На 14 февруари заслужилият треньор по бокс Димитър Мутафов навърши достолепните 88 години. Бате Митко, както го наричат поколения негови възпитаници, е истинско спортно и природно чудо. С визия на младеж и дух на победител, той и сега всеки ден е неотлъчно край ринга и раздава богатия си опит на младите. Негови състезатели са носители на всички видове медали, които спортът познава. 

Треньорите на националния отбор по бокс са щастливи, когато той е техен заместник. С името му е свързано и създаването на единствения в Европа лицензиран селски боксов клуб “Априлец” в ямболското село Бояджик. 

- Господин Мутафов, роден сте в село Факия на турската граница. Какво от вашето детство си спомняте?

- Граничната застава, училището, където ни преподаваха вероучение. Нямахме тетрадки, а дъски, върху които пишехме и триехме. Излизаше по-евтино, а бяхме много бедни.

После започна войната. В селото имаше един кръчмар с двуетажна къща и радио. Цялото село се събираше около него, за да чуе какво се случва на фронта. Един септемврийски ден на 1944 г., беше прекрасно време, жените бяха край реката. Отглеждаха коноп, от който правеха черги и платна. Около обяд започна стрелба. Жените въобще не обърнаха внимание, но ние, хлапетата, хукнахме към центъра на селото.

Там имаше ресторант, в който се хранеха граничните офицери. Изведнъж се появиха мъже в униформа на моряци и стреляха срещу тях. Разбягахме се, прескачайки плетища и огради. После казаха, че убили един-двама. Тогава не го разбирах, но явно на този ден социализмът превзе селото, а семейството ни трябваше да напусне Факия. 

- Защо? С какво ви е заплашвала новата власт? 

- Дядо ми имаше мелница, единствената в целия район. В нея всеки ден идваха едри мъже с коли, теглени от биволи. Докато чакаха да смелят зърното, ядяха сланина, пиеха вино “алжирка” и много си помагаха. Новата власт след 9 септември 1944 г. конфискува мелницата, прибраха нивите, а дядо попадна в затвора. Мен решиха да ме спасят в Ямбол, където живееше леля ми и съпругът й офицер. Бях в седми клас, а годината 1948-а. После дойдоха и родителите ми. От богати изведнъж станахме бедни.

 - Кога за първи път видяхте боксови ръкавици? 

- В гимназията. Бях в осми клас и много деца се записахме да тренираме. Имаше само един салон, в който вдигаха щанги, бореха се, а ние играехме бокс. Някои от приятелите ми още след първите по-тежки удари се отказаха от спорта, започваха да пушат и бягат от училище. Бях примерен ученик от средна класа. 

Треньорите Бойканов и Ташакманов ме включиха направо в мъжкия отбор

- Хареса ли ви това, което е трябвало да правите като боксьор?

- Хареса ми и още ми харесва. Бях пъргав и жилав. Отборът ни “Н. Лъсков” - Ямбол бе в “Б” група. Първата ни среща бе с много силния отбор на “Локомотив” - Пловдив. Салонът бе препълнен, по прозорците се бяха накачили много хора. Бих се на 51 кг и победих. Но тогава в Ямбол нямаше кой да ни води по състезания. Не ходехме на републикански първенства, двубоите бяха епизодични. 

През деня по десет часа работех в керамичната фабрика, а после тренирах

Беше невъзможно да направя нещо голямо. Докато следвах в София, ме приеха в “Академик”. Но вече беше късно за някаква успешна кариера.

- А може би сте имали потенциал да станете голям боксьор?

- За голям не мога да кажа, но имах голям мерак. На приемния изпит за ВИФ бях толкова енергичен, че академик Жечев ме попита дали не съм вземал допинг. За три години в “Академик” стигнах до трети на републиканското първенство. По едно време биех всички в категорията ни, но не ме взеха на европейското в Берлин. Предпочетоха друг, когото вече бях побеждавал. Пренебрегнаха ме. Но тогава в националния отбор имаше доста млади момчета с опит и трудно можех да ги изместя. Някои от тях станаха сериозни боксьори.

- А вие? 

- Имах чувството, че мога да възпитавам деца, да ги правя боксьори и мъже. Върнах се в Ямбол и ме назначиха за треньор. Нямаше обаче къде да тренираме, нямаше боксови ръкавици и боксьори. Имах само назначение и заплата. Осемдесет лева. Оказа се, че в “Академик” като студент съм получавал повече. Бях играещ треньор. После това бе забранено. И правилно. Защото не можеш да се караш на състезателя, че е загубил, ако предния ден и теб са те били. Направихме си ринг на открито. Там тренирахме. Една лелка ни правеше чай, а един от колегите ми носеше от време на време гюм с боза. Бяхме доволни!

- Днес сте не само доайен, най-дълголетният действащ треньор по бокс в България. Безспорна легенда! Но тогава, когато сте правили първите стъпки, едва ли сте мислили за подобно бъдеще. Какви бяха амбициите ви?

- Започнахме да градим отбор. Тренировките ни станаха далеч по-сериозни. Тръгнахме на големи състезания и започнахме да побеждаваме. За нас се заговори. Обърнаха ни внимание. Знаех, че ще ни признаят, никога не съм се съмнявал в това. Излъчихме първите шампиони. Влязохме в “А” група. Започна да се говори за ямболската школа. Няколко от нашите намериха място в националния отбор.

Христо Господинов беше първият, който попадна сред най-добрите в страната. Стефан Аврамов отиде на европейското в Мадрид. Живко Джурелов в тежка категория стана балкански шампион. На спартакиадата станахме първи. Имахме четири шампиони от висок ранг. Ямбол бе признат за боксов център. Малко ми поръкопляскаха и толкова.

През годините организирахме 30 международни турнира. Идваха състезатели от много страни. Няма друг български град, в който два пъти да е гостувал трикратният олимпийски шампион, унгарецът Ласло Пап. За турнира “Странджата” той дойде като треньор. А като състезател на нашия ринг се качи трикратният олимпийски шампион, кубинецът Теофоло Стивънсън.

- Какви хора бяха тези големи спортисти?

- Най-много се тачехме с кубинеца. Беше 18-годишен, когато го видях за първи път на турнира “Дружба”. Беше тежка категория, а изглеждаше слаб. На ринга обаче отказваше противниците си бързо един след друг. Нокаутира един германец така, че той падна напред. Друг такъв случай не съм виждал. Със Стивънсън се виждахме два пъти в Куба и на Олимпиадата в Москва. Беше много сърдечен. Американците даваха много милиони да се срещне с Касиус Клей, но партийното ръководство на Куба не разреши. В социалистическите страни професионалният бокс тогава бе официално забранен. Изключение направиха за Ласло Пап. 

- Казват, че всички национални треньори по бокс са искали вие да сте им помощник. Не пожелахте ли вие да сте старшият?

- Не съм имал такива амбиции. Старши треньорът трябва да има политическа биография и да е добър организатор.

- За 57 години в бокса сте открили много таланти. Познавате ли кой ще стане добър спортист, като го видите на улицата например?

- Не е изключено. Походката също подсказва. Много важно е, щом видиш момчето, да усетиш дали става

Ако не, да не си губиш времето с него.

- Кой считате за най-голям свой успех като треньор?

- През 1988 г. ме взеха на лагера като заместник-треньор на националния отбор за олимпиадата. В категория 48 кг конкуренти бяха Красимир Чолаков и Ивайло Маринов. Чолаков бе от ЦСКА, генералите го подкрепяха и везните клоняха към него. При подготовката в Германия ми възложиха да тренирам Маринов. На контролите той победи Чолаков и беше предпочетен. Месец преди олимпиадата определиха състава, който ще пътува. И аз бях включен. Много се зарадвах.

Дадоха ми анцуг, чанта, костюм, всички атрибути, които се полагат на членовете на олимпийската делегация. 5-6 дни преди да заминем обаче, при мен дойде шефът на милиционерите, които щяха да пътуват с делегацията. Погледна ме сериозно. Имало сигнал, че Ивайло ще бяга, така че той като шеф на охранителите трябвало да замине да го пази. Така че аз оставам. Щом е за бокса - отвърнах, - добре. А и не бях само аз пренебрегнатият. Още един мой колега бе спрян и на мястото му замина милиционер. Т. е. две ченгета станаха треньори, а двама треньори изгоряхме

- Как реагира на това самият Ивайло Маринов?

- Беше му неудобно, но какво да направи. Щом е за бокса... Той беше страхотен. Сутрин само да го бутна, и скачаше за тренировка. Реакция на боксьор. Ненапразно БФБ го обяви за най-добрия български боксьор за всички времена.

- В Сеул 1988 г. той стана олимпийски шампион. Каква награда получихте като негов треньор?

- Премиите бяха определени предварително. Знаеше се точно сумата, която ще получа, ако възпитаникът ми вземе златен медал. Цялото ми семейство: съпругата, синовете, майка ми, гледахме срещите по телевизията. Вече разпределих на кой какво ще купя от премията. И понеже ни бяха обещали долари, подаръците щяха да бъдат от “Кореком”. Маринов стигна до полуфинала. На края на финала победи един американец и... парите идват. Споделих с колегата си Петър Лесов радостната вест, но той ме попари: “Май клонът се е счупил, много се накачиха на него”. Така и стана, дадоха ни по хиляда лева и толкова. Няма долари, няма “Кореком”. 

- Видяхте ли се после с Ивайло Маринов?

- Да посрещнах го и веднага го доведох в Ямбол. А той ми разказа, че в Сеул непрекъснато заплашвал ченгето, че ще избяга. Той бил толкова уплашен, че му прилошало. Започнал да се моли: “Не го прави, имам семейство!”. Това беше моето отмъщение заради теб, каза ми Ивайло. 

Той е най-големият ми успех като треньор. Готвил съм и Светлин Русинов, в тежка категория. Той стана световен, европейски и трети на олимпиадата в Барселона.

- Как се почувствахте преди 25 години, когато ви пенсионираха? При това доста безцеремонно.

- Бях на 62. В силата си. И още съм. 

- Какво ви казаха?

- Извика ме шефът на бокса в града, мой състезател, после стана треньор, и ми съобщи: “Вече си стар, нямаме пари за заплатата ти, от утре си пенсионер”. Беше като лош сън. На това момче му бях помогнал за образованието, осигурих му апартамент, а аз от държавата не съм взел и керемидка. 

Бях много обиден, не можех да си представя живота си без бокса

- Сигурно това е бил най-трудният ви период?

- Така беше ден-два. Но бързо се съвзех. Предложих да направим школа по бокс в родното село на жена ми Бояджик. То е прочуто с факта, че там е роден бащата на създателя на компютъра Джон Атанасов. Бил е бебе, когато са го отвели в Америка. Големият откривател идва в селото два пъти.

- Как започнахте?

- Направихме в читалището едно състезание за реклама. Директорът на училището ни предостави една стая. Построихме ринг. Децата дойдоха веднага. Кръстих клуба “Априлец”. Един руснак ме попита дали не е на Априлския пленум на БКП. Казах му, че е на клането, извършено в село Бояджик през турското робство. Загинали са хиляди. Било е през април. “Априлец” и днес е единственият лицензиран селски клуб в Европа. 

- В Бояджик пак създавате поредните големи шампиони. Как открихте Даниел Асенов, спечелил си прозвището Тайсъна? 

- Преди това, в училището в село Кукорево, намерих големия му брат Катин. Той доведе Даниел, беше на 12-13 години. След него в тренировките се включи и третият брат Боян. На Даниел от пръв поглед му личеше, че е боксьор. Преди да съм му показал някои неща, той вече ги правеше. Стана шест пъти европейски шампион. Участва в три олимпиади, едната детска. И другите двама братя влязоха в националния отбор. Постигнаха нелоши успехи. Станаха втори и трети в Европа. 

Трима братя в националния отбор, при това с добри постижения, няма такъв друг случай в историята на родния бокс

- Какво прави сега Тайсъна? Приключи ли с кариерата си?

- Той вече е на 26 години. Ожени се, построи си къща. Роди му се дете. Боксът го направи любимец на цяла България. Стана личност. Хората обичат шампионите.

- Чувате ли се често? Ще ходи ли на олимпиада?

- Няма. Карат го да свали килограми, а той не иска. Не е тренирал. Даниел имаше голям потенциал, чакаше го голямо бъдеще, но жалко. Никой няма вина той да се откаже. Последно ми каза, че учи трета години в институт за агроном и че мисли да се пробва в професионалния бокс. Братята му също се отказаха без време, защото не получават заслуженото за труда, който хвърлят. Не може да се живее с 600 лева в София.

- Около вас е пълно с деца, които искат да последват Даниел. Виждате ли неговия заместник между тях?

- Трудно се издирват такива таланти в днешно време. Улицата предлага много по-приятни неща от спорта. 

- Какво ви дадоха и отнеха годините в бокса?

- Всичко има. Мешана работа: радост, разочарование, обида, признание... Станах “заслужил треньор”, обявиха ме за почетен гражданин на община “Тунджа”. 

Аз съм вярващ човек. Благодарен съм на хората, които са ме уважавали и са ми помагали. 

Благодаря на Господ, че ме държи толкова години на този свят

Изтривам разочарованието, хвърлям го и започвам отново. Не завиждам на никого, радвам се на моите момчета. Между тях има шеф на полицията, лекари..., но те си остават моят отбор, а аз за тях треньорът им - Бате Митко. Тренирал съм бащата, после дойде синът, сега внукът. Но за всички съм Бате Митко. 

- Какво бихте казали за братята Пулеви?

- Те са големи - и като мъже, и като спортисти, и като приятели, и като шампиони от световна класа. Патриоти, каквито сега липсват. Навъдиха се много момчета, които искат да са като тях. И при мен ги има, но...

- Кой според вас е най-големият в бокса?

- Касиус Клей.

Исак ГОЗЕС

 

 

Следете актуалните новини с БЛИЦ и в Telegram. Присъединете се в канала тук