Д-р Тодор Атанасов е на 94 години. Той е един от ветераните ни от втората световна война. Преживял е едни от най-тежките битки, които води българската армия. Участвал е в един от най-страшните боеве при река Драва. Тогава пред очите му с три куршума убиват най-добрия му приятел. Преминава през поле от трупове. Буквално, за да се добере до място, откъдето може да обстрелва заедно с останалите от дружината си немците, които са само на няколко метра под тях.

От деня на победата са минали вече 72 години, но Тодор Атанасов твърди, че помни не всеки ден от войната, а дори всеки един миг. Дни, които са белязали живота му. Един от най-смелите ни ветерани от войната се съгласи да разкаже пред БЛИЦ за спомените си от онези дни.

Първото му бойно кръщене

Служих в Трета пионерна щурмова дружина, специалността ми беше сапьор, поставях мини, за обезвреждане, за отговарях за телени мрежи, бункери...

Първото ми бойно кръщене беше на 22 декември на фронта срещу селото Свети Донат, когато започна артилерийската канонада над главите ни. Беше точно седем сутринта. Два часа по-късно започна атаката, до ден днешен не мога да забравя гледката. Момчетата излизаха от окопите, кой направил две, кой пет, кой десет крачки, германците ги разстрелват и падат на земята, след тях други четирима, петима – по същия начин, пред очите ми загинаха 26 момчета от 29-ти пехотен полк.

Това е първото ми бойно кръщение и първите жертви, които паднаха пред очите ми.

За смъртта и страха

За фронта тръгнах на 19 декември. Излязохме с коне, качихме се горе, на високото, но конете станаха неспокойни, започнаха да пръхтят, не искаха да вървят, удряхме с пети, накрая ги принудихме да тръгнат и някъде на 70 – 80 -100 метра пред нас видяхме вдясно пред нивата двама убити германци, бяха съблечени от сърбите, останали по долно бельо, това беше близо до стрямския фронт и това бяха първите трупове от войната, които видях.

Най-страшният спомен

На 14 април трябваше да минем от дясната страна на река Драва, където бяха немците. Пак на моето отделение се падна честта първо да акостираме на десния бряг и аз бях първият, който стъпих. Пред очите ми е – виждам един германец, който се качил на дръвче да наблюдава, наш сапьор го ударил и отдолу му висят черва, всичко висеше. Когато започнахме стрелбата срещу германците едно парче от шрапнел от нашата артилерия удари Спас Митрев в гръбначния стълб и той беше първата жертва, която падна на десния бряг на реката Драма.

Продължихме нататък, но през това време започнаха да се прехвърлят пехотинците, те продължиха и трябваше да атакуват Свети Донат. Но безуспешно, пак по същата причина, че германците бяха с 6-годишен опит, а ние го нямахме. Дружинният командир ме вика и нарежда да атакуваме църквата в селото, която се намира на високото и оттам германците наблюдаваха полето към реката. Носехме на гърба си торби от по 15 кг взрив, в ръката – танкова мина, казвам му – трябва да ни се даде отделение, което да ни охранява, той обясни, че там вече има хора. Но беше сгрешил.

Когато стигнахме до мястото, се оказа, че 36 души - българи всичките са убити, лежат на земята, кой в каквато поза е паднал. Вървяхме през труповете. Започнахме да се движим в две колонки от върба на върба се прехвърляме, приклякаме, залягаме, струваше ми се много дълъг път. Надигам се от едната върба, където съм залегнал, прехвърлям се и в момента, в който клякам да залегна, германците откриват стрелба по нас.

Куршумът мина под мищницата ми. Обърнах се и видях как в този момент простреляха най-добрия ми приятел, с който сме играли на чилик в махалата от деца. Казваше се Димитър Йорданов от град Попово, с три куршума му пръснаха черепа.

Тогава, когато си видял на живо смъртта с очите си, претръпваш. Вече смъртта на те и прави впечатление. Не се страхуваш.

Мигът, в който е усетил смъртта?

В момента, в който поставих детонатора на мината и го маскирах, в този момент германците изхвърлиха ракети, които осветяват много голям район. Както бях клекнал да взривя бомбата, успях да застана настрани, държах мината в ръка, не можех да мръдна, за да не взриви и мен, а ако се завъртя наляво или надясно, германците ще ме прострелят, така стоях около пет минути, докато не угаснат ракетите, тогава изпитах целият ужас. Сапьорите веднъж грешим, ако сгрешим, оставаме на гробищата.

Как помни Деня на победата?

На 9 май бях квартериер на дружината. Трябваше да отидем в едно село, което вече беше в Словения. Тръгваме от къща на къща, трябва да намерим на 600 войници къде да ги настаним да преспят. Влизаме в една къща и на една дълга маса огромна тава със свинска пача, четирима руснаци, каната с виното, като ни видяха – ой, товарищи, идите сюда, надо попить! Седнахме, пийнахме по една глътка и излязохме, защото трябваше да свършим работа.

И помня, вече беше следобед, настаниха ме в къщата на попа, полегнал съм малко и по едно време внучка му идва и ме дърпа – ставай, войната свърши! А аз в това време чувам как се стреля кой с каквото оръжие разполага.

Вечерта беше истински празник! Започнаха речи на български, на хърватски, на словенски, на унгарски, на руски – за края на войната, за мира.

Точно на днешния ден ей сега по това време си спомням как ме бутна момиченцето. Това са моменти, които ги помня по дни, мога да кажа какво съм правил и къде съм ходил. От декември до връщането ни към 15 юни, когато се прибрахме в България.

За болката от забравата

Днес гледах парада в Москва, руският президент Путин отиде и се ръкува с ветераните, поздрави ги. Нас ни забравят. На честванията хората от властта минават, заминават, само ей така покрай нас. А ние все пак сме дали нещо за запазване целостта на България, с нашето участие и с тези 10 360 души жертви, които дадохме в тази война. Да мине някой на тези чествания, да ни поздрави, да се ръкува с теб, да ни пожелае много здраве, едно уважение, ето това е.

Утре 94-годишният Тодор Анастасов заминава за Сърбия и Словения. Така той ще извърви обратния път по местата, където се е бил за свободата преди 72 години. Но най-много от всичко очаква да посети гроба на приятеля си от детството, когото застрелват пред очите му.

„Ще си взема свещички от България, да им запаля по една свещ, да им поставя на техния паметник и да си спомня за тези приятели, с които бяхме две години в казармата и после на войната. Аз дочаках края й, но те – не...“

Мира НАЙДЕНОВА, БЛИЦ