Дойде пролетта, време за пътешествия и за всякакви авантюри. Напук на икономическата рецесия и криза, реших вместо да пътувам с автобус до Европата, да се бръкна по-надълбоко и да си купя самолетен билет. Качиш ли се в самолета, започваш да се чувстваш като бял човек. В миг забравяш грижи и неволи, щом машината се отлепи от земята, и просто отлиташ с целия си емоционален товар към облаците. 

След два часа и нещо съм в Мюнхен. Слизаме, пак поемаме нанякъде. Много неща ми се случиха - и тъжни, и радостни. Например на една мюнхенска улица, както се разхождаме, вяло поглеждайки към недостъпно скъпите витрини на магазините, изведнъж слухът ми прихваща музика позната, родна. 

Не можах да повярвам - та това е рапсодия “Вардар” на Панчо Владигеров! 

Бързо се отправям към източника на мелодията. Така заставам срещу Ангел - към 50-годишен човек, дошъл тук от едно малко българско градче заедно с цигулката си и една раница дрехи на гърба си. Разказва ми своята история. Развел се с жена си, детето му останало при нея, а той хванал първия автобус за Европата и така попаднал в Мюнхен. Умеел да пее и свири от малък. Завършил консерваторията.

Свирел в различни музикални формации, но кризата рано го ударила и останал без ангажименти и без работа. Спрели да го търсят. Опитал в различни градове - все неуспешно. Така решил да замине надалече и да опита и там късмета си. 

Попаднал в Мюнхен, приятели му помогнали да се яви в общината, откъдето трябвало да получи разрешение да извършва своята дейност. Изсвирил 1-2 неща пред някакъв общински чиновник и той му разрешил с документ къде точно, на коя улица, от колко до колко часа да свири и пее. Не знаел нито дума на немски. Все пак разбрал добре, че ако се отклони от посоченото му място или часа, ще плати глоба от 1000 евро! Всичко тук се подчинява строго на реда и обществената дисциплина.

Така Ангел свири тук по няколко часа на ден, разрешени му от общинската власт, после се прибира да преспи у приятелите си, до следващия ден. Не знае още колко ще остане тук. Тъгува за България, но се успокоява със свиренето на своята цигулка. За немците свири тиролски песни, Щраус - баща и син за възрастните дами, които се спират пред него по време на ежедневните си разходки, или ги сменя с италиански канцонети. Не умее да общува със слушателите си с думи, но ако някой му затананика любимата си песен, той веднага я подхваща, изсвирва я с богати вариации. 

Заслушвам се в свиренето на Ангел. Пръстите му, леки и пъргави, шарят с луда бързина, погнали звуците на 24-те Капризи на Паганини, или на “Циганските напеви” на Сарасате. Мелодията ме пренася във времето на творците на тази музика. Някога, преди два века, се разиграва драма във въображението на един прелат (бел. ред.: висш духовен сановник) от Падуа, слушайки Паганини.

Стар рибар нахлузва сламена шапка ниско до очите, да не го заслепяват милионите отблясъци на слънцето върху игривите вълни на морето. Погледът на прелата проследява бавно отдалечаващия се беден рибар. Всяка сутрин той излиза на риболов, препасал мрежата около кръста си. А горе, високо в лазура между небето и земята, върхът на планината Санта Клара разделя облаците и ги изпраща в различни посоки.

Вивалди и маестро Паганини

Рибарят Леоне размотава мрежата и тъкмо да я хвърли върху водната повърхност, на върха на Санта Клара се появява малко черно облаче. То расте с пълзяща застрашителна бързина, устремява се бързо да скрие слънцето. Изведнъж халата връхлита и отнема в бесен пристъп досегашния свят. В миг той се срутва заедно с шибания дъжд, светкавици разрязват небето, гръмотевици го разкъсват на парчета. После всичко за миг спира, до следващия небесен разлом. 

От селцето се понасят писъци на обезумели жени и деца, бясно се затръшват врати, връхлитат трясъци на счупени стъкла. А горе, между върха на планината, дето се появи черното облаче, просветва лазурът като безумно весело око на древен бог, стоварил моментния си яд върху земята и хората, но вече успокоил се, поглежда ведро към тях. Водата също постепенно се успокоява. 

До селския пристан доплува само сламената шапка на стария рибар Леоне 

После научаваме за някакво кюре от родния град на Паганини - Генуа, който сериозно убеждава местния църковен клир, че видял самия сатана да направлява пръстите на музиканта върху грифа на цигулката. Така е. Не само слушаме, но и виждаме чрез музиката на маестрото. 

Паганини надживява всички мистерии, сплетни около себе си от постни тълкуватели и завистници, надживява клерикални заклинания и проклятия. И в началото на третото столетие след живота му го свирят, разбират и обичат много повече, отколкото в неговото време... 

Приказката на Ангел продължава и ни пренася в стари времена, когато Виена и Лондон устройват трогателни тържества на признание към негово величество Музиката! 

После чрез цигулката му от висините прииждат ангелите на Вивалди. Антонио, наричан “Рижият абат”, венецианският свещеник, бароков композитор и цигулар. Родил се през 17 век във Венеция, страдал от астма. Недъгът му го кара да разбира ограбените от природата. Вивалди става майстор-цигулар във венецианския дом за сираци “Благотворително сиропиталище на Милосърдието”. Ангел свири прочутите “Годишни времена”, четири тричастни цигулкови концерта, обрисуващи природни сцени в музика. Чуват се ромоленето на рекичка, птичите песни, кучешки лай, бръмчене на комар, викове на овчар, буря, пияни танцьори, тиха нощ, лов, заснежени поля, деца, каращи кънки на лед, горящ огън.

Антонио Вивалди, който в своята младост и творческа сила е бил съвсем близко до човешкото страдание и до злите прищевки на съдбата. Помагал на ощетените от хората и природата да намерят утеха при добродетелите на християнството чрез могъществото на музиката.

Било време, когато Църквата с меч и огън се бранела от реформаторските движения. Милосърдието слязло от амвона на черквите и се вгледало в бордеите на прославена Венеция. Там Вивалди открива подхвърлени деца, в приютите обитават сакати по рождение и обезобразени от едра шарка малчугани. Събира ги в сиропиталището “Делла Пиета”. Никой не пожелава да приеме в дома си дори като прислуга, дори едно от тези малолетни скитници страдалци. На какво може да ги научи църквата най-добре, освен на пеене и на възхвала на Бога?

Пръв за това се досеща музикален педагог и диригент на консерваторията във Венеция, същевременно и директор на сиропиталището - Антонио Вивалди. Децата с жар се отдават на заниманията си с музиката, която внася единствена утеха в душите им под грижите на любимия им патрон. Не минава много време и от хор на консерваторията става най-блестящият във Венеция. Църквата го удостоява с честта да вземе участие в богослужението на най-голямата катедрала във Венеция - “Сан Марко”.

От балкона на хористите се носи бистра и затрогваща ангелска песен. Но защо скриват хористите с дървена решетка, вдигната над балкона?! Вероятно тези ангелски певци са толкова красиви, колкото и съвършено е пеенето им! Така си мислел състоятелен парижки благородник, дошъл да разгледа прочутата Венеция. Представил се след неделната литургия на Вивалди и го помолил да го заведе при неговите “ангели”.

Той любезно отказал, но оня французин не го оставял на мира. Най-сетне отстъпил и го въвел в сиропиталището, където децата били събрани на обяд в трапезарията. Човекът притворил очи от ужасяващо изумление: Синьор Вивалди, нима тук е събрана грозотата и нещастието на цяла Венеция! Как вие запазвате душевно равновесие и можете да правите блестящата си музика в съжителство с тази неправда, събрана под божия покрив?!

Вивалди отвърнал, че музиката успява да възвиси тези онеправдани от Бога деца, така че той - Бог, да ги вижда по-прекрасни и от най-красивите издънки на Борджиите...

В наши дни един български Ангел свири и разказва за всичко това по улиците на Мюнхен, “говори” чрез музиката си за непреходните човешки ценности. Изнася своите музикални лекции в сърцето на обединена Европа и раздава своя талант и горест от своя музикален свят.

Не е кой знае какво щастие да се родиш, но си заслужава, макар само да чуеш Бах и Моцарт! И всички останали. Това казваше някога моята учителка по цигулка, която ми показа света на музикалните гении. От мен не стана цигулар и музикант, но стана ценител на музиката. Тя ми даде възможност да “разговарям” с нея по време на оределите концерти, където талантът гасне и се размива в други музикални жанрове. За добро или не толкова. Сега стоя прикован пред този уличен трубадур - Ангел, който извлича от цигулката си цели музикални епопеи. 

Христо КИРИЛОВ, Мюнхен