че Тодор Живков беше първият българин, който виде иноземците и корабите им на Луната. Американците ги видеха първи, а руснаците им  следеха целото слизане и стъпване на Луната и им беха изпратили записите. Дебнеха се едни други.  

ТА НЕ ВИДЕ ЛИ, ЧЕ ТОЙ НЕ ТРЕПНА НА 10 НОЕМВРИ 1989 Г.?  А сичко що чу беше у ръцете му и само да си беше мръднал кутрето, нямаше нищо да стане. Ония, нашите от службите, мразеха Луканов, нищо, че Кремъл беше зад тоя шпионин, ама Тодор, ако искаше, немаше да стане нищо! У него немаше чувство за вина. Знаеше кои са му душманите. И знаеш ли какво ни викаше като идехме при него? Викаше ни, абе що сте се оклюмали, бе. Тая мойта служба ще бъде на мандат пет години. Избира народо. Пет години. Кой ще изберат? Мене, бе! Кой ще се справи, бе? Аз, бе! Значи той си верваше, че и при новото положение  поне първите пет години той ще изведе България напред, а после всички ще го имитират.

Славей КОСТАДИНОВ