Пристигнахме в Черепишкия манастир с най-добрата ми приятелка Аги. Предстоеше й тежка операция и се надявахме, че престоят ни там ще й помогне да се пребори успешно с проблема.
Бях изненадана да видя и чуя толкова невероятни неща, сякаш заредени с необяснима тайнствена сила. Съжалявам, че ще ви споделя само за част от тях.

Докосване до историята

Да разкажеш историята на Черепишкия манастир “Успение Богородично” в един вестникарски материал не е трудно. Невъзможно е. Макар да е построен по времето на цар Иван Шишман, мястото на светата обител е свързано с легенди и предания от много по-стари времена. Неведнъж изгарян и опустошаван, в началото на 17 век манастирът е възстановен под давление на видния български иконописец Пимен Зографски. По това време е издигната и сегашната църква. Дори имената на великите българи, свързани с Черепишкия манастир, е трудно да се изброят. В него през 1797 г. намира убежище Софроний Врачански. И днес една от пещерите наблизо се нарича “Софрониева”, защото тъкмо в нея, според преданието, се е крил от турците народният будител. 
Недалеч от манастира е местността Рашов дол - място на последната кървава и трагична битка на част от разбитата Ботева чета. Именно в храм “Успение Богородично” са запазени и тленните останки на загиналите четници. Той е бил любимо място на титаните в литературата ни Иван Вазов и Алеко Константинов, а прочутият австро-унгарски учен, художник и пътешественик Феликс Каниц го определя като най-красивото място на земята. Ако макар и за кратко се разходите по алеята на Алеко или поседите на Вазовата тераса, загледани във водите на Искъра или живописните скали наоколо, със сигурност ще се съгласите с изследователя, който се е връщал в страната ни цели 18 пъти.

В църквата са и мощите на светите братя безсребърници Дамян и Козма
 
Родени в Мала Азия, като малки, подкрепяни от майка си, се отдали на християнската вяра и се посветили в изучаването на целебните свойства на билките. Станали лечители и били надарени от Господ да “лекуват хора и животни”. Всичко това те правили, без да искат пари, затова ги нарекли безсребърници. И до днес могат да се видят хората, които идват в манастира и долепят чела в ковчежето с мощите.


Всеки посетител иска да се изкачи до камбанарията или да приседне до чешмичката(вляво). Вдясно отец Йоаникий с манастирския любимец Рижко в скута

 
В по-ново време изследователите разказват за посещенията на Никола и Бойка Вапцарови, на журналиста Антон Попов и художника Стоян Сотиров.
Ясно е, че не мога да бъда изчерпателна, но ще оставя по-любопитните читатели сами да се запознаят с историята на манастира от други източници. В никакъв случай обаче не искам да отмина 

Беседа под манастирската лоза

“Успение Богородично” е действащ мъжки манастир. Негов игумен е отец Йоаникий, с когото през трите дни на моя престой проведохме не една интересна беседа. Радвайки се на манастирския любимец Рижко, който не слиза от коленете му, той ми разказа предания от векове и невероятни случки от днешно време. 

Според една от легендите дъщерята на управителя на Враца Рашид бей заболяла тежко. Присънила й се Света Богородица, която я позовала в манастира, за да се излекува. Бащата удовлетворил желанието на дъщеря си и построил малка къщичка в процепа на скалите. Не след дълго монасите го повикали в манастира. Тръгнал, мислейки си, че с детето му се е случило най-лошото, но го очаквала голяма изненада. Когато видял дъщеря си жива и здрава, обещал да подпомага манастира и удържал на думата си. А на мястото, на което младото момиче приело християнската вяра, построил голяма и красива къща - позната и до днес като Рашидовата къща.

Отец Йоаникий споделя, че няма посетител на манастира, който да не пожелае да се качи на камбанарията или да приседне край чешмичката до нея, пленен от напевния звук на камбаните - седем на брой, които звучат по-мелодично от всяка друга. Те са от 1884 г. и са най-старите в Северозападна България. Неслучайно тъкмо тях чуваме в полунощ на всяка Нова година по телевизията. Великолепният им звън е записан и като сигнал, който звучи по Би Би Си.

Един от ненадминатите звънари бил дядо Ромил, дошъл в манастира на 1 ноември 1949 г. и прекарал тук 50 години. Познавали го не само църковниците, но и миряните. Биел като никой друг седемте камбани. Казвал, че се чувства най-добре и близко до Бога, когато се качи на високата дървена камбанария. Твърдял, че мелодията на камбаните успокоява душите и кара човек да се чувства духовно богат... 


Сватбата на българина от Френския чуждестранен легион

 
Друг странник, свързан с това място, е един от последните български отшелници. Преподавател по физика и астрономия 8 години живял сам в палатката си, без отопление, светил си само със свещ. Бил толкова добър психолог, че щом видел някой, без да го пита и разпитва, веднага разбирал какво го мъчи. Починал през 80-те години на миналия век, погребали го в манастирското гробище.
Има и съвременни мъченици, също като от житиетата. Като дядо Синесий - партизанин, който след 9 септември решава да стане монах. Бившите му другари обаче не приемат този негов избор. И след като не успяват да го убедят да се откаже, го връзват за едно дърво в планината и го оставят сам. Когато монасите го намират, тялото му било нахапано от вълци. Връщат го в манастира, но монахът умира след два дни.

Лечебната сила на манастира се предава от уста на уста

Неотдавна тук се случило чудо, в което е трудно да повярваш, ако не си го чул от очевидци. Денислав, младеж от Зверино, и приятелите му претърпели жестока катастрофа. Едно от момчетата загинало на място, другото се отървало с леки травми, а Дени изпада в кома и дълго не може да излезе от нея. Лекарите вдигат рамене и смятат, че той вече няма шанс, дори били готови да изключат животоподдържащата апаратура. Тогава майка му, медицински работник, идва да се помоли за сина си в манастира и настоява да дадат на момчето още малко време. И то излиза от тежкото състояние, макар дълго след това да не може да ходи. Чудото обаче не свършва дотук. По-късно Денислав, когото докарват на инвалидна количка, след като изслушва горещите молитви на игумена, не само че отново стъпва на краката си, а и сам стига до колата на баща си.

От отец Йоаникий научавам и за Виктория, която живее в Италия. Била раково болна, но след престоя й в манастира италианските лекари се смаяли, защото от тежкото й заболяване не останала и следа. 

Видях бащата на друга безнадеждно болна млада жена, който беше дошъл да запали свещ. Дъщеря му лежала в болница, далече от родината, но той не пропускал неделя да не се отбие в манастира и да се помоли за здравето й. 

Любопитна е и историята за болния от алкохолизъм мъж. През 2006-2007-а идвал в манастира в окаяно състояние, спял по пейките и често падал на земята. 

Молитвите му помогнали да се излекува и сега всяка година се връщал отново и отново - със съпругата си французойка, радващ се на хубаво семейство и успешен бизнес в Монте Карло. 
Много хора редовно посещават светата обител с благодарност - за изцеление, за успешно взети изпити, за сбъдната мечта или дори за това, че са открили сродната си душа или са стартирали добър бизнес. Всички са убедени, че е станало с Божията помощ, която са получили на това свято място. 

Някои от историите дори са забавни. Веднъж към манастирската порта се задали стотина цигани. Вървели от двете страни на пътя, а когато игуменът ги посрещнал, го помолили да им чете молитва за... помирение. Двете групи от години буквално воювали помежду си и искали най-сетне кървавата драма да приключи. 

Друга циганка пък домъкнала съпруга си насила и в присъствието на отец Йоаникий го накарала да се закълне пред иконата на Божията майка, че няма да сложи и капка алкохол поне до Нова година. Колкото и да са шумни, местните цигани били силно вярващи. Престъпят ли портите на храма, стаяват дъх и свеждат глава.

Бай Тодор, майстор електричар, който от години поправя безвъзмездно повредените уреди в манастира, къде на шега, къде сериозно разправял, че Господ го е спасил, след като колата му паднала от високо в реката и буквално била сплескана. 


Кръщенетата и сватбите в манастира се увеличават все повече и повече.

Сватбите и кръщенетата в манастира

Едва ли могат да се запомнят всички, още повече че с всяка година те се увеличават все повече и повече. Има обаче и такива, за които ми беше любопитно да чуя. Неотдавна отец Йоаникий венчал Богдана и Илия от Игнатица. След като вече били сключили граждански брак във Франция, където живеят, тъй като младоженецът е на служба във Френския чуждестранен легион, те пожелали да направят уникална венчавка и тържество в родината. Сред гостите били много бивши и настоящи братя по оръжие на Илия, а младоженците и доста от сватбарите били в народни носии и спазили старата българска традиция.

Особено вълнуваща пък е историята на Горичка и Влади. След 42-годишен брак двамата решават да направят и венчавка в манастира. Идват спонтанно с децата и внуците си, но... не се сетили, че им трябват и свидетели. Излезли от ситуацията, като помолили да им помогнат леля Милка, готвачка в магерницата, и Роберт - майстор, който работел в манастира по това време. Намерили му чиста риза, човекът се преоблякъл и проблемът бил решен. А двамата младоженци се гледали влюбено, така както преди десетилетия, когато за пръв път се запознали. По всичко личало, че макар и на години, продължават да се обичат. Не забравили добрината и до днес често се чуват с кумовете си.

На път за Сингапур

Оказва се, че Феликс Каниц не е единственият пътешественик, минал от тук. Германец тръгнал с велосипеда си преди два месеца от родината си, изминал 2000 км, преспива в манастира, преди да поеме нататък. Чакали го още 23 хиляди километра до Сингапур, закъдето се бил запътил. Италиански инженер от Милано се отбива за един ден, но остава цяла седмица. Двама руснаци от далечен Урал пък опънали палатката си пред манастирските порти. Искали да се окажат тук точно в събота и неделя, за да присъстват на службата. Често оттук минават рокери и хора от близки и далечни страни. Дори известен тибетски монах е гостувал тук и хапнал от манастирската боб чорба. Неслучайно в паничките с даренията освен български монети понякога могат да се видят и евро, рубли, австралийски и щатски долари и дори... турски лири. 

“Идват хора всякакви”, благо се усмихва отец Йоаникий. Радва се на онези, които са дошли да помогнат с каквото могат. Остават да поработят в манастира и категорично отказват да получат нещо срещу труда си. Един от тях е каменоделецът Миро от София, който поддържа паметниците в гробницата. И добре че се намират българи с добри сърца, защото на игумена не му е лесно. Сам поддържа огромния манастирски имот - църквата, няколко къщи, в които отсядат посетителите, тази, предназначена за монасите, музеите и земите. А зимата тук е люта и пътищата често се затрупват от снега. Тогава помагат местните, които особено почитат своя отец Йоаникий. Дори полицаите му свалят шапка и целуват ръка, когато го срещнат. Един от по-младите служители на реда пропуснал да го направи и изял шамар зад врата от... баба си. Помагат и кметовете, дори разбойниците, както се шегува игуменът. За негово учудване, веднъж дошли иманяри, които го помолили да им чете молитва на уредите. 

Мнозина авантюристи са привлечени от легендите за скритите наоколо съкровища 

В района има много пещери. Според легенда една от тях е пълна със злато. Входът й бил под повърхността на р. Искър и затова в нея можело да се влезе само чрез гмуркане. Преди много години в пещерата влязъл едър и здрав монах. Останал вътре два часа и после разказвал за несметните богатства, скрити в каверната, но... не посмял да изнесе нищо навън, нито да влезе втори път.
Има и друга история, според която златото отдавна било намерено и изнесено в... Италия. Някои казват, че след освобождението от турско робство, когато италианците прокарвали жп линията София-Мездра, намерили Шишмановото съкровище и след построяването на линията вкарали два вагона между тунелите, натоварили на тях намереното съкровище и без проверка на границата го изнесли в Италия. 

Накрая отец Йоаникий признава: “Това място е избрано неслучайно от столетия, за да бъде построен манастирът. Много свети мъже са минали от тук. И на мен ми е много приятно да служа в този храм”.

Валентина  Иванова