Съвсем наскоро, привечер, недалеч от пловдивския хотел “Тримонциум”, младо семейство се обърна към мен с въпрос:

- Господине, извинете, вие пловдивчанин ли сте?

Отговорът ми беше следният:

- Не ми ли личи?

- Извинете, запитахме ви малко тривиално, защото искахме да научим дали знаете някъде тук наблизо да е имало някога дом за сираци?

Веднага им обясних къде се намираше първата двуетажна сграда, срещу южния вход, срещу сегашната Пощенска палата, в най- южната част на археологическия комплекс.

През 50-те години домът за сираци, носещ името “Вълко Червенков”, бе преместен на улица “Иван Вазов” № 10, недалеч от гарнизонния военен клуб. Бях живял там.

Тъй като новият собственик на имота вече започна подготовката за ремонт на бившето сиропиталище, има поставено скеле, предпазни платна и мрежи, не се забелязва лесно от пешеходци.

- Защо ви е тази информация, да не би да пишете нещо или сте строителни предприемачи? - попитах аз малко в стил делово.

Младото момиче направо ме сепна с отговора си:

- Тук някога е живяла майката на моя съпруг. Тя много искаше да види какво е станало с бившето сиропиталище. Отиде към градината да го погледне.

Навремето от дворчето, където имаше столова за двата отделни корпуса - предназначени за момичета и вторият за момчета, бе направена пътечка, обградена с тел до градската градина.

По едно време чух някаква жена да подвиква “Мишо” и момчето се обърна. Оказа се, че това е майка му.

- Майче, бързо ела да те запозная с един човек, живял в този дом!

- Аз го познавам! Той ми е кръстникът! - извика тя.

Останах като зашеметен. Стиснахме ръцете си за поздрав. Представи ми се като някогашната Слава. Казвахме й Савче, Славче и т.н.

Един неделен ден след обедната почивка сме говорили с нея и аз съм се обръщал към нея с името Славка. Тя, спомням си, ме коригира, че не е Славка, а Слава.

В моя детски стил тогава казах, че за мен Слава е Победа!

Посочих й двата бежови автомобила, паркирани в близост до съседните две къщи, обитавани от местните партийни лидери Тодор Звездов и Никола Балеанджиев. Това мое детско умозаключение и оценка за името на девойката Слава има последствие със съдбовно продължение. Година, две по-късно, с подкрепата на класната си ръководителка и заместник- директорката, Слава се преименува официално на Победа, като запазва фамилията си.

Този факт от детските ми години бе нещо като песен, бликнала от кървящата ми сираческа драма. Навярно съм породил усмивки у младите хора - става дума за нейния син и вероятно снахата Галя.

Но нали всеки човек трябва да развива способностите си, да дава всичко онова добро и красиво, което носи в себе си. Тази мисъл на Стефан Цвайг ми хрумна, когато се сбогувах с Победа, Мишо и Галя. Тръгнах си замислен по пътя към къщи, защото 

най-важното за човека е здравето, родният му град, родината, родният език, трудът, образованието, семейството, или както Питагор е казал: “Човек е мярката за всички неща”.

Само за мъдреците здравето е хонорар.

И още нещо, а именно изводът, който направих от едно социологическо изследване. Най-лошата болест днес не е коронавирусът, а чувството да не си искан от другите. Това сред нас, хората от средите на културата, не може да се случи.

Опиянението днес може да е целомъдрие, хаотични мисли, психологически антитези, знойни копнежи, преживяване с природен духовен аромат и цвят.

Защо всеки човек се стреми да излезе победител от всяка ситуация? Навярно защото вкусът на победата дава увереност и удовлетворение - не само глобалната, но и ежедневната, скрита в малките неща. Победата над себе си, над егото. 

Всяка победа ни прави по-здрави и твърди

Никой не иска да бъде победен, затова търси форми и различна подкрепа.

Приятелството е страхотно чувство, което помага на човек при всички обстоятелства в живота. Приятелят ни съчувства и в радост, и в скръб, подкрепя ни при нужда, според възможностите си.

Разбира се, приятелите ми от дома за сираци, университета и в професионалните ми среди са доказвали винаги лоялността си към мен. Затова считам, че старите приятели са изпитани приятелства, а времето е най-ценният ресурс, с който човечеството разполага в ерата на високите скорости за скъпоценни дела.

Георги Найденов